четвъртък, 19 юни 2014 г.

"Ничия"на Христина Панджаридис

  "Ничия" на Христина Панджаридис е поредната книга на Български автор, прочетена от мен. Тя не е хорър или фантастика, но е изпълнена със силна емоция и много мъдрост.

  Доротея е българка на средна възраст, бивша учителка, която след нелепата смърт на дъщеря й Невена решава да емигрира в Испания. Дъщеря й загива заедно с нейна приятелка при нелеп пожар. В Испания Доротея чисти вилите на богати хора и живее в мизерна квартира. Тя обича да помага на другите, въпреки че среща сред тях много лоши и злонамерени личности. Съпругът й Росен й често забягва с други жени, а в последствие решава да я напусне. Даже се оказва, че той имал незаконен син от жена на име Анелия - жена, която използва брутални начини да изнудва Доротея за пари. Но Доротея мълчаливо търпи всичко това.
  Един от най-трудните моменти за нея е, когато разбира, че дъщеря й Невена е била влюбена в друго момиче - същото, с което загива в пожара. И че най-вероятно Невена нарочно е предизвикала пожара.

  "Ничия" е много реалистична книга, написана за живота на една жена, преживяла трагедия. Тя е пропита с болка, страдание, както и с много доброта. Препоръчвам я за почитателите на силните душевни романи.

вторник, 10 юни 2014 г.

Началото на новия ми роман "Осъдени на живот"

                            


        Осъдени на живот 



                                                                              *** 

      Околността имаше мръсно бял цвят, преливащ от по-светъл към по-тъмен нюанс, гледана отгоре надолу. Снегът хруптеше под напора на тежките кубинки, а парата, излизаща от устата му, замрежваше още повече студената картина, придавайки й лека, кратковременна задвиженост. Мъглата бе рядка, вдигната нависоко, и снежната покривка съвсем плавно се потапяше в нейните мътни дебри.
    Павел огледа пространството и в един миг го позна - мъжът стоеше сам до една полуразрушена, стърчаща от нищото колона и унило се гушеше в дебелия си мечешки кожух. Върху главата му чернееше овехтяла шапка тип "руска ушанка", а по краката му, под непромокаемия брезентов панталон, се показваха зелени гумени ботуши. Приближавайки към него, българинът видя, че човекът бе доста висок - около метър деветдесет и пет, - а големият кожух и кожената шапка му придаваха още по-внушителен вид. С дясната си ръка държеше здраво найлоново въже, с което бе вързана дървена шейна с железни ски.
     Павел отиде до него, подаде ръка и го заговори на руски:
    - Здравейте.
    - Здравейте - безизразно отговори мъжът, сетне взе двата куфара на Павел и ги стовари върху шейната. Тръгвайки напред, той дръпна въжето и приспособлението потегли тромаво след него, оставяйки тънки ивици в снега. Българинът забърза ход, догони го и двамата запрашиха навътре по мъгливата пустош
     Ходеха със спокойно темпо, като бавно се отдалечаваха от територията на пристанището, а изпаренията от устните и ноздрите за миг затопляха лицата им, смесваха се с ледения въздух и изчезваха в него. Павел от време на време поглеждаше към непознатия, но виждайки стоическата липса на внимание от негова страна, обръщаше глава и съсредоточаваше погледа си напред.

    Още преди няколко дена, когато онези мъже се появиха в затвора и платиха цялата му гаранция, той почувства, че го чакат тежки моменти. Съзнаваше, че изборът да е свободен ще му коства много, даже може би всичко, постигнато досега, но той с охота прие тази алтернатива пред онази, да гние още десет години зад решетките. В интерес на истината, нямаше голям избор - просто от него се изискваше да каже едно "да", да подпише някакви документи и да последва господата, - или в противен случай да си остане на тъмно и да забрави за свободата.
    Всичко останало бе предварително подготвено.
    След като го изведоха от пандиза, го откараха първо в дома му, където за половин час трябваше да събере багажа си. С черната лимузина "Чайка" го изпратиха до летището и му купиха самолетен билет за Мурманск, с прикачване в Москва.
    До руската столица летя близо три часа, а там почти веднага хвана самолета за Мурманск, където кацна след един час. В този северен град Павел трябваше да отиде до пристанището, да си вземе билет за остров Франц Йосиф и кротко да изчака нощния ферибот. А на острова ще бъде посрещнат от висок мъж с шейна, който ще го отведе до мястото. Непознатите мъже му бяха дали достатъчно джобни пари - ако пожелаеше, можеше с тях да се върне в България.
    Но той не пожела.

