четвъртък, 21 февруари 2019 г.

Господарите на времето







Времето и Пространството са безкрайно малки точки във Вечността и Безкрайността.
Е.Ф Бенсън.

***
Времето е съвкупност от варианти - милиарди, трилиони, квадрилиони - колкото е броя на дилемите на всяко живо същество. Един вариант се различава от другия, в зависимост от избора, който е направил самия човек - понякога разликата е само един белег, а понякога липса или поява на градове, държави или цели империи, а понякога и познатият ни свят става съвсем различен. Има места, където хората могат да прескачат във времето, да променят хода на събитията и да заживяват в друг вариант. Вратите към тези места обаче не се отварят за всички, може би само за определени, или избрани - тези, които притежават способности на медиуми. Истинското определение за тях е "господари на времето". И все пак доста малка част от "господарите" знаят, че са такива и доста малка част се осмеляват да "прекрачат прага".
Иска ми се да намеря подходящи думи да опиша всичко, което преживях в Борунда така, че да изглежда реалистично, но се опасявам, че няма да успея и читателите на разказа едва ли ще ми повярват. И все пак аз съм сигурен в сетивата си, а и къщата до Кахрадон я има - без значение в коя реалност се намирам - така че всеки търсач на приключения, който притежава "способността" може да тръгне по следите ми и да преживее онова, което преживях аз – Гари Рохас, журналист от Хистъри нюз“, някогашен колекционер на мечове, участник в импровизирани битки и попаднал в строгия капан на времето - затова съвсем смело и отговорно ще напиша моя разказ и ще опиша подробно целия ми престой на това място, както и последствията от него. Сега съм просяк в големия град, седя заедно с мой приятел (също просяк, познат ми от предишния вариант) пред "Къщата на времето", която стои някак неестествено покрай масивните, оранжеви на цвят сгради, а минувачите ми хвърлят някакви пари, с които си купувам странни на вкус храни и напитки. От време на време влизам вътре с надеждата да се върна в моя вариант, но това засега не се случва. Не ви карам да се доверявате на това писание - всеки читател има право на избор дали да вярва на фантастичното или не - но се надявам да не останете безразлични. От друга страна, все още доста неща не са ми ясни, затова мога само да изложа фактите, такива, каквито са, без да се впускам в обяснения. Ще посветя този разказ на моята майка, моята съпруга и моята дъщеря (които едва ли ще видя отново), защото зная, че независимо в кой вариант на времето живеят, те ще бъдат до мен и в най-лошите моменти.

***
         Тази история започна когато собственикът на "Хистъри нюз" Марк Хамъл ме прие на работа при него и почти веднага ме изпрати като кореспондент в град Борунда, Северен Ирак, за да следя археологическите разкопки в руините на древния Кахрадон, намиращ се в непосредствена близост до едно от крайните предградия. Тогава още вярвах в добрината на хората и не се усъмних, че командировката ми в онова екзотично място е част от някаква фантастична афера. През онзи топъл есенен ден на летището в Багдад ме посрещна Нидал Ахмеди - журналист от местен вестник, с когото "Хистъри Нюз" поддържа близки контакти.
- Нека първо се качим в колата и после ще обсъдим всичко - каза иракчанинът, като в добрият му английски се усещаше силен арабски акцент.
         - Съгласен съм - отвърнах аз и го последвах.
Автомобилът на Нидал беше стар Форд, модел деветдесет и втора и вероятно не бе почистван от месеци. Пъхнах двата куфара в багажника и се качих на предната седалка до него, след което возилото потегли по прашните крайградски пътища, към вътрешността на Ирак.
- Борунда е на около двеста километра от Багдад, но теренът е равен и ще стигнем бързо - започна той. Както Марк пожела, осигурил съм Ви квартира точно до руините. Сградата е стара и няма всички удобства, но е близо до обекта и можете да го наблюдавате по всяко време. Аз също ще идвам често, така че ще разчитате на мен. Както знаете, град Кахрадон е могъл да бъде един от най-важните центрове в древността и по значение да е съперничел на Вавилон, но той никога не е изследван обстойно. Едва наскоро правителствата на САЩ и Ирак решиха да започнат разкопки. Вчера откриха огромна маска на владетел и помещение със стени от злато.
- Наистина ли? - усмихнах се аз.
- А представете си колко още ценности ще бъдат намерени в рамките на месец. Странно е как иманярите не са се докопали до него.
- Мисля че ще имаме много работа.
- О, да. Ще бъде забавно - завърши разговора Нидал и се съсредоточи върху прашния път.
Около два часа след тръгването ни от летището, ние навлязохме в Борунда, населението на който бе малко над сто хиляди души. Градът не бе по-различен от останалите в тази част на света - малки къщи, почти допрени една до друга, мизерни жилищни блокове с безброй сателитни чинии на терасите, лоши пътища, повечето от които без настилка. В централната му зона се простираха множество пазарни улички с пръснати магазинчета, сергии с навеси, кафенета, ремаркета със стока. Навсякъде щъкаха минувачи и търговци с мръсни дрехи, покрай тях се провираха стари автомобили, а по захабените плочки се валяха безброй боклуци. Откъм отворените прозорци идваха тежки миризми на изгнили плодове или на животински изпражнения. Зад ниските сгради се издигаха минаретата на няколко джамии, от които в момента се чуваха напевите на ходжите. Автомобилите едва се движеха заради многото хора по улиците, като Нидал чат-пат пускаше клаксона, редом с другите изнервени шофьори. След малко завихме по тясна и почти безлюдна улица, след края на която се виждаха руините на древен град.
         - Пристигнахме каза иракчанинът и спря до малка каменна къща точно преди руините.
         - Много е интересно усмихнах се.
         - Бях Ви намерил друга квартира, по-далеч от шума, но получих писмо от списанието, че искат да наемат за Вас точно тази къща. Казват, че тя е част от Кахрадон. За нея се говорят множество легенди и вероятно са сметнали, че ще се радвате да отседнете на подобно място.
         - Със сигурност казах аз, след което отидох до багажника, извадих двата куфара и заедно с Нидал тръгнах към нея.
         Плътно зад страничната стена се виеха стоманените заграждения, обрамчващи величествените руини. Къщата беше изключително близо до тях и наистина можех през задните прозорци да следя случващото се вътре. Нидал отключи входната врата и ме покани, след което се озовахме в тесен коридор с няколко врати за различните помещения. Влязохме в голяма обзаведена стая с прясно боядисани стени и красив килим по пода. Имаше масичка, голям гардероб, легло и прозорец с кепенци, гледащ към една от стените на Кахрадон. Улавяше се и странен мирис на нещо многовековно и екзотично, което не можех да определя. В този миг си помислих, че е напълно възможно къщата да е стара колкото руините. Седнахме на двата стола до масата и аз избърсах с кърпичка обилната пот от челото си. Нидал ми подаде ключа и каза:
         - Вече е Ваша. Както казах по-рано, нямате кой знае колко удобства, но всичко Ви е близо. Центърът и пазарът са на крачки разстояние, в края на улицата. Но не купувайте храна от пазара, качеството е доста лошо. На стотина метра в другата посока има супермаркет на Керт“, там храната е по-добра. Той е точно до края на града, а след последните къщи има десетина акра естествена гора, можете през свободното си време да се разхождате там. Иначе в самата Борунда няма парк. Избягвайте да излизате в късните часове - престъпността е голяма, а бял човек като Вас е най-лесната мишена. Има и реална заплаха от терористични атаки. Руините, както видяхте, са в непосредствена близост, а по-надолу е будката с охраната и входа. Покажете картата на Хистори нюз“ и ще Ви пуснат. Друго... друго... не се сещам. Ще Ви напиша личния си телефон. Ако има нещо, търсете ме.
