сряда, 28 ноември 2012 г.

Отвъд страха






 Отвъд страха от Донко Найденов






 Съдържание

Сам сред нищото - Млад мъж хваща такси за да се прибере и по време на пътя заспива. Но когато се събужда установява, че е сам в автомобила и се намира в някаква отдалечена гориста местност.

Вилата в гората - На Кристина й предстои да нощува за пръв път във своята вила, намираща се далеч от цивилизацията. И когато тя се подготвя за спокойна нощ, се случва нещо ужасно.

Сомнамбулизъм при каталепсия - Доктор Алън Хосуър разказва пред двама журналисти за най-странния случай в дългогодишната си кариера.

Нощ - 2026-та година. Първата мисия до Марс. Космонавтът Григорий Боренчук стъпва на червената планета, за да открие потресаваща истина.

Мрачното село - Изоставено преди много години село крие ужасяващи тайни. Смел младеж решава да посети селото и да разкрие тайните. И тогава.....

Нещото на баира - 8-ми август. Малко забутано село се оказва в капана на ужаса, когато всики жители виждат, че на баира над село ненадейно са се появили два огромни предмета.

Борба за оцеляване - Разказва се за млад мъж, попаднал в клопката на българската мафия.

Една бруталитична провинциална мелодрама - Малък град, пълен с предразсъдъци. Владо е зарязан внезапно от дългогодишната си приятелка Мария. Той е разбит - пропива се, уволняват го от работа, започва да скита по улиците и да се валя пиян в локвите. В същото време в града се появяват двама непознати, които започват да уговарят местните да е присъединят към тяхната органиация.
Владо изчезва от града .... за да се появи след време напълно променен!

сряда, 17 октомври 2012 г.

"Черният ангел - раждането на един от нас" на Иван Русланов.



    "Черният ангел - раждането на един от нас" е първата книга от една фентъзи-трилогия, написана от младият писател Иван Русланов, чието действие се развива в София.







    Кристиян е загинало от катастрофа момче, което се събужда сред планината, без спомени, без минало. Оказва се, че се намира в пещерата на стареца Михаил - бивш изобретател, отхвърлен от обществото.  Михаил твърди, че Кристиян е "Черният ангел" и че има специална мисия на земята.Старецът е твърдо решен да обучи Кристиян за войн и да му покаже пътя към мисията....
    След няколко месеца обучение Черният ангел се възнася над София, за да закриля хората от злите сили. При една от своите битки той е запознава с братовчедка си от предишния живот, която му разказва цялото минало.......

    В същото време биоложката Алиша - красива, но жестока жена - е отритната от екипа си, тъй като е подкрепила експеримент чрез който насекомите и малките животни увеличават многократно размерите си и се превръщат в кръвожадни чудовища. Тя е решена да отмъсти не само на колегите и, но и на целия свят, заемайки се с експеримента. Но....пъклените й опити са потушени от появата на крилатия войн - Черният ангел...
    Озлобената от неуспехите Алиша има един последен шанс - да направи експеримента върху себе си и да се превърне в огромен и непобедим звяр!

    Ще успее ли доброто да победи злото? Ще спаси ли Черният ангел хората от коварните сили?
    Ще разберете, ако прочетете "Черният ангел - раждането на един от нас".

    С нетърпение ще чакаме да излязат и другите две части от този великолепен роман.
  

вторник, 28 август 2012 г.

"Острие на отмъщението" на Галена Върбева

 "Острие на отмъщението" -  Една прекрасна книга, която въпреки големият брой страници, прочетох с огромно удоволствие.








