вторник, 25 март 2014 г.

"Вилата" - Донко Найденов и Коста Сивов



                       (Разказът публикуван в книгата "Съ-вместим")


  Ще ви разкажа за едно страховито приключение, в което наскоро бях въвлечен. Може би всеки който ме познава, вече е свикнал с моите ужасяващи творби и навярно този разказ ще му се стори един от многото такива, но пък тук, за разлика от друг път, аз съм сигурен в онова, което съзряха очите ми. Някои казват, че в силни моменти мозъкът си прави шеги и изпраща хаотични импулси във вид на халюцинации (макар че колкото и провокативно да звучи, според мен халюцинациите са нещо много по-различно от игра на съзнанието). И наистина - видяното е толкова фрапиращо, че на фона на привидно нормалния околен свят, то изглежда стряскащо! Нека опитам да възпроизведа ужасните събития, които преживяхме аз и един мой приятел, надявайки се това да ми помогне отново да възвърна своя начин на мислене и да заживея както преди. За да звучи по-достоверно и убедително ще посоча мястото, в което се случи всичко това - вилната зона на село Лозен, Софийско. Става въпрос за голямата червена вила със зеления покрив, намираща се на двадесетина метра от един вековен бук.
  Така преди седмица във „Фейсбук” получих много странно писмо от една моя позната. Ще я нарека само с инициалите - ММ. Та тази жена ми бе написала следния текст:

  „Здравейте приятелю! Искам да ви кажа, че чета с удоволствие вашите „ужасни” творби, макар и досега да не се осмелявах да ви пиша. Но сега осъзнавам, че вероятно само вие и някои ваши приятели бихте могли да ми помогнете. Проблемът е следния - във вилата ми има ДУХ! И ако говоря за такъв, нямам предвид някои странни проскърцвания или пък игра на въображението. Аз говоря за истинско астрално същество, което мести предмети, отваря и затваря врати, издава странни звуци, предизвиква кошмари. Отчаяна съм, защото съм сама, пенсионерка - съпругът ми почина преди няколко години. Най-лошото е, че никой (дори и моите деца, които живеят далеч) не обръща внимание на приказките ми и всеки се опитва да ме убеди, че онова, което виждам е просто плод на обърканият ми разсъдък, макар че въпреки това, никой не проявява смелост и дързост да влезе в къщата.
  Аз вярвам, че след като вие пишете за такива явления, поне малко вярвате или пък проявявате интерес към тях. А също така познавате и други, които творят във вашата област. Тъй че ви моля, ако имате възможност, сам или с приятели, да прекарате една-две нощи в моята вила... Не искам от вас да решите проблема, а да ми дадете някой съвет, наставление или поне да се убедя, че не съм сама участница в лоша игра на сенки. Също така онова, което бихте могли да зърнете, може да ви даде идея за някоя от бъдещите ви творби.
  Ако ми откажете ще ви разбера. Обаче ако го направите, ще ви платя подобаващо.
 
    С уважение - ММ.”


  Първият път, когато прочетох това писмо, аз се засмях диво, защото то ми се стори, меко казано, странно. Не знаех какво да мисля, написаното звучеше убедително, не личеше да е плод на психически разстроена личност. От друга страна едва ли беше шега. Според снимките жената изглеждаше сериозна. Не знаех нищо за нея, дори и как сме станали приятели. Но, както се казва, има всякакви хора.
  Дотогава не бях сигурен дали вярвам в свръхестественото. Никога не бях виждал нищо подобно, нямах доказателства, че такива неща се случват, ала дори и да видя... не бих си представил как ще реагирам. В творбите, които създавам, съм доста смел. Обаче в този интересен момент осъзнавах, че ако пред мен се появи нещо, не от този свят, бих се побъркал от страх.
  До настъпването на вечерта мислите ми се обърнаха в различни насоки, но постоянно надничайки към написаното от възрастната жена. Независимо дали при нея имаше дух или не, аз бих могъл да преживея отново онези тръпки, които изпитвах като дете. По онова време, когато доближавах изоставена къща, аз затаявах дъх или пък обръщах глава и тичах бясно, за да избегна имагинерната опасност. Често това се случваше и при преминаване покрай гробищата, които бяха доста далеч от дома ми.
  Затова аз направих „събитие” във Фейсбук-страницата си, пращайки покана на приятелите, които пишат или които са фенове на този жанр. За дата посочих предстоящата събота, защото тогава ми бе възможно да се отдам на лов на духове. Ако трябва да бъда честен, не вярвах че някой ще се навие, но, уви!!! На поканата се отзоваха четирима души, обаче в последствие тримата се отказаха (и без друго никога не ги бях харесвал). Така останахме само аз и Дебелия - също като мен автор на хоръри и човек, който никога не бях предполагал, че ще се навие на подобно нещо. Въпреки предразсъдъците ми, мобилният ми телефон иззвъня и чух приятния глас на другаря си:
  - Здрасти, Донко, как са нещата при теб?
  - Добре са, Коце. Как я караш?
  - Чудесно. – Колегата ми по перо направи малка пауза, сякаш искаше да изгони нахален комар и продължи: - Ще гоним ли духове тази събота?
  Обясних, че именно това е намерението ми. Не струваше много усилия да получа отговора, че за него ще е удоволствие, както и продължението: „От доста време се каним да напишем нещо заедно, а май моментът ще е повече от подходящ за вдъхновение”.
  Писах на жената и се разбрахме да се видим в едно кафене около спирката на „Окръжна болница”. Тя се съгласи и ми благодари, обяснявайки, че съм първият, който приема на сериозно проблема й.

