петък, 22 февруари 2013 г.

Снимката

                ***

    Георги се взираше в черно-бялата снимка, правена преди четиридесет години. На пръв поглед в нея нямаше нищо странно - просто една фотография с изображение на четирима души - майка му, баща му, брат му и той. Всички бяха усмихнати, с изключение на братчето му Ники, коeто се мръщеше на обектива. Преливащите в различни нюанси на сивото цветове придаваха на усмивките им някаква първична загадъчност.
    Какво страшно имаше в тази снимка? Защо точно нея?
    Баща му Тодор, който вече не е между живите, тогава е бил на тридесет и четири години, с черна коса, сресана странично на път, с остър нос, даващ на лицето му интелигентен вид, с характерната за същността му строга сдържана усмивка. Бе облечен в тъмен костюм, светла риза и бляскава вратовръзка.
    Майка му Валя изглеждаше ослепителна (за разлика от сега), със светлата си къдрава коса, с милата усмивка, показваща красивите й бели зъби, с лъчезарния поглед на щастлива млада жена, както и с прекраската копринена рокля на цветчета, закриваща стройното й тяло.
    Ники пък изглеждаше много малък, нямаше нищо общо с мъжът Николай Арсов, създал семейство с три деца и занимаващ се с частен строителен бизнес. На снимката представляваше русоляво хлапе, намусено по детски, което вероятно се чудеше защо някакъв си чичко е изкарал тази странна машина (фотоапарата) и я насочил към тях.
    И накрая бе самия Георги - чернокосо сияещо момче, все още носещо онзи плам в очите, типичен за децата от онова време. Бе облечено с моряшка тениска и тъмни на цвят къси панталони (помнеше от детството си, че бяха тъмночервени).

    Дълбоко в спомените изплува и денят, в който се бяха снимали - прекрасен топъл ден, навярно някъде по средата на лятото. Тогава бяха решили да разнообразят натовареното с работа ежедневие и излязоха до красивия "Майски парк" в родното му село Думбар (сега паркът е западнал, с разбити алеи, покрити с най-различни боклуци, треволяци и храсталаци), застанаха близо до фонтана и зачакаха човекът със снимките да се подготви. Проблесна светкавица, миг след това Георги инстинктивно затвори очи и закри лицето с ръце, но снимката вече бе направена. Всички бяха радостни, досущ като едно щастливо семейство. Обаче в същото време около тях ставаше нещо.......
    Какво беше то? Спомените удряха във внезапно появила се преграда. Тогава се бе случило толкова страшно и тягостно събитие, че то бе заключено дълбоко в глъбините на паметта му. И без изобщо да го помни, то и до днес навярно оказва невидимо влияние върху неговата психика.
   
    Загледа се още по-детайлно в снимката - зад тях се виждаха няколко брези, а в клоните им се подаваха онези бели сферични лампи, модерни за периода на комунизма. Между брезите се показваше шадравана и струите на фонтана обливаха малкия паметник на партизанин, загинал в отечествената война. Образът бе леко мъгляв и неясен, характерен за старите черно-бели ленти.
    От взиране очите го заболяха. Георги остави фотографията и легна върху мръсното неоправено легло.


                ***

    Всичко започна преди пет дена, когато на вратата в разнебитената му квартира звънецът зазвъня. Мисляйки, че е някой познат на хазяите (или самите те), Георги с досада отвори вратата. Пред нея стоеше възрастен мъж с каскет и много дълга бяла брада. Очите му бяха странни - бляскави, напрегнети, втренчени - сякаш показваха готовност за подвиг. Изненадата за Георги започна, когато мъжът заговори:
    - Ти си Георги, нали?
    - Да
    - Ето - човекът му подаде една снимка (същата която гледаше до преди малко). Георги я взе и я заразглежда учудено:
    - Това е моя снимка от отдавна.... - каза той
    - Зная че е така. Но точно в онзи момент, по време на заснемането се случи нещо много лошо, много стршно и зловещо. Трябва да се сетиш какво е то.
    Георги вече гледаше мъжът с нескрита боязън. Кратковременен проблясък от някакъв стар спомен изплува и просветна в съзнанието му, след това изчезна безследно.
    - Кой си ти?
    - Твой далечен познат. Но това засега няма значение. Задръж снимката и се разрови в детството си
    - Чакай чакай малко, човече. За какво лошо нещо ми говориш? Я ми рзясни подробно за какво изобщо става дума.
    - Мисля че ще си спомниш. Все НЯКОГА ще си спомниш. Отговорът се намира в тази снимка, защото тук е заснето нещо, което е част от онова - отговори брадатият странник, обърна се и заслиза по стълбите. Георги мълчаливо гледаше в него, докато той не изчезна от взора му.