         - Благодаря Ви. Искрено съм Ви признателен за помощта.
         - Аз ще тръгвам. Довиждане и ще се видим пак.
         - Довиждане, господин Ахмеди.
         Най-напред извадих личния багаж от двата куфара. Дрехите подредих в големия гардероб, малката ракла и шкафчетата до спалнята, вещите за лична хигиена - в банята, а приборите за храна - в кухнята. После взех портативната камера и излязох от къщата, за да отида при руините.
         Както ме бе уверил Нидал, човекът от охраната ме пусна, щом видя картата на "Хистъри нюз". Разкопките бяха навътре, при останките на древен храм, и аз се запътих натам. Мургав мъж костюм и добре поддържани мустаци, навярно ръководителят на експедицията, стана от камъка, на който седеше и тръгна към мен.
         - Добър ден, аз съм Гари Рохас и съм журналист от списанието "Хистъри нюз" - поздравих.
         - О, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ахмед Хадал. От управата ни предупредиха за Вас.
         - Може ли да заснема обекта и след това да ми кажете няколко думи за последните открития?
         - Разбира се, заповядайте.
         Оказа се, че преди часове под основите на храма бил намерен древен тунел, който явно го е свързвал с други части на града, а вътре били открити древни гробове, които в момента се изследвали. Не ме допуснаха вътре, тъй като в този момент е имало хора от правителството, но Ахмед беше доста красноречив и описателен в разговора ни. Освен тунела, били изровени маски на владетели, части от древни колони и капители, основи на други сгради. Аз заснех тези открития с камерата, след което си тръгнах щастлив. Като за първи ден бях събрал достатъчно материал.
         Върнах се в къщата, след което реших да изляза и да се запася с храна. Тръгнах по мръсната, пълна с кални локви улица и след около половин час влязох в супермаркет "Керт". Купих пилешко филе, зеленчуци, сирене, хляб и бира, след което се върнах обратно в къщата, уморен и отпаднал. Набързо хапнах, изпих една бутилка местна бира "Куриер" и отидох до гардероба, за да си взема пижамата. Забелязах, че гардеробът е доста прашен и реших да го почистя с мокрия парцал на мивката.
         И тогава за пръв път забелязах вратата.
         Намираше се зад гардероба и до колкото можех да забележа, беше заключена с верига и катинар. По всяка вероятност щях да я подмина и забравя, ако не се бях сетил за думите на господин Ахмеди, че къщата е пълна с легенди. Като любител на мистерии се запитах дали тази заключена и скрита зад гардероба врата не крие тайни? В следващия момент си отговорих, че навярно това помещение се използва за склад - ако преместех гардероба и разбиех вратата, не бих се натъкнал на нищо интересно. Но все пак, казах си, нещо ще занимава разсъдъка ми в дългите моменти, в които ще обитавам тази стара къща.
         После се съблякох, легнах на не особено удобната спалня и след минути вече се носех из блажения свят на сънищата.
         Събудих се привечер, около девет часа. Реших да изляза малко да видя как изглежда градът вечерно време. Улицата към центъра беше тъмна, но тук-там светеше някое магазинче и се забелязваха хора, насядали по тротоарите и мрачните стълбища зад входовете на старите сгради. Набързо излязох на някаква пазарска улица, която беше далеч по-светла и където цареше оживление. Търговците прибираха сергиите и затваряха магазините, а младежите се насочваха към многобройните заведения, от които се чуваше различна музика. Едим мъж ме спря и ме попита нещо набързо, аз му отговорих, че не разбирам езика и той ме остави. Беше хладно и неприятната миризма на развалени плодове се усещаше слабо. По едно време се озовах на малко площадче с пейки, по които бяха насядали доста хора, обиколих го набързо, сетне се върнах на същата оживена пазарска улица и накрая кривнах по тъмната пряка към квартирата. Докато крачех по мръсния тротоар, една групичка от мъже тръгна след мен и ми подвикна нещо. Аз побягнах и след около минута спрях задъхан пред вратата на къщата. Когато се обърнах назад, групичката я нямаше. Очевидно Нидал бе прав, че не е безопасно да се излиза вечерно време.
         Включих лаптопа, свързах го с безжичния интернет и се заех да пращам материала от днес. Изпратих целия запис от камерите, не исках да режа нищо. Най-добре редакторите да отделят онова, което биха сметнали за необходимо, за да се вмести във времето. Важното е, че за днес работата бе свършена. Накрая станах, облякох пижамата, загасих лампата от мързеливото копче и легнах.

         Бях събуден от слаби и неопределими звуци, идващи откъм гардероба. Светнах лампата, след което станах бавно, закрачих към него и го отворих. Освен дрехите ми, нямаше нищо друго. Но звуците се чуваха някъде отвътре, оттатък задната стена. Приличаха на хорска врява, тук-там прекъсвани от метални удари. Заслушах се по-усърдно. Като че ли хора викаха нещо в един глас и дрънчаха по метални съдове. Може би зад гардероба имаше радио, което периодично се включваше и предаваше някоя станция, както радиоточките в комунистическите страни.
         Вратата отзад!
         Мисълта за вратата зад гардероба изникна светкавично толкова светкавично, че почти извиках. Веднага опитах да преместя гардероба, но той мръдна съвсем малко. Отказа ме другата мисъл в моето съзнание че звуците вероятно са на хора от града, които скитат нощем по улиците. Успокоих се, че навярно няколко души се карат навън и удрят по метални кофи, след което отново си легнах. Но този път не заспах веднага. Имах странно осезание, че звуците откъм онази врата съвсем не са на случайни минувачи, а на нещо много по-мащабно и невероятно.

         Събудих се в осем и половина, иракско време, и реших да търся нещо за закуска. Трябваше да изтегля пари. Имах дебитна карта, която можех да ползвам във всеки банкомат тук. Облякох се и тръгнах към пазара.
         Улиците бяха странно пусти, само тук-там се мяркаше някой самотен дрипав мъж. Видях от дясната страна офис на местна банка с банкомат. По щастлива случайност точно до нея имаше малка пекарна, където се предлагаха бюреци и други тестени закуски. Запътих се натам, след което пъхнах картата в банкомата и изтеглих триста иракски динара, които, по моя обща преценка, трябваше да ми стигнат за целия престой тук. Сетне отидох до пекарната и посочих на унилия продавач един бюрек с месо. Той мълчаливо взе подадените от мен пари, върна ми ресто, даде ми бюрека и се зае със своите работи. Тъкмо се наканих да си тръгвам, когато чух дрезгав глас откъм съседния магазин. Беше на клошар, седящ върху мръсен килим на едно от стъпалата. Той заговори на английски и грапавият му глас ме стресна:
         - Един британски писател споделя, че времето и пространството са производни на вечността и безкрайността, а вечността и безкрайността са характерни „качества” на Вселената. Самото Време има милиарди, може би трилиони варианти. Всичко зависи от съответния избор на човека.