    В далечината се показа черен автомобил - сам, единствен, оставен близо до някаква разбита барака, навярно бивш трафопост. Tръгнаха към него. Вдясно от тях снежен вихър се издигна високо, разпиля се и бавно се посипа по земята.

    Вървейки, Павел мислено се върна към пресните спомени. Отново се сети за шумното Мурманско пристанище, за веселият и почти монотонен глъч на пътуващите, които лека полека окупираха корабите, а пък те, един след друг, напускаха речната гара и се отправяха към вътрешността на Северен ледовит океан. Спомни си и малкото фериботно корабче за остров Франц Йосиф - то се намираше някак встрани от бъркотията и изглеждаше неестествено пусто. Павел се качи пръв, а петнадесетина минути по-късно се появиха още трима души, които оставиха багажите си върху дъсчения под, седнаха на мръсните седалки, извадиха вестници и се вторачиха мълчаливо в тях.
    След като корабчето потегли, спътниците му един по един оставиха четивата и се отпуснаха на облегалките, а един час подир потеглянето и тримата вече спяха. Само Павел, въпреки всяческите си усилия, не успя да заспи.
    На сутринта фериботът акостира на някакво малко пристанище. Всички си кимнаха за "довиждане" и слязоха. Останалите трима души се качиха на колите си, паркирани зад мръсното двуетажно пристанищно здание и отпрашиха в различни посоки, оставяйки Павел сам, накрай света.

    Автомобилът представляваше стара руска "Волга", произведена вероятно към края на 60-те години, но прясно боядисана в черен дипломатически цвят. Едрият мъж извади връзка с дрънкащи ключове, вдигна капака на багажника, взе куфарите и ги намести вътре. След това отвори задната врата отдясно и напъха грубо шейната върху кожените седалки. Накрая с жест подкани българина да седне на предната седалка, а минута по-късно те се понесоха навътре в снежното море.
    Колкото повече се отдалечаваха от пристанището, толкова повече мъглата се разреждаше и слънчевите лъчи се показаха с искрящите си отблясъци. Не след дълго ниското оранжево слънце осветяваше цялата бяла пустош, чак до чертата на хоризонта. "Волга"-та се движеше плавно, почти безшумно по песъчливия, розовеещ сняг, оставяйки зад себе си гъста сивкава пушилка. Равнината изглеждаше безкрайна - само тук-там някой вихър или малка преспа нарушаваха покоя на местността. Взирайки се кристалната природа, Павел забеляза, че автомобилът следва някакви едва забележими коловози - това безспорно означаваше, че двамата ще пристигнат там, за където тръгнали, и няма да се изгубят в този красив арктически свят. Парното беше сравнително силно и българинът свали дебелото си яке от телешка кожа.
    - Колко време ще се движим? - попита той, правейки несполучлив опит да се усмихне.
    - Около час - бе сдържаният ответ на мъжа, който все още предпочиташе топлината на кожуха си, макар че в колата температурата се бе вдигнала на около 25-30 градуса.
    Павел се отпусна върху меката седалка и затвори очи.
    Защо точно него? Това беше въпросът, който не успяваше да излезе от мислите му. Абсолютно нищо не знаеше за тази мисия, всеки опит да попита спасителите си за същността на пътуването му, се изгубваше в дълбоката яма на мълчанието. По всяка вероятност ставаше дума за свръх опасна или свръхсекретна задача. Да, той беше смел и изключително умен - цели петнадесет години бе работил като специалист по органична химия в Българската академия на науките и никога не се бе спирал пред нищо. Въпреки че точно тази негова свръх решителност го вкара в затвора и му съсипа живота, Павел не спираше да се гордее със себе си.
    Дали тук, в тази мразовита земя, някой търсеше човек като него?
    Клепачите вече тежаха от умора, той отпусна тялото си и се загледа навън. Белотата лека полека завзе съзнанието му и Павел се сля с тишината на съня.