 Четири приятелки - Ивайла, Антония, Изабел и Мони, решават да погодят номер на учителя си по рисуване, като го канят на среща пред дискотеката от името на някаква негова почитателка. След това и те отиват до дискотеката, за да видят какво ще се случи. Учителят обаче ги забелязва и когато узнава, че именно момичетата са му погодили номера, тръгва да ги гони. Те му избягват, като се връщат в дискотеката, но един час след това в заведението влиза полиция, съобщавайки грозна вест - учителят по рисуване е намерен УБИТ И ОБЕЗОБРАЗЕН!
  На мятото на убития учител по рисуване се появява един вежлив и много изискан мъж - господин Калчев. Винаги добре облечен, с отлично поддържано тяло и сякаш вродено чувство за ред и дисциплина, той успява да спечели уважението на всички ученици и учители. Но този преподавател крие страшна тайна от миналото си, а обектът на неговата цел е Ивайла - най-свестното най-скромното и най-талантливото момиче от четирите приятелки, (а може би и от цялото училище). Той скришом е лудо влюбен в нея, иска я с цялото си същество, ревнува от всичко и от всички, желае да отмъсти на всеки, който опитва да се докосне до нея. Все пак някак си успява да запази самообладание и да потисне тези чувства.

  Обаче миналото на господин Калчев е повече от ужасяващо - той всъщност е брутален и безскрупулен СЕРИЕН УБИЕЦ!!!

  Учителят започва да излиза с госпожа Таневска, грозноватата класна на Ивайла, но изконна му цел е чрез нея да достигне до Ивайла!! Учителката пък от своя страна се влюбва в него.....
  Следва ново брутално престъление в училището - госпожа Таневска е намерена ЖЕСТОКО УБИТА. Открита е от самата Ивайла!
  Но и този път, с типичния си спокоен и уравновесен тон, Калчев отклонява разследващите от себе си.....

  Как ли ще завърши тази история? Дали извергът ще се добере до Ивайла за да постигне целта си, или в изблик на гигантската си ярост ще извърши още брутални убийства? Какво ще е случи със самата Ивайла и как (и дали) ще преживее този отвратителен кошмар?

  Ще разберете всичко, ако прочетете "Острие на отмъщението" на Галена Върбева.
  Един криминален роман, изпълнен с драматични и заплетени ситуации, с много страст и с ужасни престъпления. Роман, който ще ви държи в непрекъснато напрежение, оставяйки ви без дъх.



понеделник, 30 юли 2012 г.

Светът на ужаса: Откъс от новия ми роман "Законите на злото"

Светът на ужаса: Откъс от новия ми роман "Законите на злото":                                                             .............   Лопатата ЛЕТИ с острия ръб към главата на Барбара! В това вр...

Откъс от новия ми роман "Законите на злото"

                     
                                    .............

  Лопатата ЛЕТИ с острия ръб към главата на Барбара! В това време от гърлото на Мики се извисява едно: "Неееееее!!!!" и той инстинктивно дърпа ръката, но не успява да спре тежкото тяло! Инстинктът за самосъхранение се задейства и при Барбара, но той не може да й помогне, а само да завърти главата й в посока идващото към нея градинско пособие....
  Лопатата зверски се ЗАБИВА в дясното слепоочие и за миг остава там. След това и тя и момичето заедно падат на земята...
  Секунда по-късно от главата на Барбара започва да шурти голяма струя светлочервена КРЪВ.....!

  Мики стои като парализиран, гледайки към кървящото тяло, мърдащо заради конвулсиите. Опиянението бързо се изпарява и се появяват някакви зачатъци на разумни мисли. Локвата около главата й главоломно увеличава размерите си, кръвта изтича безпощадно и безвъзвратно от тялото й. Обърканите мисли на Мики постепенно започнат да придобиват образ, този образ е зловещ, злощастен. Но шокът е все още твърде силен и Мики не успява да помръдне от мястото си. Лека полека идват и вътрешните гласове, които вече дават гласност на потокът от импулси, прииждащ ударно към мозъка му: "Какво направих?"...."Ами сега!"..."Лелееее, само това нееее!"...."Дали е истина?"..... "Господи, какво направих?"....."Какво ще става оттук нататък?", но тялото му сякаш бе заковано за пода!!
  След това се появява потресът! И паниката! Мики, освободен от лапите на шока, започва да трепери, да маха некоординирано с ръцете си. Той се взира в кървавото тяло, което все още помръдва от остатъчни мускулни спазми.
   "Трябва да се обадиш на Спешното отделение!" - казва един вътрешен глас и Мики временно се отърсва от вцепенението: Той хуква към стаята си, където се намира мобилния му телефон, но когато го хваща с треперещата си ръка, апаратът се изплъзва от нея и пада на земята. "По-бързо, по-бързо" - кряска гласът и Мики се навежда към пода. Но друг вътрешен глас го спира: "Тя вече е мъртва, обадиш ли се на "Спешното" с теб е свършено"!  Той се поколебава, умът му се колебае между двата варианта: "По-бързо, по-бързо бе копеле нещастно, колкото повече се бавиш, толкова по-голям е шансът да умре" - крещи едното "Аз". "Човече, няма смисъл, така всички ще узнаят, че си виновен" - опонира другата личност.