         - Моля? - изненадано се обърнах към него.
         - Ти си наемател на "къщата на времето", нали?
         - Къщата на времето? - попитах, след което допълних - Аз съм наемател на каменната къща до руините. Защо?
         - Именно нея. Ти си пленник на времето и попадането ти тук не е случайно. След време ще разбереш за какво ти говоря. Моля се на Аллах да не е късно.
         - Боя се че не Ви разбирам – срязах го, сетне отхапах парче от изстудения бюрек.
         - В този момент няма и как да ме разбереш. Прощавай, че те заговорих и приятен ден.
         - Кажете ми какво имате в предвид.
         - Приятен ден, господин Рохас.
         - Вижте какво. Говорите ми странни неща, след това не желаете да се доизясните. Ще ми кажете ли какво имате в предвид? И откъде знаете името ми.
         - Казах приятен ден, господин Рохас
         - Приятен ден и на Вас - завърших разговора. След това, минавайки покрай него, усетих зад гърба си хладния му поглед.
         Вече бях изял бюрека, когато прекрачих прага на къщата. Думите на просяка сякаш се впиваха в съзнанието ми и заплашваха да не ме оставят на мира дълго време. Дали бяха бръщолевения на луд, говорещ свободно английски в този мрачен и консервативен град, запитах се аз? Или бяха свързани с легендите за къщата. Ами заключената врата, откъм която снощи чух звуците? Възможно ли е къщата да крие тайни, от които местните се страхуват? Може би трябва да проверя какво има зад онази врата. Но това щеше да стане най-рано следобед, защото след закуска планувах да ходя до разкопките.

         На влизане в древния Кахрадон отново показах картата и мургавият охранител свободно ме пусна при руините. Този път работниците копаеха около източната порта в другия край. Ахмед също беше там и когато ме видя, дойде при мен. Подир него се появи бледолик мъж с руса коса и скъп официален костюм.
         - Това е Макс Гинсбург член на немското археологическо дружество "Зора", което съфинансира проекта. А това е Гари... Родригес, нали?
         - Рохас.
         - Гари Рохас, журналист от "Хистъри Нюз" - представи ни ръководителят на експедицията.
         - Здравейте, господин Рохас - учтиво поздрави немецът. - Предполагам, бихте искали да се запознаете с новите находки.
         - Точно така.
         - Заповядайте - каза той и заслиза по древно стълбище към големия храм. Ахмед го последва, а след тях тръгнах и аз, като държах камерата включена, готов да заснема всичко интересно в този старинен град - съвременник на Вавилон и не отстъпващ на неговите размери.
         - Онзи ден открихме ето този тунел. Все още не знаем къде води, но явно е доста дълъг.
         - Вчера идвах и ми разказаха за него.
         - А днес сме на път да изровим огромна скулптура на мъж, яхнал някакво митично същество. Предполагам, ще Ви бъде интересно.
         - О, да.
         Тунелът беше голям и дълъг, но не ме пуснаха вътре, защото според думите на Марк имало опасност от падащи предмети. От скулптурата бяха изровили главата и торса, както и главата на чудовището. Очевидно фигурата бе на някое божество, на което са се кланяли древните кахрадонци. Находката бе уникална сама по себе си, главно заради главата на животното - тя нямаше аналог с никое живо същество на земята. Заснех видеоклип, помолих за интервю Макс Гинсбург и Ахмед Хадал, в което те подробно изказаха своите мнения за находката и древния град. Сетне направих кратка разходка из другите части на града, където снимах напълно запазени древни жилища в близост до южната порта. Излязох доволен от работата си и се запътих към къщата.
         А там ме чакаше изненада. Щом влязох, видях, че вътре имаше жена с черна дълга коса. Когато тя се обърна към мен забелязах, че е доста млада - на не повече от двадесет - двадесет и пет години.
         - Добър ден - поздравих вежливо.
         - Добър ден, аз съм хазяйката - отговори тя на английски.
         - О, очаквах да се появи собственика, но не очаквах той да е млада и красива жена - реших да направя комплимент, несъзнавайки че в тази държава подобни думи можеха да бъдат взети за оскърбление. Но дамата се усмихна и ми подаде ръка:
         - Аз съм Зехра.
         - Гари, приятно ми е.
         - Живея с баща ми на другия край на града и даваме къщата под наем. За съжаление баща ми от няколко години е трудно подвижен и грижата за къщата е поверена изцяло на мен.
         - Ами тя е доста приятна - казах с усмивка.
         - С изключение на някои дребни нещица - довърши младата жена и разшири още повече усмивката си. На вид бе леко мургава, с малоазиатски черти, но усмивката й беше прелестна, като изваждаше на показ искрящо белите й зъби.
         - Като например вратите зад гардеробите - реших да се пошегувам в тон с приятното настроение, което струеше от Зехра. Само че в този миг усмивката й помръкна, сякаш внезапно бе прочела неприятна новина. Отвори уста, за да каже нещо, но в другия момент се отказа и наведе глава.
         - Какво има? - попитах.
         - Нищо - отвърна колебливо тя - мислех, че няма да я видите. Но както и да е, вътре няма нищо.
         - Щом така казвате, ще ви повярвам.
         - Освен това, едно от условията за наемателите е да не опитват да отварят заключени врати, нали? Но аз няма как да Ви следя неотлъчно, така че ако вече сте решил, просто го направете.
         - Разбирам.
         - Искам само да погледна стаите.
         - Да, заповядайте.
         Тя огледа набързо къщата и побърза да си тръгне.
         - И все пак, какво ще открия, ако разбия вратата зад гардероба? - попитах я  точно преди да прекрачи прага на къщата. Младата жена отново се сепна, ала веднага се осъзна, обърна се и ми отговори:
         - Нищо, което би представлявало интерес за Вас. Поне така мисля. Трябва да тръгвам. Благодаря Ви за посрещането и довиждане.
         - Довиждане и лек ден.
         Когато Зехра си тръгна, аз реших твърдо да вляза в скритото помещение. Последствията от тази офанзива разкриха пред мен невиждани тайни за Вселената и за времето, и те са толкова силни, че в сегашния момент още не мога да ги осъзная напълно и да върна предишния си начин на живот. Може би не биваше да се подавам на любопитството и да отварям онази проклета врата - щях да продължа да съществувам като всички други хора, сляп за тайните на света и плуващ в морето на невежеството. Щях да си живея в моето време, в моя дом на Картър стрийт в Ню Йорк, сред моето семейство, сред моите приятели и може би сред моите колеги в "Хистъри нюз". Но вече зная, че това навярно никога не ще се случи.
         Щом Зехра си тръгна, аз започнах да местя тежкия гардероб. Манипулацията ми струваше огромно усилие, тъй като освен, че гардеробът беше огромен и неудобен за местене, подът бе циментов. Все пак след половинчасово усилие го мръднах така, че да мога да мина зад него.
         Вратата бе метална, а катинарът - огромен. Съзнавах добре, че няма как да го разбия, но пък знаех начин да го отключа. Отидох до сака и от единия джоб извадих кламер. Разгънах го и сгънах само върха му, след което бръкнах в ключалката на катинара. Играх си двадесетина минути, докато уцеля палчето, след това катинарът изщрака и се отвори. Само че когато понечих да отворя вратата се оказа, че и тя е заключена.