                                                           ***

    Когато се събуди, или по-точно бе събуден от здравата ръка на непознатия, той имаше чувството, че е спал няколко часа. Колата не се движеше, а през стъклата се виждаше комплекс от невисоки сгради, заградени с висока ограда, над която се разстилаха няколко реда бодлива тел. Бяха спрели пред спусната бариера и чакаха. След малко тя се вдигна и "Волга"-та влезе в двора на комплекса.
    Спряха на малък паркинг, където имаше паркирани няколко автомобила - две черни "Волги", досущ като тази с която дойдоха, една Лада "Нива" и една лимузина "Чайка". Павел облече якето си, двамата слязоха и мъжът, вземайки куфарите му, го поведе по тесния сводест коридор между две от зданията. Слънцето беше засенчено от слой облаци, небето се бе смрачило, а снежната покривка сякаш бе добила мръсен оттенък, Не след дълго се озоваха в неголямо дворче, обградено от всички страни със сиви бетонни едно- и двуетажни корпуси. Тръгнаха към някаква желязна врата, намираща се в малкия корпус отсреща.
    Тази постройка изглеждаше по-поддържана от другите - беше едноетажна, но външните стени бяха прави и гладки, с нова изолация и прясна мазилка, а всичките прозорци бяха с дограма от дърво и стъклопакет. Те влязоха в тясно антре, от където се отклоняваха два коридора с множество наредени врати по тях - единият водеше наляво, а другия надясно.Тръгнаха по левия коридор. В дъното, напречно по цялата му ширина, се простираше голяма двукрила ПВЦ-врата, над която с големи червени букви бе поставен следният надпис: "Директор! Влизането на външни лица - строго забранено!" Двамата достигнаха до нея и мъжът почука предпазливо.
    - Да, моля - дойде глас отвътре.
    - Аз съм, Владимир. Доведох го!
    Чу се глухо изщракване, едрият човек натисна бравата и отвори вратата.
 
    Вътре имаше трима души - двама, стоящи встрани от вратата, които излязоха веднага, щом Владимир и Павел закрачиха навътре, и трети - здрав мъж с бледа розова кожа, облечен в елегантен сив костюм, бежова риза и кафява вратовръзка, - заел голямото бюро в отсрещния край.
    - Владимир, ако обичате... - костюмираният, който по всяка вероятност бе директорът, красноречиво посочи изхода на мъжа до мен. Той веднага излезе от стаята, затваряйки тихо вратата подир себе си.
    Директорът се обърна към Павел и за секунди му хвърли странен веселяшки поглед, след това стана и го подкани с ведър, дружелюбен глас:
    - Заповядайте, седнете на ето този стол срещу мен. Якето може да го оставите на закачалката, а куфарите ви нека са до вас. 
    Павел покорно изпълни нареждането му.
    - Кафе? - предложи костюмираният.
    - Не, благодаря. По принцип обичам кафето, но днес съм прекалено напрегнат.
    - Вероятно сте уморен от дългото пътуване.
    - Да, уморен съм.
    - В такъв случай днес ще имате възможност да наваксате изгубеното. Между другото, забравих да ви се представя. Казвам се Виталий Чурокин и съм професор по анатомия, както и директор на Института. Всички тук ме наричат "Боса".
    Мъжът стана и протегна ръка. Павел отвърна на жеста и двамата се ръкуваха.
    - Да видим какво имаме тук - Чурокин отвори стара папка, лежаща на бюрото му. - Павел Генчев Русинов, народност българин, роден на 5-ти декември 1975 година в град Сандански, завършил Химико-технологичния и металургичен университет в град София, специалност - "Органична химия". Владее писмено и говоримо три чужди езика - руски, немки и английски. Поправете ме ако греша.
    - Дотук всичко е така.
    - Тогава да продължим. Работил сте като биохимик, а по-нататък като главен специалист по органична химия в Българската академия на науките. Притежавате званията "Старши научен сътрудник" и "доктор". Бил сте в академията до 2009 година, след това сте осъден и вкаран в затвора заради незаконни експерименти с токсични и радиоактивни вещества, с които сте заразил над двадесет хектара почва, засадена с редки растителни видове. Така ли е?
    - Почвата не беше заразена. Веществата не бяха нито радиоактивни, нито токсични. - отговори Павел и стисна устни. Този човек определено не му се нравеше.
    - Зная, зная. Повярвайте ми, господин Русинов, аз зная доста повече, отколкото вие предполагате. Запознат съм с успешните ви опити да създадете вещество, с което растенията да се развиват няколко пъти по-бързо, в същото време то да не влияе върху биологичния му състав. Осведомен съм и за мерките на държавната власт срещу това ваше велико постижение. Но аз просто чета написаното в този документ.
    Павел погледна с изумление мъжа пред себе си. Светло кестенявата коса, сресана назад, сините очи и правилните устни, му придаваха вид на спокоен, дори състрадателен човек. Но усмивката му беше крива, мръснишка, непредсказуема.Тя променяше цялото му излъчване, сякаш го правеше потенциален звяр. Павел си помисли, че този човек може да бъде изключително умен и, респективно, изключително опасен.
    - Да не сбърках нещо? - попита Виталий.
    - Не сбъркахте никъде. Виждам, че знаете много неща за мен. Очевидно ме следите отдавна.
    Костюмираният мъж отново се усмихна идиотски и Павел изпита силна погнуса от него.
    - Господин Русинов, аз не следя хората, а научавам единствено и само това, което ми е нужно. Чисто и просто, моите източници са навсякъде.
    - Тогава искам да знам какво правя тук?
    Виталий стана от бюрото, направи няколко крачки покрай бялата, прясно варосана стена, и се обърна към Павел:

    - Това, което се изисква от вас, няма много общо с досегашната ви дейност. В последствие, ако ми харесате, съм склонен да ви повиша в длъжност. Но поне през първите месеци ще искам да отделяте посочените от мен вещества и елементи от различните субстанции, които ще ви бъдат донасяни. Ще искам и да ми определяте точния химически състав на отделни материали. Разбирате ли ме добре?
    - Мисля, че ви разбирам. Само това ли е?
    - Само това?! - Виталий внезапно повиши тон - Господин Русинов, когато заявя, че желая да ми отделите въглерода или сярата, това безспорно означава, че ги искам чисти, без примеси!
    - Това е напълно невъзможно.
    - Съгласен съм с вас. Браво, това показва, че наистина сте добър химик. Аз обаче мога да допусна примеси до 0,1 процента, но не повече. Разбирате ли ме, господин Русинов, на мен ми трябват единствено чисти вещества!
    - Смятам, че при наличие на подходящо оборудвана лаборатория, ще мога да се справя.
    - Работата ви изисква голяма прецизност, така че искрено се надявам да се постараете.
    Павел кимна утвърдително.
    - Заплатата ви - продължи Боса, - ще бъде две хиляди евро на месец, но всичко ще получите на края на мисията. Ако внезапно решите да напуснете, губите всичко. Ако избягате, също. За сметка на това храната и спането са ви подсигурени безплатно. Съгласен ли сте?
    - Имам ли друг избор? - саркастично запита Павел.
    - Виждам, че сте доста умен и смел. Това ми харесва. Всъщност, нямате голям избор тук. Ако не пожелаете да се върнете в затвора, ще трябва да се придържате към нашите правила, които, както сам ще разберете, не са кой знае колко сложни. А в нашето отдалечено място спазването на правилата има жизненоважно значение. Приключи ли мисията, спокойно можете да се приберете в родината ви, без да влизате пак в затвора. С няколко думи, след мисията сте свободен.
    - Разбирам накъде биете, но все още не мога да отгатна каква ви е целта?
    - Целта ли? Господин Русинов, не се мъчете да научавате всичко още в началото. Предполагам, че едва ли ще е ползотворно за вас, ако ви напълня главата с прекалено много информация. Мога само да ви спомена, че в този секретен институт ние успяваме да се преборим с най-коварните заболявания на нашата планета. При нас идват хора в безнадеждно състояние и нашият институт е техният последен шанс.
    - Да не искате да кажете, че Вие сте намерили истински лек срещу тези лоши болести?
    - Точно така, господин Русинов, ние имаме своите начини на лечение. Тук се лекуват най-богатите и най-влиятелните личности в света. Също така пристигат и обикновени хора, които съвременната медицина е отписала и които са съгласни да експериментираме върху тях.
    - Звучи благородно - изрече Павел и се замисли над думите на Боса. Като че ли имаше нещо нечестиво в тази на пръв поглед човечна кауза. Усмивката на Чурокин никак не се съвместяваше с думата "благородство".