    "...тук е заснето нещо, което е част от това", - и преди това - "...в онзи момент се случи нещо много лошо, много стршно и зловещо...." - думите кънтяха силно и почти непрекъснато в мозъка на Георги през следващите пет дена. Дори и в работата (бачкаше като пазач в един фургон за някакви мижави пари), дори и в кръчмата с колегите след бачкането, той не можеше да се съсредоточи в реалността. Постоянно изникваше споменът за мистериозния непознат и за снимката. А нощем сънуваше кошмари. Да, кошмари - някави страшни хора приближаваха към него и се опитваха да го хванат, в същото време паникьосани писъци огласяваха околността. Над вичко това тежеше споменът, запечатан в онази фотография - сякаш този спомен е тясно свързан с всичко негативно в неговия живот. И всеки път Георги се събуждаше запъхтян и потен.
    Въпреки тези лоши моменти той едва днес се загледа сериозно в снимката. Защото едва днес дълбоката му увереност, че всичко е някаква тъпа шега, започна да се разклаща.


    Може би трябва да гледа между клоните на дърветата, или  в дъното на алеята, или зад фонтана. А може би е нужно да се сети кой точно беше фотографа.
    Фотографът се казваше Иван - здрав мъж, може би в онзи период е бил на около четиридесет. Георги добре си го спомняше през детските години - висок и як, с черна коса, по-късно станала прошарена, големи мустаци, придаващи му още по-внушителен облик. Работеше едновременно в пощата и в собствения си магазин, в същото време снимаше със стария си фотоапарат през малкото останало свободно време. И най-изненадващо преди двадесетина години гръмна новината, че Иван е починал от инфаркт.
    "...тук е заснето нещо, което е част от това..."
    Какво, по дяволите, е заснето в тая скапана снимка? И къде? Колкото и да я гледаше, Георги не виждаше нищо странно. Абсолютно нищо!  И все пак.....

    " О неееее, бягайтеееее!!!" - мисълта изникна светкавично!

    Това бе внезапно появил се импулс! Какво можеше да означава? Да - вероятно някакъв мимолетен спомен от миналото. Някакъв ярък фрагмент от онзи ден.
    Георги вторачи поглед и ....в този момент забеляза нещо!
    Едно от дърветата в края на алеята НЕ ПРИЛИЧАШЕ на дърво!
    Точно така - в далечината едно дърво като че ли имаше много по-странна форма - стеблото му бе разкривено, а някакъв клон се подаваше неестествено ниско. Взирайки се още по-съсредоточено Георги видя, че това не бе дърво, а нещо друго.....

    Зън Зън Зън - звукът от звънеца, нарушил рязко мълчаливата одисея на празната стая, го стресна. Сърцето му възпроизведе силен удар, след което бавно започна да нормализира пулса. Георги стана от стола, вдишна дълбоко въздух, издиша и тръгна към коридора.
    Зън, зън, зън - дрънкащият тътен се отрази в тъмните стени и така увеличи силата си. Георги натисна бравата и отвори вратата. От другата страна бе застанал брадатият мъж с каскета.
    - Откри ли нещо? - директно започна той.
    - Още не съм. Ей, човече, светни ме за какво иде реч. Кажи ми какво имаш в предвид.
    - Ти сам трябва да си спомниш. Ако ти кажа, всичко ще изгуби смисъл.
    - Не те разбирам въобще.
    - Ще разбереш като се сетиш какво се е случило.
    - Но къде да търся? Дай някакъв жокер.
    - Нищо не мога да ти кажа. Търси в снимката и в спомените, докато не го намериш.
    - Човече, прекалено зает съм да се занимавам с тия глупости. Ако някой ден имам време, мога да опитам да си спомня.
    - Не се притеснявай, имаш цялото време на света. Но в твоя полза ще е да го откриеш по-рано. Довиждане Георги - и мъжът обърна гръб на домакина, като закрачи надолу по стълбите.