         Тук бравата не бе секретна и нямаше как да използвам кламера. Реших да опитам да разбия вратата и започнах да я удрям с рамо. За голямо мое щастие металните части бяха силно корозирали и тя подаде още на третия удар. Превъзмогнах задушливата миризма, която дойде отвътре, отворих широко разбитата врата и влязох.
         Помещението бе доста по-голямо, от колкото си го представях - дори твърде голямо за тази малка къща. Беше празно, но по черните каменни стени, закачени за гвоздеи, висяха множество мечове. Част от тях бяха древни, като персийски акинаци, римски гладиуси или спати, все едно взети от някой музей; други бяха по-нови и по-съвременни като саби, двуръчни мечове, дори османски ятагани; а трети нямаха аналог с познатите ни видове. Очевидно собственикът на къщата беше колекционер - като мен самия - и затова не желаеше никой да влиза тук. Тази стая бе едно изключително богатство. Но разбира се, аз бях разумен човек и нямаше да се полакомя да открадна меч, колкото и скъпи и редки да бяха експонатите. В края на помещението имаше врата с железен обков, досущ като тази, по която преминах. Аз тръгнах към нея и когато приближих, я побутнах леко. Беше отключена и за моя голяма изненада водеше към стая с каменен под, каменни стени и вход към тъмен коридор. Странно, защото къщата изглеждаше твърде малка, за да събере толкова други помещения. Тази стая като площ и разположение приличаше на спалнята. Когато тръгнах към коридора, видях входове за други стаи, както и здрава врата, също с обков, вероятно изходната врата. По всяка вероятност тази част от къщата бе близнак на онази, защото разположението на помещенията бе идентично. Само че тук всичко бе празно, а стените – от дялани камъни. В една от стаите имаше странно, мръсно и много малко дървено легло, старинни дрехи, закачени на гвоздеи и дребна кръгла каменна маса в средата. Когато с плахи стъпки реших да изляза от къщата, мигом всички мисли се изпариха от съзнанието ми, защото онова, което съзрях, ме остави без дъх.
         В първия момент си помислих, че стоя пред декор на филмова продукция. В другия осъзнах, че в тази месност да се направи такъв декор, е напълно невъзможно. Защото пред мен, с цялото си величие, се простираше град Кахрадон! Той бе непокътнат, сякаш никога не е бил разрушаван, стените му бяха огромни и извисени на двадесетина метра височина. На няколко стъпки от къщата имаше ров с вода, който навярно ограждаше цялата му площ. А десетина метра по-надолу се извисяваше каменен мост, водещ към един от входовете.
         Гледах запленен към внезапно появилото се пред очите ми чудо с ясното съзнание, че това е невъзможно. Никакви правила, никакви природни закони не биха могли да направят нещо подобно. Около къщата не забелязвах нищо, което да побере цялата тази възстановка, а сега тя се разстилаше пред мен - твърде мащабна, твърде невероятна. Слязох по каменните стълби и тръгнах край рова, към входа. Видях, че на портала има стражари, облечени в старинни доспехи, държащи огромни метални копия. Не носех камерата, затова извадих телефона и започнах да снимам. Снимах огромните каменни стени, стражарите, представляващи брадясали хора с груби, почернели от слънцето лица, стоящи неподвижно пред огромния портал, снимах рова, кулата в южния край, древните надписи по някои от камъните. По-късно щях да се върна с камерата и да направя цял репортаж. Но сега просто исках да се наслаждавам на огромния град пред мен, възстановен по изключителен начин.
         По едно време се обърнах назад  и застинах от нова, още по-голяма изненада. Вместо да видя мизерните сгради на Борунда, пред очите ми изникна голяма и почти равна поляна, по която се издигаха малки гористи хълмчета. Отсам рова къщата стоеше сама в поляната беше изцяло каменна, без прозорци и покрив. Взирайки се удивен в околността, забелязах в далечината и други къщи ниски, каменни, пръснати нарядко из поляната или по малките хълмчета, - които обаче изглеждаха обитаеми, защото пред тях имаше малки градинки с насаждения.  Беше като виртуална 3D прожекция, при която изведнъж бях пренесен в миналото. След малко в ума ми започнаха да си проправят път странни мисли - за времето и пространството, за легендите и страховете на жителите. Затова побързах да се върна в къщата.
         Отворих отново вратата и влязох в тъмния коридор. Намерих стаята с обкованата врата и набързо влетях в голямото тъмно помещение с мечовете. Отсреща стоеше отворена вратата, през която бях влязъл и в ума ми внезапно се прокрадна идеята, че може да се пренеса на друго, по-различно място. За радост не бях прав и щом излязох от тъмницата, попаднах в познатата стая със спалнята, масата и преместения гардероб. Изведнъж стана по-шумно, въздухът стана далеч по-мръсен и аз разбрах, че съм там, където трябва.
         Затворих вратата, но не щракнах катинара, за да не го отключвам при следващите си посещения. След това с мъка преместих гардероба и така прикрих следите от офанзвата ми. Накрая легнах на спалнята и започнах да анализирам видяното.

         Преживяното бе твърде нереално и невероятно, за да бъде част от някое представление. Онова място изглеждаше огромно - високите стени на Кахрадон, широките поляни и гористите хълмчета, малките каменни къщи, пръснати в далечината, и къщата, в която се намирах - като брънка от моя свят, незасегната от бурята на времето. Случилото се просто нямаше обяснение.
         След малко станах, отидох до прозореца и погледнах навън. Борунда пееше своята песен, гласовете на търговците и минувачите се смесваха с клаксоните на шляпащите по калните дупки автомобили, а смогът се бе закотвил във въздуха като мръсна пелена. Тази атмосфера нямаше нищо общо с онази от преди малко.
         Реших да отида навън и да разсея натрапчивите мисли. Тръгнах по коридора и кой знае защо в този миг си помислих, че той е същият като онзи коридор от другата страна на заключената врата. Излязох от каменната къща и се озовах сред шума.
         - Хей, къде тръгнахте? - чух глас встрани от мен. Обърнах се и видях Нидал, журналистът, който ме посрещна на летището и докара тук. Той идваше към мен.
         - Здравейте - поздравих го и двамата се ръкувахме.
         - Здравейте, Гари. Реших да намина и да видя как вървят нещата.
         - Всичко е наред, Нидал. Направих два много интересни репортажа, трябва да ги видите.
         - Наблизо има приятно кафене с климатик, където правят много вкусен крем. Предлагам Ви да отидем там и да обсъдим всичко на спокойствие. 
         Поехме по улицата за пазара, разминавайки се с множеството хора. Когато минах покрай пекарната, странният просяк беше там и ми подвикна нещо от рода, че времето е константа. Понечих да отида при него, но безмълвният жест с ръка на Нидал ми даде ясен знак, че е по-добре да не обръщаме внимание на подобни хора.
         Кафенето наистина беше много приятно, различаващо се коренно от унилата действителност на Борунда. Не беше претъпкано и повечето от клиентите бяха изискани и модерно облечени, навярно представители на местната аристокрация. Сервитьорката представляваше младо момиче с хубав грим. Нидал й каза нещо на арабски и след малко тя се върна с две топли кафета и две чаши жълт крем, от които се носеше сладък ванилов аромат. Аз реших да отворя темата за преживяното отвъд заключената врата в къщата:
         - Някъде зад къщата има огромен макет на Кахрадон, навярно такъв, какъвто е бил в миналото. Най-интересното е, че там я има и околността, даже и далечните хълмове. Всичко изглежда толкова истинско, все едно...