    - Господин Русинов, от вас се иска просто да изпълнявате задълженията си. Вашата лаборатория се намира в първия корпус, на втория етаж, в дъното. След малко асистентът ще дойде и ще ви заведе на мястото. Ще ви будят всяка сутрин в седем за закуска. В осем започвате работа, имате почивка от дванадесет и тридесет до един и тридесет, а работният ви ден ще приключи в седем вечерта. През тази част от годината дните все още са дълги, така че разполагате с време за разходка и релакс. Имате право да обикаляте основно в предния двор, между началните корпуси и външната ограда, както и във вътрешния двор между вашия корпус и моя. Влизането в задната част на комплекса е СТРОГО ЗАБРАНЕНО! Пак повтарям: Строго забранено! Оттатък пази въоръжена охрана, която стреля без предупреждение. Ако нарушите забраната, ви очаква смърт. Закуската и вечерята ще ви я носят в лабораторията, а за обяд можете да ходите на стол в съседния до вас корпус. В случай, че решите да не обядвате в столовата, асистентите ще ви донесат храната. В лабораторията има маса за хранене, специално отделение за спане, баня и тоалетна. Имате ли други въпроси?
    Павел помисли около минута, загледан в широкия прозорец зад боса, и каза:
    - Засега нямам.
    - Ако изникнат неясноти, можете да ги споделите с асистентите на смяна. Те са компетентни по много въпроси. Ако пък имате оплаквания от тях, обърнете се директно към мен. Аз съм в този кабинет всеки ден, без неделя, от шест сутринта до осем вечерта. Сега ще извикам асистента, който ще ви заведе до лабораторията.
    Директорът натисна едно червено копче, намиращо се на бюрото, и в същия момент се чу слаб писклив звук. След малко вратата се отвори и в стаята влезе нисък и пълен господин, с разрошена прошарена коса и скъпи очила от рогови рамки. Беше облечен в изгладени до ръб бяла риза и черен панталон, а на възраст изглеждаше на около петдесет години.
    - Кашек, ако обичате, заведете господин Русинов до работното му място.
    Кашек се усмихна, кимна учтиво на Павел и изговори на много развален руски:
    - Моля, последвайте ме.
    Българинът взе якето и куфарите си и тръгна след човека, но миг по-късно отново чу резкия глас на Виталий Чурокин:
    - Господин Русинов!
    - Да - обърна се той.
    - Не бъдете твърде любопитен! В нашия институт считаме прекаленото любопитство за навлизане в личното пространство на другите. А както сам виждате, тук се работи точно и прецизно, затова личната свобода е на особена почит.
    - Ясно.
    - Можете да задавате въпроси, свързани единствено с вашата дейност. А само когато Аз реша, тогава ще ви повиша в длъжност или ще ви променя заданията. Това е всичко, господин Русинов.
    Павел тръгна мълчаливо, но спря и пак погледна недоверчиво към Чурокин.
    - Казах, това е всичко, господин Русинов. Довиждане.
    Българинът излезе от кабинета и се запъти към чакащият го асистент.