    "О нееее, бягайтеееее!!!" - споменът отново излезе на преден план, докато Георги се вторачваше в снимката, или по-точно в онова странно дърво. Точно така, това не бе дърво, това бяха смътни очертания на .... човек! Човек, облечен в тъмни дрехи и заемащ някаква странна поза. Цялото му тяло бе наклонено, едната ръка бе изправена хоризонтално, другата бе протегната вертикално, а главата, която имаше прилика на някаква малка мъглява точка, като че ли се бе килнала на една страна.
    Съсредоточи още повече погледа си, за да се убеди че това странно разположено тяло е човешко. Да, разбира се - контурите бяха на човек, едва забележим и сливащ се с редицата от дървета в Думбарският "Майски парк".
    Навярно този човек е ключът към загадката. Георги разгледа още по-обстойно снимката за да види дали няма други странни обекти, но засега не се забелязваха такива.
    Какво правеше този човек? Георги реши отново да се върне мислено към онзи слънчев ден.
    Случилото се бе станало отдавна и спомените бяха мигновенни, като далечни светкавици, озаряващи за кратък момент мрака на съзнанието му.
    Но колкото повече се мъчеше да дълбае в паметта си, толкова повече картината от миналото добиваше някаква мрачна същност. Появи се някакъв мъж, който идваше от дясно, откъм малкия ресторант до сградата на АПК-то. Мъжът беше с каскет, прошарени мустаци и брада, леко пълен и не много висок, а косата му се снижаваше на перчем над очите. Дали това е същия старец, който му донесе снимката? Може би да. Георги лека полека се сещаше и за други дребни детайли около образа на този човек, който по време на подготовката за снимката идваше към тях - намръщени решителни очи, придаващи на лицето му сурова напргнатост, бърза уверена крачка, резки движения. Очевидно мъжът закъсняваше за нещо. Или бягаше от нещо.
    - Всички да погледнат напред! - извиси се гласът на фотографа. Георги си спомни, че заповедта се отнасяше единствено до него....
    - Кажете "зелеееее"!....
    Изщракване! Светлина! Той тъкмо е успял да се усмихне. Другите членове на семейството му вече са заели своите позиции.
     Всички лека полека се освобождават от сковаността.
     И в този момент.....

    Ах, защо спомените му ще свършат тук? Георги тъкмо успя да визуализира в разсъдъка си картините на слънчевия ден, когато "филмът" бе прекъснат изведнъж. От какво? Може би от нещо, което е нарушило логическите фрагменти на онази стара действителност. По всяка вероятност онова страшно събитие се е случило бързо, внезапно.
    "О, нееее! Бягайтееее!" - това не беше част от стария спомен, а просто думите, окупирали преди малко неговия разум, се появиха на преден план. Навярно след станалото е последвал и такъв изблик, но в сегашния, днешния момент, той изглеждаше от съвсем друго време.

    Главата го заболя и Георги реши да си направи чай. Отвън денят постепенно си отиваше и стаята му неусетно бе станала по-мрачна. Взе чайника от голямата печка, напълни го с вода, грабна едно пакетче шипков чай и го пусна в чайника. Запали газовия котлон и постави чайника върху него. Накрая светна лампата, седна на стола и отново взе снимката.
    Не, не можеше да си спомни повече. Мислите му удряха в глухо пространство и се връщаха назад, сякаш пред тях бе поставена здрава преграда.
    Реши да събере спомените и да ги свърже логически.
    На снимката зад тях е заснет човек в странна поза. Малко преди проблясването на светкавицата, отдясно приближава мъж. Незнайно по кое време някой изрича думите "О, нееее! Бягайтееее!"....
    Дали след щракването се е случило нещо между идващият мъж с каскета и заснетия човек в странната поза? По всяка вероятност да. Единственото, което Георги чувстваше е, че споменът е зловещ, ужасяващ, така както му го каза старецът! И той е толкова дълбоко скрит в дълбините на неговата памет, че ще е нужно голямо усилие, докато бъде изровен.