         - Чакайте, чакайте! Извинявайте, но не схващам. Какъв макет? - прекъсна ме той. Усетих се, че говоря твърде развълнувано.
         - Така. Ще започна отначало. Може би не биваше да го правя, но преди малко отключих една врата в къщата, намираща се зад гардероба в спалнята.
         - Да - Нидал кимна с глава, че е разбрал.
         - След това влязох в голяма стая, в която по стените висяха множество мечове. Аз по принцип съм колекционер на мечове и доста се зарадвах на гледката. На отсрещната стена имаше врата и през нея влязох в доста стари помещения и коридор, който водеще навън.
         - Момент само. В голяма стая ли? Колко голяма стая може да се побере в онова пространство? - изненадано ме изгледа журналистът.
         - И аз се запитах същото. След това излязох навън и просто ахнах от изумление. Пред мен се ширеше огромна крепост с високи стени, която би трябвало да е възстановения Кахрадон. Около него се простираха равнини, хълмове, древни къщи. Всичко ми изглеждаше огромно и някак нереално. Ето, вижте.
         Аз извадих телефона и показах снимките.
         - Удивително! Това стражи ли са? - попита ме Нидал.
         - Да. Живи стражи!
         - Искам да видя мястото. Аз познавам всяко кътче на този град и идея си нямам къде може да бъде направено нещо подобно.
         След това мълчаливо изядохме кремовете и изпихме горчивите кафета, накрая станахме от удобните столове и тръгнахме към къщата.

         Когато влязохме в спалнята, Нидал ми помогна да преместя гардероба. Махнах катинара от халките и отворих вратата.
         Вътре не беше същото. Наистина, няколко меча висяха от стените, закачени за гвоздеи, но стаята беше далеч по-малка и приличаше по-скоро на килер. Отсрещната стена се простираше пред очите ни и на нея нямаше врата. Аз се промъкнах в тясното помещение и затърсих нещо, което да ми подскаже, че идването ми преди малко не е плод на объркано въображение. Освен едно трикрако столче в десния ъгъл и висящите мечове, в стаята нямаше нищо.
         - Сега накъде? - чух зад мен гласа на Нидал и се обърнах. Погледът ми бе объркан и иракчанинът явно забеляза това.
         - Какво има? - попита ме той, оглеждайки с интерес тъмното помещение.  
         - Нищо. Сигурно съм се объркал. Извинявайте. Предполагам, че съм сънувал всичко това – трябваше да намеря реално обяснение, въпреки че бях убеден, че онова преживяване не е сън.
         - Разбирам - Нидал кимна с глава. - А снимките?
         - О, да. Не знам. Може би съм заснел нещо друго - отвърнах и отново загледах невярващо към тъмния, почти празен килер. Сетне извърнах глава и видях, че на тази стена няма друга врата, през която да съм минал.
         - Възможно е. Ще Ви помогна да върнете гардероба и ще Ви оставя сам, защото имам и други задължения. Вечерта може пак да намина. Ако има проблем, ми се обаждайте.
         - Благодаря Ви, Нидал.       
         Това беше абсурдно. Невероятно. Нелепо. Странно. Страховито. Къде бях отишъл преди час? И къде попаднах преди малко. Крачех нервно от стая на стая и стисках глава. Дали предишното посещение бе сън? Ако е така, защо катинарът бе отключен? И откъде бяха снимките на телефона ми? От друга страна, няма как за толкова кратък период да бъде построена голяма стена, която да покрие другата част на стаята.
         Може би смяната на обстановката, пътуването или работата се бяха отразили зле върху моята психика и съзнанието ми си правеше шеги. Може би всичко си имаше обяснение и то е толкова просто, че когато го осъзная, ще се чудя как не съм го открил по-рано. Върнах се в спалнята, отново подместих тежкия гардероб и отново отворих металната врата. И отново попаднах в малкото помещение с няколкото висящи меча и трикракото столче в десния ъгъл.
         Затворих вратата, върнах с мъка гардероба на мястото му и седнах на дивана до масичката с компютъра. Отначало исках да напиша материал за странното посещение, дори намислих заглавие, като "Уникална къща до самия Кахрадон, която те отвежда назад във времето" но после се отказах. Нямаше да бъде реалистично, щеше да изглежда като репортаж за място с призраци. Марк Хамъл, собственикът на списанието, нямаше да бъде доволен.
         Все пак му пратих снимките по Скайп и отговорът дойде почти веднага:
         "Това е невероятно! Искам незабавно да разучиш мястото!"
         "Не е толкова лесно, Марк. Ще направя всичко възможно, но не обещавам."
         "Ако очите ми не грешат, това откритие ще бъде сензация. Утре ще дойда!" - написа той. Бях изненадан от въодушевлението му, нетипично за прагматична личност като него.
         "Утре?! Сериозно ли го казваш?"
         "Точно така, драги ми Гари. Утре е денят, в който ще се реши съдбата ни"!
         След това Марк Хамъл излезе от линия. Отново стоях като вкаменен, този път пред компютъра. Твърде странно се бе развила цялата тази драма, твърде странно бе всичко около мен в този странен град, в тази странна местност, в тази странна държава. Дойдох тук като кореспондент на американско списание, да правя репортажи за разкопките на град Кахрадон, а ден по-късно имах чувството, че съм попаднал в коварен капан, в който навярно участват много хора от обкръжението ми. Какво се случва тук, по дяволите? Какво точно има оттатък вратата зад гардероба? Къде попаднах днес сутринта и къде попаднах малко по-късно? И защо шефът реагира така на снимките, които му пратих?
         Да, реакцията на Марк Хамъл бе меко казано смахната. Никой друг не би реагирал така, ако му пратех подобни снимки - повечето хора биха питали какво е това, къде съм го заснел, дали е в някакъв музей или някаква възстановка. Но Хамъл веднага написа, че това е сензация и обяви, че утре ще дойде. Въпреки множеството му ангажименти, въпреки натовареното му ежедневие. Може би точно това бе целта му. Точно това откритие! Не толкова разкопките на някакъв не особено известен древен град или лежащите под земята исторически ценности, колкото тайната на онова място.
         По-късно усетих, че съм изключително гладен. Отворих хладилника, където ме чакаха пилешко филе, два домата, краставица и три кенчета бира. Излапах набързо мизерната храна и тръгнах към супермаркет "Керт", за да се запася с още продукти.
         Навън сумракът настъпваше осезаемо и окаяните сгради лека-полека заприличваха на грамадни, озъбени чудовища. От прозорците мъждукаха светлините на оскъдни електрически крушки или трепкащи луминисцентни лампи. Въздухът беше тежък и душен, откъм шахтите се носеха зловония.
         В магазина видях Зехра. Тя стоеше до щанда с месата и ме наблюдаваше с лека усмивчица и закачлив поглед. Отидох при нея и сърдечно й стиснах ръката.
         - Как прекарвате времето в моята скромна и тайнствена къщурка? - попита тя и ми намигна. Внезапно усетих странна искрица в погледа й, точно в момента, в който спомена думата "тайнствена". Аз отговорих ведро:
         - Всичко е наред. Съжителстваме редом с най-съкровените Ви тайни.