                                                                    ***

    Лабораторията, както му спомена Чурокин, се намираше във втория етаж на първи корпус, в края на малък коридор. От всичките шест помещения в коридора, очевидно само две се използваха, тъй като другите бяха с разбити врати, отрупани с най-различни вещи и вехтории. Вратата на първата стая вляво беше с кафява кожена тапицерия и над нея пишеше "Биолог". А над третата вдясно, която беше крайна и над която гордо белееше надписът "Химик", щеше да бъде неговата лаборатория. Кашек бръкна в джоба на панталона си, извади връзка с два ключа и му я подаде.
    - Това е за стаята ви - каза той и продължи. - Аз съм до тук, ще се видим довечера.
    - Довиждане, господин ...
    - Наричайте ме просто Кашек.
    - Добре Кашек, до довечера.
    Павел проследи с поглед асистента, докато той не зави към стълбището, след което бръкна с единия ключ в ключалката и отключи вратата. Отвори я, вдигна двата си куфара и влезе вътре.
    Помещението беше доста обширно, заемащо площ около 120 квадратни метра. По срещуположната на вратата стена, дълга над 12 метра, бяха наредени четири големи прозореца с ПВЦ дограма. Над всеки един от тях имаше работещ климатик и в стаята беше сравнително топло. Част от стената вляво от входа бе оградена със завеса, зад която в малка стаичка с размери 3 на 2 метра се побираха леглото, един стол и трикрака масичка. На дясната стена пък белееше тясната врата на банята и тоалетната.
    Вътрешното пространство на лабораторията изобилстваше от шкафове, уреди и конструкции с различни приложения.
    Голямата лабораторна маса бе свързана с електричество, топла и студена вода, тръби за кислород, водород, хлор и други газове, апаратура за дестилирана вода, везни, обикновена и вакуумна сушилня, и други. Шкафовете от тъмно огнеупорно стъкло бяха пълни с колби, епруветки, банки, пипети и стъклени шишенца. Вляво от масата се разполагаше компактна керамична пещ, а отдясно беше хладилникът. Оттатък се намираше бюрото за писане, отрупано с различни книжа и справочници по химия, от другата му страна пък бе поставена голяма метална платформа, върху която бяха подредени съответно електронен микроскоп, хроматограф, малък спектофотометър, центрофуга, електрически котлон с пясъчна баня и плоча.
    Над масата бяха закачени аптечката за първа помощ, етажерката с противогазите, престилките, маските и гумените ръкавици, а над хладилника висеше червен пожарогасител. Стената около лабораторната маса и керамичната пещ беше облицована с фаянс, а целият под бе покрит с грапави плочи от гранитогрес. На тавана светеха десет равномерно подредени луминесцентни лампи. В далечния ъгъл, непосредствено след вратата за банята и тоалетната имаше малка камина за опити със смрадливи вещества.
    Общо взето, лабораторията беше добре оборудвана и почти нищо не липсваше. Павел предполагаше, че в корпуса има и други лабораторни помещения, съоръжени с голям електронен микроскоп, ултрацентрофуга и гелхроматограф. Вероятно няма да ме карат да извършвам прекалено сложни експерименти, помисли си той и започна да разопакова багажа.
    Набързо се преоблече и подреди дрехите си в големия дървен гардероб, поставен точно до завесата на спалното помещение. Влезе в банята и се изкъпа обилно с гореща вода, след това облече пижамата и легна върху мекото легло, завивайки се с чистите бели чаршафи, ухаещи на цветя. Минути по-късно той вече се носеше по вълните на блажения сън.
...

петък, 6 юни 2014 г.

"Славянски хроники" на Коста Сивов.

  В това ревю ще представя поредната добра книга от български автор - това е фентъзи- романът на Коста Сивов с интересното заглавие Славянски хроники, спечелил първото място на конкурса за роман "Таласъмия" през 2013 г.


  Той се буди в някакво поле, без никаква представа как се е озовал тук, без спомени за самоличността си, без спомени за близките си. С мъка се добира до първото село и влиза в селската кръчма, където неколцина души кротко си пият питиетата. След разговор с тях обаче разбира, че те не са хора!..
  Той узнава, че е създаден с мисия. Ходи от селище на селище и прави добрини. Но съвсем скоро тези добрини ще ядосат някои от лошите Богове! След време той ще разбере, че също има божествен харктер и може да решва съдбите на хората.
  Във Вселената съществуват три свята - Яв, Прав и Нав. Прав е светът на Боговете и е забранен за обикновените създания. Яв е светът на видимото, който е населяван от хората, а Нав е светът на Мъртвите.

   Славянски хроники е епичен фентъзи-приключенски роман, в който Боговете властват над хората. Изпълнен е със голямо количество напрежение, мистерии, битки и събрания, в които се решава съдбата на света. Книгата може да се намери във почти всички по-големи книжарници. Препоръчвам.