    Чаят вече бе готов. Георги изключи котлона и отсипа от парещата течност в чашата си. Сложи мед, разбърка и отпи малка гореща глътка.
    Ето я пак проклетата снимка: той - сияещото момче с моряшката тениска, майка му с красивата си усмивка, баща му със сдържаната си засмяна физиономия, сърдитото му братче, плашещо се от обектива, дърветата и белите кълбовидни лампи зад тях, непознатият със странното положение на тялото. И разбира се мистерията, надвиснала зловещо около наглед щастливата семейна атмосфера.
    Какво, мамка му, е станало през онзи ден? Какво?


                ***

    Ето, някакъв образ се опитва да излезе! Някакъв спомен! Спомен от нещо сиво, блестящо, нещо, което всеки момент ще влезе в действие. То е страшно, опасно, ужасно. В онзи ден той се обръща и го вижда - бляскавия сив предмет. Но къде, ....кога, .....как? Непосредствено след снимката?! Да! И някой крещи! Крещи! ... какво? .... "- О,нееее! Бягайтееее!".... това е гласът на фотографа. Тогава Георги се обръща и вижда лъскавия предмет!!
    Какъв е той? Още малко, още малко....! Нож? Не, друго е. Пистолет? .... Да, това е пистолет!
    Пистолетът е насочен към нещо....към някой ....
    "- О,нееееее! Бягайтееееее!
    ....Проехтява изстрел!!!!.... Точно така, ИЗСТРЕЛ!!! Буууууум - и всичко заглъхва!!!

    В следващия момент се чуват забързани стъпки - някой с черна коса се скрива между дърветата! Извисяват се писъци! Ръце закриват очите на Георги - ръцете на майка му!
    Водят го към автомобила. Около него ехтят гласове...плач....

    Убийство! В онзи ден е извършено убийство! Може би...
    Човекът с черната брада е същия, който го потърси тези дни. Горги е сигурен в теорията си. Дали той не е убит от някой? От оня със странната поза?! Не, това е невъзможно, този човек е жив. Може би се касае за негов брат или роднина.
    Убийство! Възможно ли е кошмарът от онзи ден да е влязъл толкова дълбоко в паметта, че дори и най-малкия импулс от него да не може да излезе наяве. И в сегашния момент, четиридесет години по-късно, да изригне като мощен гейзер.
    Убийство! Преди четиридесет години! Защо?

    "Звън, звън, звън!" - някой пак звъни на вратата. Може би е онзи човек! Може би някак е разбрал, че Георги си е спомнил всичко. Той взема снимката, отива до вратата и я отваря. Беловласият мъж е застанал отпред.
    - Успя ли да си спомниш какво се е случило? - попита той.
    - Да, спомних си. Онзи ден е извършено убийство!
    - Убийство - старецът се замисли - И кой са според теб са убили?
    - Някой твой роднина. Или брат. Ти трябва да знаеш по-добре.
    - Аз нямам братя или каквито и да е роднини. Аз съм сам, винаги така съм живял!
    - Само не казвай, че са убили теб.
    - Нямам намерение да споменавам подобно нещо.
    - Откъде имаш снимката?
    - От роднините на Иван фотографа.
    - Кой е този? - Георги му показа човекът, заемащ странна поза - виждаш го и трябва да знаеш кой е.
    - Зная кой е - спокойно отвърна мъжът.
    - Е?!
    - Това е брат ми. Лудият ми брат.
    - А тогава..... чакай малко. Имаш в предвид, че заснетия мъж е лудия ти брат? Луд в какъв смисъл? А в такъв случай кого е убил този твой луд брат? Кой е човекът, който прилича на теб?
    - Ти ми каза, че си спомняш убийството. Нали така?
    - Да, спомних си го. Този, който сочиш за брат е убил мъж, приличащ на теб.
    - Нищо не си спомняш! Абсолютно нищо! В онзи проклет ден АЗ УБИХ БРАТ СИ! Лудия си брат. Аз съм убиецът, не той! Убих го, защото на него завещаха всички имоти. Моите имоти! Тези, които Аз притежавам. И които АЗ ще притежавам! Така и не разбраха кой го е убил!
    - Виж сега, накъде биеш? - Георги се напрегна и се втренчи в стареца.
    - В онзи ден ТИ бе единствения, който видя лицето ми! Не брат ти, не майка ти, не баща ти, не и фотографът! Никой друг! Всички вие се оказахте случайно на мястото. А по моите планове, по това време не трябваше да има хора! Никой не биваше да ме вижда. Абсолютно никой! Цял живот те издирвах, исках да съм сигурен, че ще си спомниш онзи миг!
    - Чакай, чакай човече. Спомних си го наистина, но не зная целта ти. Едва ли безпричинно си правиш труда да ми наливаш стари спомени от миналото - домакинът вече бе свил ръцете си в юмруци и се готвеше за нападение - или си решил да се разкаеш за деянието?
    - Нищо подобно, млади човече. По-скоро реших да изчистя името си, за да съм спокоен до края на своя живот. Именно поради тази причина пожелах ТИ да си спомниш миналото. Защото РАНО ИЛИ КЪСНО МОЗЪКЪТ ТИ ЩЕШЕ ДА ГО СTOРИ! Дори в краен случай, малко преди смъртта ти, ВСИЧКИ СПОМЕНИ ЩЕ ИЗЛЯЗАТ НАЯВЕ! Така е във всеки човешки живот. Но тогава надали ще бъда около теб, както сега.
    - Ей, глупак, Почваш да ми лазиш по нервите. К'во ми дреме че преди четиридесет години си убил брат си за да му вземеш имота! Казвай какво целиш, иначе ще ти избия старческите зъби!
    - Както казах сега аз съм до теб, а рядко ще имам друг шанс в бъдеще! - старецът с бързо движение бръкна в задния си джоб и извади.....
    Сив предмет!
    Лъскав!
    Пистолет! Същия като в стария спомен! Насочен е към лицето му!
    Георги интуитивно протегна ръце да се предпази, но вече бе късно! Проехтя оглушителен изстрел и главата на Георги се килна рязко назад!