  В кафенето пристигнах първи, след което се появи и Коцето, който по незнайни за мен причини бе познат сред литературното ни братство като Дебелия. Този прякор сякаш го забавляваше, защото не пропускаше възможност да се самоиронизира. Вярно, че беше приятно закръглен, но височината му доста добре прикриваше този недостатък.
  Жената пристигна малко след като ние заехме местата си. Представихме се един-друг и без да губи време тя започна да ни разказва за вилата и за причината, поради която ни бе събрала. По нейните думи къщата е обладана от дух, дори не дух, а по-точно полтъргайст. В началото, когато се нанесли със съпруга й, единствено лампите се полюшквали и се местели леки предмети. В последствие натрапникът увеличил силата си, като започнал да отваря и затваря врати и прозорци, големият стар телевизор също бил бутнат от неизвестна сила и се разбил на земята. Един ден, когато се прибрали със съпруга си, с ужас открили, че всички стаи са обърнати „с краката нагоре”.
  Понякога от нищото се чували силни загадъчни и неразбираеми звуци, наподобяващи гласове на хора в състояние на силен страх. От съседите научили, че преди години в тази къща е изчезнал мъж. Според някои от тях той бил убит от близките, а по мнението на други, се загубил в недалечната гора и никой не бе открил следите му.
  След края на разказа аз и приятеля ми се спогледахме многозначително. Историята ни стресна донякъде, защото изобщо не приличаше на фарса, който до последно очаквахме. От друга страна, получавахме възможността да видим нещо, за което само бяхме чели, гледали, дори и писали. Затова предложих след като изпием кафето да тръгнем към Лозен. Трябваше да огледаме имота.