  Мики не знае какво да предприеме. Бързо напуска стаята и отива към лежащата Барбара. Спира на стълбите, двоуми се дали да се върне или не. Оттатък тялото е заело неестествена поза, локвата кръв вече е огромна. Той изтичва към момичето и пада на колене.
   - Не, не, не, не, не, не......! - шепти на себе си той. Обхваща с шепи лицето си, притиска силно. Сърцето му вече бие с учестен ритъм.
  Маха ръцете от лицето, стиска дланите в юмруци, удря с тях по земята. След това ги разперва силно пред себе си, все едно опитва да се предпази от нещо. Очите му отново съзряват падналата на земята и може би мъртва Барбара. До нея зловещо лежи инструментът убиец - лопатата.
  "ОБАДИ СЕ НА ЛЕКАРИТЕ БЕ ГЛУПААААК! ТЯ УМИРАААААА!" - вика в него вътрешния глас. Мики отново с бърза крачка поема към стаята. Дишането му вече не е дишане, а измъчено хъркане, чат-пат прекъсвано от задавени хрипове. Отваря вратата и се втурва вътре, взима мобилния телефон и набира трите цифри на "Спешното отделение". Допира до ухото, но внезапно натиска бутона за край на разговора. Хвърля GSM-а с всичка сила на леглото, той отскача леко и се приземява на същото място. Мики започва да обикаля в кръг, главата му мърда диво - като на невротик, изпаднал в дълбоко умопомрачение, устата му е застопорена в странна "лудешка" гримаса, очите му - свити в грозно жаловито изражение.
  Той излиза от стаята, като трясва шумно вратата. Отново отива до трупа, гледа го няколко секунди, след което се свлича на земята. Но не е в безсъзнание - коленичил е пред тялото и го съзерцава. Силно натиска очите си с ръце и остава така известно време, потънал в собствената си тъмнина...
  Силата, истинската сила на това което е сторил, вече приижда осезаемо, на грамадни приливни вълни. Той рязко маха ръце от лицето и гледа в трупа. Ръцете вече треперят неудържимо, устата се отваря още по-широко, очите се разширяват силно, лицето му вече показва неописуем ужас...
   - Мамка му какво направих! Мамка му какво направих! Мамка му какво направих!.......
  Убиец! Той е убиец, унищожител, причинител на смърт! На смъртта на Барбара! На момичето, което бе поканил тук! ....

  Клечеше така, опитвайки да се върне към причината за тази ситуация. Тя го бе обидила, бе му казала "смотаняк, загубеняк и т.т.",той се бе втурнал към килера и бе взел лопатата, след това.....
  Можеше да спре. Можеше да не замахва. Защо, защо по дяволите бе замахнал с лопатата?! Защо не бе спрял?! Не биваше да се случва всичко това. Но се случи. Той бе запратил проклетата лопата и тя се бе забила в ....(о, Боже, той не иска да го изрече даже и мислено, но думите сами идват в ума му) ... в главата на Барбара!
  Защо, защо, защо?!!!!
  Действителността вече бе пред него, той не само осъзнаваше стореното, той го усещаше с всички сетива като свирепа ударна болка. Тялото на Барбара вече не трепереше от конвулсии, очевидно смъртта бе настъпила отдавна. Дневната светлина откъм прозорците както и запалената лампа осветяваха всекидневната в бледожълтеникави багри.
  Ами сега?  Какво да предприеме оттук нататък? Какво трябва да направи в този момент?....