   



   

петък, 15 февруари 2013 г.

Нощ (Разказ от книгата "Отвъд страха")

                                    Нощ 

 
            Ето ме далеч от всичко, аз, Григорий Василиевич Боренчук, намиращ се абсолютно сам, реещ се в гигантската мъртва космическа бездна, в която или ултравиолетовите слънчеви лъчи ще ме унищожат, или въздухът ще свърши, или жаждата ще ме обори, или метеорит ще пробие скафандъра - не зная коя смърт ще ме настигне най-напред. Цялата вселена сякаш кръжи - и планетите, и Слънцето, и безбройните други звезди, но ясно съзнавам, че всъщност аз се движа спрямо тях - бавно, въртеливо, равномерно, без сили на триене, без съпротивление, в тотална безтегловност. Според посоката, в която съм "изстрелян", след десетки години неразложеното ми тяло ще напусне пределите на Слънчевата система, а след милиони то ще бъде привлечено от друга звезда, но това няма особено значение за безкрайността, където времето е четвъртото измерение на пространствената координатна система. Защото не телата са главните, а душите, които са в основата на цялостното съществуване. Радвам се че в безбрежната нощ имам химикал, лист хартия, малка табла и куха азбестова сфера, в която ще поставя написаното - предварително се бях подготвил за този отчаян ход в случай, че правителството и военните институции решат да ме игнорират (както всъщност и стана). Сега „плавам“ по средата между Земята и Марс, движейки се перпендикулярно на техните орбити. Разстоянието до моята планета от човешка гледна точка е смразяващо, обаче моите изчисления са космически точни - ще изтласкам сферата към нея със скорост от около тридесет и пет километра в час и след петнадесет години тя ще я достигне. Надявам се да не се сблъска с някой случаен астероид и да промени посоката си, но съм относително спокоен - шансът за удар е едно на милиард. Зная, че заради азбестовият материал сферата няма да изгори при съприкосновението с атмосферата и се ще се моля написаното да бъде намерено от добросъвестен човек, който би го запазил далеч от гореспоменатите институции.
            Първо, нека започна с факта, че аз бях единственият член на космическа станция Марс-1, с която направих първото успешно кацане на враждебния съседен Марс, познат на всички като "Червената планета". Сигурен съм, че след година и половина станцията ще се върне празна на Земята и институциите ще оповестят публично тази успешна мисия, умишлено пропускайки допълнението "с човек на борда" или заменяйки думата "човек" с "робот", а аз ще съм един от мнозината безследно изчезнали, чиито кости никога няма да бъдат открити.
            Пожелах да участвам в този проект преди четири лета. Бях на четиридесет и седем години, без семейство, без роднини, с престижна диплома за летец пилот и с някои незначителни постижения в областта на въздухоплаването и космическата механика. Когато изявих желание да полетя до Марс, всички приеха идеята с негодувание - било нехуманно да се излага жив човек на толкова огромен риск. Все пак, с много усилия, тестове и медицински прегледи, успях да убедя администратора на Федералната космическа агенция и подчинените му, че решението ми не е плод на умствено разстройство или на спонтанен срив - то е резултат от цялостната равносметка, която направих за изминалия си живот, и заради която осъзнавам че имам нужния умствен капацитет да сторя велико дело за човечеството. И така, на седми май, две хиляди двадесет и шеста година, под съпровода на президента и премиера на Руската федерация, на администратора на Федералната космическа агенция и на някои близки мои хора, космическата совалка Марс-1, задвижвана с гориво течен водород и свързващ агент алуминий с амониев перхлорат, полетя с втора космическа скорост към безвъздушното простанство, в посока орбитата на планетата Марс.
            Не желая да описвам подробно как премина скучното пътуване, не искам да разказвам и за перипетите и повредите, съпътствали ме през тези десет месеца. Само ще спомена, че на втори март, две хиляди двадесет и седма година, Марс-1 достигна до орбитата на Червената планета.
 