  Когато слязохме в село Лозен, аз почувствах приятната чистота на местността. Въздухът ухаеше на цветове, не се усещаше димът на изгорелите газове, а планината над селото доминираше със своята приятна зеленина. Слънцето печеше силно, времето беше много топло за началото на пролетта. Тръгнахме по един малък път нагоре.
  - Ще вървим около половин час - спомена ни М.
  Малко след края на селото започваше вилната зона, съставена от кокетни малки къщурки и големи новопостроени „палати”. Движехме се бавно и мълчаливо под жаркото априлско слънце, а по лицата ни бяха избили капки пот. След малко жената посочи с пръст:
  - Ето я там.
  Вилата беше на два етажа, червена на цвят със зелен покрив, както описах в началото. Около нея имаше неголямо дворче с няколко дръвчета, градини и лехи, а на края на двора сивееха две малки постройки, едната навярно служеше за склад, а другата беше външна тоалетна. Вътре всичко си стоеше непокътнато, стаите бяха чисти и подредени, носеха духа на средната класа, но не това биеше на очи. След бързия оглед излязохме на двора и си разменихме няколко думи с приятеля ми.
- Гладни ли сте? - попита жената и стовари два плика върху една външна масичка..
- Ами нека хапнем - предложи Коцето, смело защитавайки прякора си.
Набързо изядохме храната, състояща се от бекон, домати и сирене. Изпихме и по чаша силна домашна ракия, която домакинята любезно ни предложи. След като напълнихме стомасите аз попитах:
- И сега какъв е плана?
- Ами влизаме вътре и чакаме - отвърна жената. Така и сторихме.
    Докато тръпнехме в удобните си кресла и се надявахме да станем свидетели на появата на Каспър, Коцето, вдъхновен от събитието и няколкото изпити ракийки, започна да ни разправя, че имал идея за нов хорър роман, който според него щял да е най-доброто му произведение до момента. Този човек не млъкна два часа и ако не бях задрямвал в по-голямата част от тях, може би щях да получа най-жестокото си главоболие от години насам. За разлика от мен, М го слушаше с нескрит интерес и попиваше всяка негова дума. Въпреки приказливостта му, не можех да отрека, че приятеля ми го биваше в разказваческата дейност.
    - Казвам ви, госпожо „М” – почти изкрещяваше всяка дума Коцето, а усмивката му не падаше от закръгленото му лице, - обажда ми се един издател и ми казва: „Ще публикуваме книгата ви, само при положение, че промените главният си герой”. Вероятно предвиждате моят отговор. Викам им да ходят да... – усетил се, че навлиза в дебрите на простащината, той замълчава. После с нови сили подновява разказа си: - Отнело ми е повече от година да създам един истински жив образ, а някакви си новаци, които не са прочели ни една качествена книга през кратките си животи, ме карат да го изтрия. Няма да стане, защото Коста С...
    В този момент нещо зад нас изтрещя и големият гардероб се срути като тежък паметник. Тримата скочихме на крака. Домакинята ни беше възрастна, но забелязах, че не й липсва пъргавост. Коцето, въпреки алкохолното си опиянение и празните си приказки, обгърна тялото на старицата, в стремеж да я предпази от последваща атака. Аз се заоглеждах за някаква следа от пакостника.
    - Ей сега я втасахме! – оплака се приятелят ми. Видях, че лицето му е доста сериозно и доскорошната му усмивка се е стопила. Беше готов за действие. 
    - Какво ще правим, момчета? – попита домакинята ни.
    Не знаех какво да й отговоря. Нямах си на идея как да процедираме. Все си мислех, че като дойдем тук, ще прекараме една скучна вечер и нищо няма да се случи. Много грешех, както се оказа.
    - Знаете – започна Коцето с един нов тон в гласа си, - има причина за тази активност.
    Попитахме „М” дали има нещо странно в живота й, нещо което можеше да е предизвикало появата на полтъргайста или духа, или каквото там беше това. Тя поклати глава и ни увери, че живота й е бил не по-интересен от коя да е серия на „Дързост и красота”. Имаше предвид, че като при всяко нормално семейство, той се беше движил в определените му рамки.
    Коцето обаче не можеше да приеме подобен отговор и продължи с разпита: Да не би дядо й и баба й да са имали ратаи, към които са се отнасяли зле? Да не случайно съпруга на „М” да е убил нечие чуждо животно и така да е предизвикал проклятията на съседа си? Ами онази комшийка отсреща, която все надничала зад завесите – да не би да била баячка или пък вещица?
    Не можеше да му се отрече, приятелят ми си го биваше. Какво обаче не виждахме в цялата картина? Какво ни убягваше и какво ни лишаваше от удоволствието да разрешим загадката?
    Отдадох се на мислите си, а Коцето продължи да омайва домакинята ни, която със сигурност след срещата ни щеше да си намери всички негови произведения. Приятелят ми беше преполовил бутилката с ракия и мезето, което ни беше предложено. Май никой дух или таласъм не можеха да го уплашат и лишат от удоволствието да разказва идеите си.
    - Госпожо „М” – започна приятелят ми, - предполагам, че тази къща е семейна собственост от дълги години.
    - Да, така е – потвърди домакинята ни. – Някъде от стотина години притежаваме това място и къщата на него.
    Коцето отпи нова глътка ракия и лапна едно саламче.
    - Да са ви разказвали бабите или дядовците някоя интересна легенда?
    На мадам „М” й отне няколко минути да отговори, но когато го направи, двамата с приятеля ми се заслушахме, вглъбени в историята:
  - Спомням си една легенда, която старите ни разказваха като деца. Не се бях сещала за нея повече от половин век, но дори и да няма капчица истина в нея, ще ви бъде интересно да я чуете.
  Да, определено щеше да е така.
  - В селото ни – започна госпожа „М”, - имало много змейове, които всяко лято прибирали най-красивите моми в пещерите си. Там те се грижели добре за тях, угаждали им, купували им всичко, за което някога жените мечтаели, а накрая ги вземали за невясти. Никоя не се връщала, защото това означавало много работа на полето и в дома, грижи за безчет деца и разправии с пиян съпруг. Какво ти да се върне, те повечето моми мечтаели да бъдат крадени.
  Имаше логика в думите й, кой не искаше лесното.
  - Змейовете обаче не предвидили нещо друго. Село Лозен било територия на таласъмите.
  - Ей тука вече са го объркали – ухили се Коцето. – Това наистина са пълни глупости, но приказката си я бива. Продължете, госпожо, нямам търпение да науча края. Ще излезе чудесен разказ от този мит.
  - Таласъмите въстанали срещу змейовете и успели да ги изгонят отвъд пределите на Лозен.      Това от своя страна пък разгневило всички млади девойки, които от раждането си чакали да бъдат откраднати.
  Коцето щеше да излезе прав. Приказката беше добра, но нямаше никакъв шанс да бъде приета на сериозно.