         - И с кои тайни си съжителствате, ако не е ... хм... ако не е тайна? - тя прихна в кикот.
         - Ами Вие трябва да знаете по-добре. Все пак къщата е Ваша.
         Тя ме поведе към стелажа с хлебните изделия, откъдето взе тънка питка с приятен аромат. Аз последвах примера й и също взех една питка.
         - Много са вкусни, ще разберете щом ги опитате.
         - Не се и съмнявам във Вашия вкус.
         - И така, разкрихте ли някоя тайна в къщата - тя отново ме гледаше с усмихнатите си очи, в които сякаш имаше някаква сурова настойчивост.
         - Впрочем да. Съжалявам, ако съм направил грешка, но отворих заключената врата зад големия гардероб. Просто любопитството ми надделя.
         Вместо да се намръщи, младата иракчанка се усмихна още повече и с лаконичен жест ме подкани да продължа.
         - Ами нищо не открих. Една малка стая, приличаща на килер и висящи мечове - излъгах, предпочитайки да запазя в тайна онзи свят, в който Борунда бе безкрайна хълмиста поляна, а Кахрадон сияеше в цялото си величие. Усмивката на Зехра се изпари на мига.
     - Какво има? - попитах.
     - Нищо. Както и да е. В топлата витрина има телешки шишчета. Най-добрите са в Ирак.
     - Моля?                        
     - Казах, че шишчетата тук са най-добрите в Ирак.
     - Щом ми препоръчвате, ще взема няколко.
     След това отидохме заедно на касите. Смуглият, зле облечен продавач ни посрещна с намусена физиономия. Първа беше Зехра - продавачът й измери продуктите, изчисли каква е цената и й подаде смачкана хартия за касова бележка. Тя плати, след което побърза да излезе от магазина.
     Зехра ме чакаше отпред, пред кофите за боклук. Лицето й беше сериозно. Очевидно нещо в изказването ми не й се бе харесало.
     - Добре ли сте? - попитах я. Тя кимна, след това ми зададе следния странен въпрос:
     - Случвало ли Ви се е да имате свръхестествени способности?
     - Моля? Свръхестествени способности?
     - Да. Да са ви се случвали неща, които не можете да си обясните. Например, гледане в бъдещето, предчувствия, пророчески сънища.
     - Всъщност да. Мисля че на всеки човек са се случвали подобни неща.
     - Напротив. Малцина притежават свръхестествени дарби.
     - Възможно е. Аз по принцип не обичам да говоря за тази моя способност. Но както и да е.
     - Наистина ли сте видял само това?
     - Кое?
     - В заключената стая.
     Въпросът ме стрелна с неочакваната острота, с която бе зададен. Очевидно тя знаеше много работи и не биваше да крия нищо от нея. По-рано, в клопката на възбудата от преживяното, аз разказах всичко на Нидал, без да осъзнавам, че думите ми могат да прозвучат нелепо. След това нещото не се случи и започнах да съжалявам за недомисленото ми споделяне, а накрая дори бях убеден, че съзнанието ми не е наред. Зехра обаче знаеше за какво става дума и очевидно искаше да го чуе от мен. Внезапно разбрах, че трябва да й го разкажа.
     - Не. Излъгах Ви. Първият път видях нещо много странно, което по никакъв начин не мога да си обясня. Не знам дали е свързано с моите способности, но съм сигурен, че не беше привидение. Вторият път влязох с Нидал и видях обикновен килер с мечове по стените.
     Изведнъж усмивката й отново грейна, дори засия. Самата тя ми заприлича на малко дете, което се радва на утринните лъчи на слънцето.
     - Разбрах всичко. Ще тръгвам, че трябва да се прибера рано. Нали се сещате... баща ми е трудно подвижен... - тя пое в другата посока и ми махна за довиждане.
     - Почакайте! Аз не ви казах какво видях. Вие знаете за онова място. Нали?
     - Зная. Довиждане и до нови срещи - завърши тя с щастлива усмивка, сетне хукна по тъмната улица и се изгуби в дебрите на нощта.
     По обратния път си мислех, че може би някой наистина ми е скроил капан или скрита камера. Държанието и на Зехра и на Марк не бе нормално, те вероятно знаеха доста истини за къщата и не желаеха да ми ги кажат. Зехра бе щастлива, когато узна, че се е случило нещо странно, а Марк реши веднага да дойде, след като видя снимките. Кашата в главата ми бе пълна.
     Когато се прибрах, реших отново да вляза в помещението със заключената врата. Щом обаче хванах гардероба, някакъв вътрешен глас ме застави да се откажа. Казах си, че не е добра идея да влизам в тази част от денонощието. А и утре, по светло, умът ми щеше да е по-бистър. Все пак допрях ухо до стената и в един миг ми се стори, че чувам слаби стонове. Щом се заслушах по-съсредоточено, стенанията като че ли бяха изчезнали.
     За първи път пуснах телевизора и превключих набързо няколкото канала. Всичките бяха на арабски и затова изключих телевизора. Разопаковах храната, извадих още една бира от хладилника, взех книга от сака със заглавие "Приключенията на Матуро" и започнах да ям и да чета вреден навик, който обаче ми действаше добре и ме заставяше да се храня бавно, погълнат от историята в книгата. Нищо обаче от тази история не влизаше в главата ми, мислите витаеха другаде някъде далеч, отвъд отсрещната стена, в онзи свят, където Кахрадон е напълно възстановен, където стражари пазят портите му и където на мястото на Борунда се шири приятна поляна с гористи хълмчета и пръснати нарядко каменни къщи.
     Накрая си легнах и заспах веднага.
     На другия ден се събудих напълно отпочинал.

***
     Последвалите събития се случиха толкова набързо, че аз дни наред след това не можех да осъзная какво точно ме сполетя.
     Сутринта излязох до пекарната, за да си купя закуска и кафе. Щом се върнах, носейки в ръце все още топлото кафе, в къщата ме чакаха Зехра и Марк Хамъл.
     - Охо. Приятно съм изненадан поздравих учудено.
     - Здравей Гари отговори шефът ми. Погледът му беше сериозен.
     - Какво се е случило? попитах.
     - Нищо не се е случило. Идвам да видя как вървят нещата.
     - Вие познавате ли се?
     - Да отговори Зехра.
     - А защо не ми казахте... - започнах, но Марк ме прекъсна с рязък тон.
     - Гари, искам да видя онова, което ми показа на снимките. И това трябва да стане сега!
     За миг се смутих, защото не знаех какво да му отговоря. Зехра се намеси.
     - Влиза се през вратата зад големия гардероб в спалнята. Гари трябва да знае.
     - Така е. Само че… как да кажа. Вчера, когато влязох, беше различно. Още не мога да си обясня какво точно ми се случи.
     - В такъв случай да не губим време заяви Марк и тръгна към спалнята. Тримата преместихме гардероба и аз махнах отключения катинар от халките. Не отворих вратата веднага. Беше ме страх какво ще намеря вътре и двата варианта бяха еднакво добри и еднакво лоши.
     - Давай Гари – нетърпеливо подкани Марк.
     Аз поех въздух, издишах звучно и открехнах старата порта. Пред мен се показа огромната тъмна стая с множеството мечове и вратата в другата й страна. Бях едновременно объркан и радостен от видяното.