            Спуснах се с малката капсула, скачена с товарния модул. Това стана с помощта на два парашута, които се отвориха автоматично при допира на капсулата с атмосферата, и мина относително плавно заради включването на реактивния двигател малко преди допира. Няколко часа след отделянето й от станцията, тя кацна меко на повърхността - съставена главно от железен оксид (хематит) на прах, камъни и тъмносини на цвят скали, - повърхност, която противно на множеството снимки нямаше червен цвят, а по-скоро кафяво-сиво-синкав. Въздухът тук беше хиляда пъти по-разреден от земния, а кислород почти липсваше - затова облякох скафандъра, влязох в преходното помещение и когато земният въздух се изсмука, вратата автоматично се отвори и аз скочих на повърхността.
            Гравитацията бе ниска и въпреки обемния скафандър не чувствах тежест. Обърнах глава и в далечината видях обекта на моите изследвания - огромният сивеещ Олимп. Но аз нямаше да го изкачвам или да влизам в студената му вътрешност, защото студът и радиацията щяха да ме убият - аз щях да изследвам основата му, или по-точно онова, което бе открил марсоходът “Конахър” миг преди да изгуби връзка със Земята. Последните снимки бяха засекретени, като достъп до тях имаха само най-висшите управленски структури на НАСА и на Федералната космическа агенция. Аз така и не ги видях, но в мен остана удоволствието да се изправя лице в лице срещу нещо, което според тези структури би могло да се определи като живот.
            Марс е суха планета, в която водата е във вид на съединения. Възможно е дълбоко под повърхността й да има големи запаси от жизненоважната за хората течност, но това бе трудно за откриване. А редом с огромните температурни разлики (през деня тя беше около дванадесет градуа, а през нощта - минус сто и двадесет), разредения въздух и радиацията, животът тук би трябвало да бъде неъзможен.
            Бях взел със себе си фотоапарат, инфрачервена камера, както и малък спектрофотометър. Разбира се в един от джобовете държах двете полусфери на азбестовото топче, направено от собствените ми ръце, малка табла, няколко листа и химикал. Пуснах видеокамерата, вградена в скафандъра и настроена автоматочно да изпраща сигнали към земята. Всичко бе тихо, не се улавяха никакви вълнения - имах усещането, че се намирам в някоя от земните пустини. Слънцето бе високо над небето, но светлината му бе по-слаба от земната. Около него небето изглеждаше светлосиньо, а към хоризонта то се смрачаваше и добиваше тъмносив цвят. В далечината зърнах и малкото тяло на спътника Фобос, който приличаше на светла точка, навярно малко по-голяма от най-ярките звезди.
            Описвам всичко това, за да добиете ясна представа за обстановката на Марс - една друга планета, едновременно близо и далеч, едновременно сходна и различна от Земята.
            След час ходене най-сетне достигнах до основата на планината (чувствах се така, все едно се намирам в някой фантастичен филм) - тя се издигаше плавно към небето, а около върха контурите й бяха тъмни. Погледнах встрани и видях в далечината марсоходът “Конахър” - неподвижен и полузатрупан с пръст заради ветровете. Отидох до него и установих, че се е повредил в момента, в който е опитвал да дълбае някаква скала. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки на планината и на марсохода. Камерата бе заснела всичко, но фотоапаратът правеше значително по-качествени фотографии.
            Тъкмо се обърнах и понечих да тръгна нагоре по кратера, когато някаква вълна ме удари. Паднах в пръстта и се прекатурих. Станах, огледах се на всички страни. Не съзрях нищо и безстрашно поех по моя път. Изведнъж... отново силата ме изтласка и повали на земята! Извадих инфрачервената камера (също програмирана да изпраща импулси към Земята), погледнах през нея.... и в този съдбоносен миг страхът ме обзе с гигантските си тъмни лапи, толкова далеч от моя свят, на място, където нямам опора от никого.
 