  По едно време прозорецът се отвори с трясък! Веднага след това лампата светна и изгасна - сама, без външна намеса! Мразовита вълна мина през тялото ми и аз потреперих. А застиналите лица на Коцето и госпожа "М" безспорно показваха, че и те са усетили внезапния студ.
  - Хайде да отидем навън - предложи жената и тръгна към вратата. Ние покорно я последвахме.

  Бяхме седнали на една дървена масичка пред къщата и госпожа „М” продължи:
  - По неизвестен за мен начин, момите прогонили и таласъмите от селото ни. Това обаче довело до множество злини – лоши реколти, голяма смъртност както при животните, така и при хората, пресушаване на кладенците и водоемите, увеличаването на вредителите и болестите. Не можело да продължава така. Трябвало да се намери начин грешката да бъде поправена.
  Не знам защо, но някак си предвиждах какво ще се случи нататък. Оказах се прав.
  - Змейовете отдавна си били отишли от тези земи, така че на тях не можело да се разчита за помощ. Оставали таласъмите, но за жалост никой не знаел и те накъде са поели. Веднъж прогонени, тези създания могат да отидат навсякъде, дори и в Другите светове.
  Това привлече вниманието ми. Видях, че и Коцето не е останал безразличен, защото подемаше да зададе въпроса си, но аз го изпреварих:
  - Какви са тези Други светове?
  Госпожа „М” ми отговори:
  - Те са подобни на паралелните измерения от вашите произведения, Донко.
  Поклатих глава. Никога не бях писал подобно нещо.
  - Навярно се бъркате. Аз нямам текст, в който да се говори за други измерения.
  Жената беше на години, нямаше нищо странно в това да се е заблудила.
  - Но аз съм сигурна, че съм чела такова – настоя тя. – Мога да цитирам пасажи от него.
  Е, наистина го направи, само че аз никога не бях писал подобно нещо.
  - Това е мое – ухили се Коцето. – Значи все пак сте се сблъсквала с перото ми. Няма как да ме пропусне човек.
  Мадам „М” увери приятеля ми, че никога не го бе правила. Убеди ни, че не е загубила ума си и че е много наясно с приказките си.
  - Казвам ви, Коста, никога не съм чела ваше произведение.
  - Но това е мое – настоя Коцето. - От разказът ми „Упири по пътя” е. Няма как да го сбърка човек.
  - Чакайте малко – мина ми една мисъл през главата. – Госпожо „М”, помните ли кога четохте това произведение?
  - Разбира се – кимна жената. – Точно преди да ви напиша писмото.
  Тук ставаше нещо много странно.
  - От къде се сдобихте с разказа?
  - От Интернет, от къде другаде. Книгите ви се изкупуват като топъл хляб, а тук в Лозен, нямаме книжарница.
  Странно!!!
  - Значи нещо ви е накарало да прочетете разказа, да ми пишете и да ме помолите аз и някои от приятелите ми да посетим къщата ви.
  Мадам „М” кимна.
  - Мисля, че имам отговор на въпроса ви, госпожа. Мога да твърдя, че причината за всички тези ваши проблеми си имат мотив.
  Коцето се засмя:
  - Това стана като сцена от Шерлок Холмс, приятелю. Казвай си какво имаш наум и да си ходим, че навън след малко ще просветне.
  Да, наистина бях напипал нишката на нещата.
  - Госпожо „М”, преди колко време започна всичко?
  Жената се замисли, но накрая ми отговори:
  - Може би вече минаха три години.
  Нещата отиваха точно там, където очаквах.
  - Коце, кога почина дядо ти?
  Приятелят ми остана като вцепенен. Усмивката изчезна от лицето му и бях сигурен, че тази нощ няма да се върне повече на него. Отговори ми, но някак си резервирано и без желание.
  - Преди малко повече от три години. Но какво общо има това с... – спря на средата на въпроса си, защото бе започнал да отгатва намека ми. – Не може да бъде!!!
  Колкото и да не искаше да го повярва, така си беше.
  Да, всичко звучеше много странно, но ако се върнем назад в миналото и разкрием семейната тайна около семейството на Коцето, ще разберем за какво всъщност ставаше въпрос.
Преди много години дядо му, който носеше същото име, се оженил за първата си съпруга и имал дете от нея, а именно - бащата на приятеля ми. По незнайни за мен, а навярно и за колегата ми по перо причини, тя изоставила мъжа си и избягала. Човекът никога повече не я видял през живота си и не чул нищо за нея. Със сигурност не я беше и търсил, защото къщата й винаги си бе била тук. Можел е да дойде и да й поиска обяснение, но явно не го беше сторил. Уважил бе решението й.
  След смъртта си обаче дядото успял да стори това, което не му се отдало приживе. Навярно искал да запознае внук си с истинската му баба, която въпреки някогашната си постъпка, не била лоша жена. Даже ако проследим и по-нататъшните събития и разказа й, ще разберем, че това било най-тежкото й решение. Сега се разкайвала и би направила всичко, за да промени нещата, но за жалост не можела да го стори.
  Коцето говори дълго с баба си. През повечето време двамата плакаха и се смяха, разменяха си истории от животите си, разкриваха си отдавна забравени моменти. Когато си тръгнахме, приятелят ми беше доволен и усмихнат, въпреки някогашната тъга, която тази жена бе причинила на семейството му. Тогава осъзнах какъв всъщност е другаря ми – „голям човек”. Той можеше да разбере и да прости, без да изисква обяснение, защото хората правеха грешки и не винаги вземаха най-добрите решения. Но не бе важно какво е било, а какво е и какво ще бъде. Така че аз прегърнах огромната гърбина на наричания от много Дебелия и му казах сериозно:
  - Гордея се с теб, човече! Много се гордея!
  Как си обяснявам нещата сега, когато пиша този разказ-мемоар. Духът на Коста Старши бе търсел начини да осъществи тази среща, но неговата нематериалност сигурно му бе пречила да го стори (едва ли е могъл да набере телефона и да призове внука си на мястото и да му обясни какво се е случило). Три години е търсил прийом и накрая го бе открил. Познавайки добре Коцето, който от много отдавна се бе отдал на перото и виждайки интереса на бившата си съпруга в паранормалното, той бе нагласил срещата, изпращайки й мисловни (и материални) напътствия към моите произведения. Той е очаквал, знаейки за приятелството ни, че ще се появим двамата, търсейки причината за паранормалните явления в къщата. Е, бе се оказал прав. Наистина така стана.
  Когато пратих първата версия на настоящата история на един приятел, той ме попита доста логичен въпрос – защо мадам „М” беше объркала разказа за паралелните светове „Упири по пътя” с мое произведение? Отговорът ми беше следния:

  Всъщност никой не дойде с мен във вилата в онази съботна утрин. Бях сам, но намерих утеха в другото си Аз, което винаги ми бе помагало да решавам проблемите си.
   

   

неделя, 9 март 2014 г.

Усмивка в полунощ


    Дойде време да представя поредния сборник с добри разкази - Усмивка в полунощ, написан от популярният автор Сибин Майналовски.



    За разлика от предишния си сборник "Сянката" в "Усмивка в полунощ" авторът е наблегнал повече на фентъзи-елементите, отколкото на хоръра.
    Тази книга, също като предишната, е съставена от кратки разкази, като в почти всеки присъстват героите-магове Тери Сторн (според мен този герой е олицетворение на самия Сибин), Джонатан Деветте пръста, Били зеленчука, Рей Макгавърн и др, както и разбира се, може би една от най невероятните кръчми - кръчма "Зелената котка", която може да се материализира във всеки един свят, във всяко едно измерение.
    Едва ли е нужно да споменавам, че всичките разкази са много добри - Сибин Майналовски борави майсторски с думите, има интрига, действия, разследвания, мъдрост, също така много любов и... много разочарования от любовта. Очевидно всеки един разказ е изживян, във всеки един присъства под една или друга форма истинското, реалното страдание.
    Разказите са много - цели 45 , така че ще напиша тези, които ми направиха най-силно впечатление:
    Горчивият вкус на миналото
    Джонатан и звездите
    Любовта е мъртва
    Нарисувай ми убийство
    Момичето с очи от слънце
    Прощаване с магьосника
    Коледни сълзи
    Бира, магии и пържена цаца
    Ловецът на спомени,
    Крадецът на сънища

    Целувките на нощта
    Нощта на истината
    Магьоснически астигматизъм