     - Мисля, че трябва да вземем по един меч, в случай на опасност каза Зехра.
     - Правилно. А Гари е добър по фехтовка, колекционер е на мечове и дори е участвал във възстановки на битки. Така че ако има нещо, той ще ни защити.
     Аз не знаех какво да отговоря. Стоях насред тъмната стая, гледайки как двамата вземат по един от закачените на стената мечове и тръгват към отсрещната врата. След малко се окопитих, отидох до стената, откачих един отлично запазен акинак и ги последвах.
     Излизайки навън, пред очите ми отново се разкри Кахрадон, такъв, какъвто го видях вчера. Беше невероятно, като в приказен сън. С Марк и Зехра стояхме безмълвни на прага, а пред нас се простираше огромната крепостна стена, пазена в далечината от стражи с метални доспехи и копия досущ като в картина на древен художник или сюжет на исторически филм. Небето беше облачно, слънцето не се виждаше и чист хладен вятър обливаше лицата ни.
     - Боже мой промълви Марк.
     - Ето за това говорех изтъкнах.
     - Хайде да разгледаме предложи Зехра и заслиза по каменните стъпала, държейки меча си в лявата ръка. Марк тръгна след нея.
     - Хей, чакайте! Може да е опасно! извиках след тях, не съзнавайки, че викът ми може да ни издаде. Двамата не ме чуха и продължиха напред. След малко и аз тръгнах подир тях.
     - Това е изумително! говорех, следвайки моя шеф и хазяйката.
     А те се движеха на десетина метра от рова, покрай ниски дървета и храсти, сякаш да се прикрият от стражите. След малко, когато храстите свършиха, те спряха да ме изчакат.
     - Не е ли невероятно, Гари? Направихме само няколко крачки и се оказахме в древността попита шефът.
     - Дали наистина е миналото? отвърнах с въпрос.
     - Със сигурност. Погледнете околността. Преди да влезем в къщата, тук беше Борунда. Сега градът го няма, но пред нас е целия Кахрадон. Непокътнат. Намираме се пред нещо, което не може да се бъде обяснено със законите на природата и по всяка вероятност това е миналото.
     - И сега какво ще правим?
     - Ще се разходим, ще разгледаме и накрая ще се върнем в настоящето отвърна Марк с невероятно спокоен глас, след което вдигна победоносно меча си.
     - Гари, приемете случващото се все едно сме на екскурзия и разглеждаме някоя голяма забележителност намеси се Зехра и се усмихна загадъчно. В мен пак се появи усещането, че двамата кроят някакъв заговор. И усещането сега бе особено силно.
     - Да отидем до онази скала предложи Марк.
     В далечината, зад южната стена се извисяваше малък скалист масив, висок тридесетина метра и дълъг около триста, зад който имаше красива долина. В настоящето на това място трябваше да се намира горичката, в която Нидал ми препоръча да се разхождам, а скалистият масив не се виждаше от къщата заради гъстите постройки пред него.
     Забелязах, че слънцето се е скрило зад хоризонта и нощта настъпва осезаемо. А часовникът ми показваше дванадесет и двадесет на обяд. Навярно наистина бяхме в миналото, помислих си аз. Нямаше логика по това време слънцето да залязва. Всъщност, тук нищо нямаше логика. Тръгнахме напред, като продължавахме да носим мечовете си, сякаш отивахме на война. Съвсем незабелязано Марк и Зехра изостанаха на няколко крачки. В последствие разбрах, че и това е едно от многобройните целенасочени действия от тяхна страна, стремящи се да ме вкарат в добре обмисления им план. За момента обаче не схванах, че има нещо нередно и продължих да крача към скалистия масив.
     Щом достигнах до него и тръгнах към задната му страна, Марк извика някъде зад мен:
     - Гари, внимавай!
     Аз се обърнах, погледнах към шефа ми, който, заедно с красивата иракчанка, все още вървеше на двадесетина метра от мен, след което се огледах на всички страни. Не видях нищо, което да ме застрашава и продължих да крача напред. Когато обаче минах от другата страна на масива, едва не изпуснах меча си от изненада.
     Там имаше цял легион от хора с оръжия! Част от тях се намираха зад скалата, подпрени на мечовете си, седящи на земята или хранещи се върху тревата, а други бяха заели цялата долина. Навярно бяха петстотин… или шестстотин души... (а може и повече) войници, облечени в средновековни доспехи, навярно готови за нападение. Внезапно осъзнах, че се намирам пред прага на смъртоносна опасност, но краката ми сякаш отказваха да помръднат. Стоях на петдесетина метра от най-близките хора, хванал старинния си меч, шокиран, парализиран, стреснат от неочакваната гледка.
     Няколко души ме видяха и тръгнаха към мен. Носеха кафяви дрехи и бяха насочили мечовете си напред. Виковете на Марк и Зехра внезапно ме извадиха от шока. Когато се обърнах, ги съзрях да тичат в обратна посока, към един от порталите на древния Кахрадон. Марк ръкомахаше и крещеше неразбираеми думи към стражите на портала, а Зехра сочеше към мен.
     Онези вече бяха съвсем близо. Разбрах, че трябва да използвам опита си от битките с мечове (макар да бяха импровизирани), така че инстинктивно вдигнах оръжието си го насочих към първия войник - мръсен, брадясал мъж, със свирепи очи. Неговият меч (също акинак) и моят издрънчаха като камбани и от тях хвръкнаха искри. Сетне онзи също замахна, но аз предварително бях поставил меча си в добра позиция и оръжията ни отново се срещнаха. Другите войни вече се намираха на няколко крачки от нас и аз реших, че е крайно време да бягам. Битката беше абсолютно неравна аз, колекционер на мечове и бивш участник в импровизирани битки, срещу цяла армия кръвожадни войни, целящи по всяка вероятност да превземат Кахрадон.
     Сумракът настъпваше и полумесецът все по-ярко светеше на небосвода. Отстъпвах назад, а множеството идваше към мен. Изведнъж, решен на крайна стъпка, хвърлих меча си срещу първия войн  (същия, с когото започнах да се бия) и хукнах с всички сили напред. Отзад се чуваше невероятна врява, но нямах намерение да се обръщам. По едно време, уморен и изтощен, погледнах напред. И в този миг си помислих, че това е краят ми.
     Откъм портите на Кахрадон излизаха конници с мечове досущ като онези по средновековните филми и се насочваха към мен и преследващите ме. Отчаян, спрях да тичам и се подготвих за най-лошото. Ала конниците с мечовете ме подминаха. Обръщайки се видях, че те нападнаха онези зад мен.
     Започваше грандиозна битка между армията на Кахрадон и навярно някое от враждебните племена. Знаех, че мястото където се намирах бе опасно, затова тръгнах към "къщата на времето". Вече нямах сили да тичам, затова ходех, а гореща пот се стичаше от челото ми. Покрай мен минаваха конниците - здраво въоръжени, с дрънкащи муниции, готови за битка - стотици, дори хиляди, отиващи на фронта.
     Приближавайки каменната къща видях Марк и Зехра да влизат вътре
     - Ей, чакайте! - подвикнах им и те спряха.
     - О, ти си оцелял! усмихна се момичето.