            Сега вече мога да кажа смело, че почти разбирам тайната на вселената, на живота, на света. Може би вече я знаят и други хора по Земята, но те ще я запазят в тайна, най-малкото да не предизвикат масови безредици. Човешкият живот е просто етап от едно безкрайно колосално съществуване, което непрекъснато се развива и еволюира. Третата планета, на която живеем, е някаква спирка, някаква незабележима частица от бездънна вселенска епопея. Вероятно животът у нас е материален, защото има смисъл от него - енергията на човешките или животинските тела се трансформира в работа, а работата е неизменна част от еволюцията. На Земята има непрекъснато движение, тя е динамична планета, в която животът се променя непрекъснато.
            За разлика от Марс!
            Тук материалното битуване губи смисъл, тъй като в планетата няма нищо съществено - суша, пръст и камъни. На такова място не ще има нужда от тела, работа или движение?
            Достигнах до тези нелепи изводи, анализирайки видяното от своите собствени очи през екрана на инфрачервената камера. Направих го чак в капсулата - нямаше начин мозъкът да възпроизведе каквато и да е мисловна дейност докато тичах стремглаво към нея, за да се спася от видяното - толкова страшно и в същото време толкова реално. Съвсем скоро ще дойде и моят час да се слея със смъртта - кожата вече ме сърби, тялото се стяга, въздухът не достига, - но аз ще умра горд, защото зная, че откритието което направих, някога ще излезе наяве, за да го разберат всички земни души.
            И все пак ще опитам да ви предам с най-точни подробности видяното от мен през малкия екран на инфрачервената камера - огромен брой живи души, обитаващи мъртвата планета. Уредът ги определяше като зони с високи стойности на енергийните полета и с по-ниски вътрешни температури, комсумиращи околната слънчева топлина за да съществуват. Може би преди безброй векове, когато на живият Марс са текли реки и валяли дъждове, душите са притежавали тела, но след огромен катаклизъм всичко е изчезнало. А дали именно планината Олимп, предизвикана по всяка вероятност от сблъсък с огромен астероид, не е дал началото на всеобщата марсианска гибел?
            Съществата имаха размазани форми - бледо наподобяваха хора, но бяха далеч по-слаби, с тънки глави и ръце. Те идваха откъм върха на Олимп на многобройни орди, пъплещи се с уродливи подскоци по склона, завихряни сякаш от неведомо течение. С ръцете си, изписваха странни некоординирани движения, а главите им мърдаха забавено, като на хищни зверове. Бяха цяла армия прииждащи срещу мен - земният пришълец, озовал се тук сам, далеч от своята родна планета.
            Удар!...
И още един!...
Добре, че скафандърът бе здрав и от добра материя, която до известна степен притъпяваше болката. Осъзнах, че трябва да бягам. Станах и хукнах в посока капсулата.  
            Още един удар!...
През инфрачервената камера виждах много на брой твари. Те идваха към мен, накланяха се, протягаха ръце в стремителен опит да ме достигнат. Извън камерата не виждах нищо - само някакви кратковременни трептения, подобни на далечна мараня, но поглеждайки екрана, невидимите същества добиваха очертания, плътност, живот. Опитах се да се промъкна между тях и...
Усетих още един удар!...
Успях да запазя равновесие.
            Тичах, отървал се от схватката на невидимите. Мониторът на апарата показваше, че отпред няма никой от тях. Предполагах, че те бягат след мен, въпреки това не смеех да се обърна.
            Капнал от умора се добрах до капсулата, затворих вратата, пуснах въздуха и когато налягането достигна земното, свалих скафандъра. Електрониката бе изправна, двигателите - заредени, имаше и достатъчно гориво, така че ги запалих, настроих навигационните уреди и се подготвих за излитане. Чух множество удари по корпуса - душите продължаваха да ме преследват!
            Реактивният двигател се задейства, хронометърът също. Ударите продължаваха, бяха толкова силни, че имах чувството, че ще пробият корпуса.
            Най-сетне излетях от враждебната планета.
Ударите намаляваха силата си и накрая престанаха. Духовете на Марс ме оставиха на мира. Достигайки до орбита, лесно се скачих със совалката и включвайки големите реактивни двигатели на Марс-1, поех с висока скорост към Земята.
            Аз оцелях на тази негостоприемна планета, а камерите и фотоапарата бяха изпратили целия материал към моята Земя. Мисията беше изпълнена.
           
            За разлика от настоящия момент - четири месеца от излитането, четири месеца след успешната задача. Първоначално предположих, че пробойната в корпуса е дело на марсианските жители, но логиката противоречеше на теорията за живота във вселената - дори и духовете не можеха да съществуват в безвъздушната тъмна космическа шир. Всичко бе дело на моите съпланетяни - изпратените снимки и видеоклипове със сигурност вече са засекретени в архивите, а тайната на Марс - все още неразкрита. Оставаше само да се отърват от мен - единствения жив свидетел на тези събития.
            Подозирах, че когато изляза извън кораба за да поправя повредата, въжето, привързващо ме към нея, ще се отвърже. Подозирах също, че совалката Марс-1 ще се задвижи и ще ме тласне с голяма скорост към вечната нощ - тя изпълняваше на първо време командите от Земята...
            Но аз нося със себе си листата, химикала, таблата и азбестовата сфера.
 
                                   Григорий, Василиевич Боренчук, 18.07.2027 година Земно време

неделя, 10 февруари 2013 г.

"Хрониките на Ралмия: Перлата на Феникса" на Александър Драганов


 Дойде време да представя още една прочетена от мен книга, която ме накара да се слея по удивителен начин със светът на приказките - "Хрониките на Ралмия: Перлата на Феникса" на Александър Драганов







  Много интересен хорър-фентъзи роман, в който симпатичният ученик Алекс е хванат да чете комикс с таласъми в часа по английски език. Това се случва три дни преди Хелоуин. Учителят Хендрикс му дава следното наказание -  да напише доклад за таласъмите и за тяхното отношение към Нощта на Вси Светии. И така той се озовава в библиотеката, където намира томът: “Бестиарий на зверовете от Ралмия”. Взема я, но когато решава да излезе от библиотеката осъзнава, че по някакви странни закони вече се намира в друг свят - Светът на Ралмия!
  Попаднал е в Кралският дворец на Ралмия, където Архимагът Санарос му съобщава, че той е избран за герой, който ще спаси Ралмия от лапите на Прокълнатия - зъл дух, победен някога от мирните жители на Ралмия, но завърнал се от мрака и търсещ отмъщение. Демонът е пуснал своята армия от изчадия - тролове, орки, блатни духове и т.н., които безчинстват в страната. Мисията на Алекс е да намери Перлата на Феникса - магически талисман, даващ мощ на притежателя си - преди това да е сторил Прокълнатия, и да я донесе в кралския замък. В противен случай над Ралмия ще възцари злото!
 По пътя намира приятели - смелият моряк Роло,  красивата елфа Лианна, джуджето Клаус и всички заедно тръгват по потъналата в мрак Планина на забравата. Там се срещат с гноми, гоблини, орки, дракони, преминават през множество реки, градове, препятствия, побеждават в смъртоносни битки.......

 Дали Алекс, заедно с новите приятели ще изпълни мисията си? Дали ще се добере до Перлата преди това да е сторил Прокълнатия? Ще разберете, ако прочетете "Перлата на Феникса", първата част от поредицата "Хрониките на Ралмия" на Александър Драганов. Една чудесна книга, изпълнена с приказна атмосфера, с много герои, с много битки, с много приключения. Чете се бързо и лесно! Силно препоръчвам!