     - Попаднах точно в центъра. Трябваше да използвам уменията си и това ме спаси споделих развълнувано. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми възпроизвеждаше бързи и силни тласъци.
     - Хайде първо да се махнем от тук и после ще ни разкажеш рече Марк и тръгна навътре. Зехра го последва, а накрая влязох и аз. Преди да затворя желязната врата, погледнах назад в полумрака. От Кахрадон продължаваха да излизат конници и да се впускат в лютата битка с врага.
     Веднага се втурнахме към тъмната стая с мечовете. При отварянето на другата врата, от прозорците на спалнята ни озари приятна дневна светлина. Видях обаче, че стаята изглеждаше различно с лъскави тапети по стените, много цветни килими и някаква странна апаратура по средата. От багажа ми нямаше и следа.
         - Ха! удивен тръгнах навън, следвайки Марк и Зехра.
Щом излязох през външната врата, едва не изгубих съзнание от поредната шокираща действителност, в която попаднах.
Вместо Борунда, сега имаше град с широки улици, по които се движеха лъскави коли, каквито виждах за пръв път; дълги оранжеви сгради зад тротоарите и множество хора, облечени в цветни и модерни дрехи, ходещи забързано. Къщата изглеждаше някак неестествено на фона на сюрреалистичния пейзаж, а зад нея се ширеше Кахрадон отново непокътнат, в целия му блясък. Отидох при Марк и Зехра, които стояха до някакво стълбище на десетина метра от мен и си говореха развълнувано.
         - А сега къде се озовахме? Сигурно в бъдещето попитах ги.
         - Не, скъпи ми Гари, това е настоящето отговори ми Зехра, след което отново се обърна и продължи разговора си с Марк .
         - Тогава къде сме? зададох друг въпрос.
         Двамата продължаваха да си говорят разпалено, сякаш не ме забелязваха.          Повторих въпроса с по-висок тон. Момичето се обърна, погледна ме, след което погледна Марк, който показваше странна уравновесеност, и му каза:
         - Марк, ти му обясни.
         Обърнах се остро към шефа ми, а той със загадъчна усмивка започна да говори:
         - Още не зная как се нарича този град. Само зная, че сме в един от вариантите на времето. И то във варианта, който ни удовлетворява изцяло.
         - Страхувам се, че не разбирам.
         - Слушай ме внимателно, понеже втори път няма да обяснявам. Аз, ти и Зехра сме господари на времето“. Наричаме се така, защото можем да променяме времето. В света има малко такива хора и те са известни като фокусници, медиуми, кристални хора. В миналото са ги наричали "богове", но всъщност най-правилното им определение е господари на времето”. Голяма част от съзнателния ми живот отдадох за усъвършенстване на тази моя дарба. Със Зехра се запознахме преди десет години, когато тя учеше в Америка. Тя също притежаваше дарбата и ми помогна да открия още много мои способности. Освен това, беше собственичка на къща на времето. А когато преди месец ти кандидатстваше за работа при мен, аз видях, че ти също „сияеше” - тоест, белязан си с „дарбата".
         - Значи сме хора със свръхестествени способности? - прекъснах Марк.
         - Именно. И както казах преди малко, можем да живеем във всеки един от вариантите и в момента се намираме в този, който най-много ни удовлетворява.
         - Казахте "богове". Да не би в миналото обикновените хора да са се кланяли на такива като нас?
         - Много правлилно разсъждаваш, Гари.
         - И в момента се намираме в един от вариантите на времето.
         - Точно така. В живота на Вселената има милиарди, трилиони, квадрилиони варианти на времето. Всяко едно събитие, всеки един избор или решение е вариант. Когато избереш да тръгнеш надясно, попадаш в един вариант, а когато избереш наляво, попадаш в друг. Ако Хитлер бе победил в битката при Сталинград, светът щеше да е съвсем друг, а именно - мощна германска държава и доминиращ авторитарен режим.
         - Тоест, има го и този вариант.
         - Разбира се. Всеки вариант променя времето.
         Бавно тръгнахме по улиците на приятния град. Няколко души се разминаха с нас и кимнаха на Зехра за поздрав. Тя също им отвърна с кимване.
         - През десети век преди новата ера е бил построен Кахрадон - град, който е трябвало да се води за непревземаем. Кахрадонците са изобретявали най-здравите оръжия за времето си и са обучавали децата си да бъдат най-могъщите войни. Ала в една лунна вечер градът най-неочаквано бил нападнат от племето на кнусите - племе, което редом с хуните, се славело като едно от най-жестоките племена. След неочакваното нападение почти всички жители на Кахрадон били избити, а градът - опожарен.
         - Чакай, чакай, чакай Марк. Само не ми казвай, че преди малко се оказахме в епицентъра на тази битка? И че...
         - И че със Зехра предупредихме кахрадонци за това нападение. И че това трябваше да стане точно днес, точно в този час. Самото време се движи като спирала и трябваше да хванем момента на паралелната връзка, в който да се пренесем на определеното събитие. А ти, като човек, който борави с мечове, трябваше да предизвикаш кнусите да излязат от скривалището си. С няколко думи, ние те използвахме като троянски кон - довърши Марк. Зехра ме погледна с очарователна усмивка.
         - Господи... вие рискувахте живота ми. А ако бях умрял?
         - И какво от това. Важното беше да предупредим жителите на Кахрадон.
         Обзе ме силен гняв, но успях да запазя равновесие и да да попитам:
         - А не можехте ли просто да отидете с няколко гранати и за избиете враговете. Или да се сдобиете с други съвременни оръжия.
         - Не, драги ми Гари. Не можеш да влезеш в миналото със съвременни оръжия. Не можеш да разкажеш на всички какво ги очаква в бъдещето. Не можеш да запознаеш античните хора с компютри или мобилни телефони, най-малкото със средства за масово избиване. Просто самото Време няма да го позволи.
         - И защо избрахте точно този вариант?
         - Ще ти го кажа направо. Тук Персия е богата държава със силна икономика и Зехра ще се чувства отлично в нея. Тя ще има магазин за бижута и фамилията й ще е една от най-богатите в региона. От друга страна "Съединените американски щати" са малки държави с бедно население и доминираща организирана престъпност - абсолютно пригодени за такива като мен. В моя вариант аз няма да постигна повече от това да съм собственик на малотиражно списание, което почти никой не чете. Тук обаче ще бъда един от големите босове. Сега схващаш ли?
         - Ами... аз къде съм?
         - За теб не зная нищо. Съжалявам. Просто опитай да се адаптираш. Или да научиш нещо за Времето - рече Марк и със Зехра тръгнаха напред.
         - А няма ли как да се върна в моето време?
         - Ще ти трябва късмет, Гари. Искрено ти го пожелавам - извика Марк в далечината, сетне двамата се изгубиха в тълпата.
         Останах самотен, в средата на тротоара, сломен и объркан. Оранжевите сгради на големия град сякаш все по-големи и по-големи и в един момент ми заприличаха на гигантски зверове.
         - Времето има милиарди, може би трилиони варианти. Всичко зависи от съответния избор на човека. Вече знаеш какво исках да ти кажа - встрани от мен прозвуча дрезгав глас. Беше скитникът от предишния ден - онзи, който ми говореше странните приказки за времето. Той ярко се отличаваше от еднотипното множество - една частица реалност в нереалния свят. Аз бавно тръгнах към него.