  ЗВЪН!... ЗВЪН! Нещо звъни! Мики не осъзнава какво се случва, шокът все още е твърде силен. Алармата...радиото... телефонът... - мислите препускат вихрово. ЗВЪН! ЗВЪН! Това е външната врата. О, Господи! Дали са ченгетата? Или някой, който е видял. Мики приближава с бавни, тихи стъпки. ЗВЪН! Няма ли да спре някога? Няма ли оня оттатък да се откаже вече? Мики е до вратата. Поглежда през шпионката: отвън унило стои съседът Крог - оня стар въшкар, дето знае всичко и се бърка навсякъде. Дали е видял нещо? Дали е чул нещо?
  Мики натиска дръжката на бравата и леко отваря вратата.
   - Здравей Мики - поздравява предпазливо съседът и опитва да погледне вътре, но Мики с тялото си опитва да затвори всяка пролука.
   - Здравей.
   - Чух писъци и реших да видя какво става - говори Крог и продължава да върти глава и очи. "Глупак" - казва си наум Мики и отговаря:
   - Ами гледах филм досега, сигурно съм увеличил звука. Добре, сега ще го намаля! - говорът му е бърз, притеснен. Дъртака продължава да гледа подозрително, да впива мазните си очи в неговите. Мики опитва да пази самообладание, но във вътрешността му сякаш изригва вулкан. След малко Крог мълчаливо отвръща глава и си тръгва.
  Една мисъл стряска Мики до неузнаваемост - той забързано поема към банята и спира пред голямото огледало. По главата му няма кръв. По дрехите също. Всичко е наред. Засега.
  Стои пред огледалото и се взира в отражението си. Лицето му е изпънато от напрегнатостта, погледът му е друг - сякаш някакъв особен, страховит блясък се е появил в тях, устните му са побелели от стискане....
  Реалността идва все по-напористо, Мики вече разбира какво е сторил. Но като че ли всичко е прекалено абсурдно, прекалено страшно за да е истина. Обаче е истина! Мики пак отива във всекидневната, взема един стол, сяда пред трупа и го гледа продължително. Кръвта вече е добила слаб матов блясък - първия признак на съсирването.

  Седи на стола и мисли: Какво ли ще стане оттук нататък? Какво ли щеше да последва, когато всички разберат, че той е убил Барбара. Да - тя беше мъртва, колкото и да не искаше да го приеме. Как ли ще го приемат състудентите, колегите работата, родителите му, приятелите му, роднините му. Той вече носеше знака "убиец", носеше проклятието на "причинителите на смърт". Тези хора са мразени, презирани, унижавани. Защото са отнели живот, защото са причинили нещастия. И ако всичко се разкрие, тогава..... тогава той ще попадне в затвора. Ще изгуби и работа, и учене, и шанс за перспектива. Ще изгуби всичко, което има.
  Най-вече съвестта. Ето, той е убил Барбара, той е прекъснал живота на това малко момиче. Той е ВИНОВЕН за нейната смърт. Щеше да чувства тая вина до края на живота си, щеше да живее с тая вина, щеше да умре с тая вина! Дори ако по някаква случайност не бъде разкрито убийството, самата негова съвест ще го погуби!
  Ех Барбара, Барбара, Барбара! Защо така го предизвика, че да изпусне нервите си до краен предел? Защо...
  Една МЕЛОДИЯ проехтява наоколо - беше GSM-а на Барбара! Може би оня Джорджи я търси! Трябва да се абстрахира от нея, да я остави да чурулика....
  Но не!
  Телефонът би могъл да бъде проследен! Чрез него всеки ще достигне до къщата му! И тогава..? Тогава ще го открият и ще го вкарат в панделата!

  Мики отваря един гардероб, взема някакви гумени ръкавици и ги надява. След това вдига чантата на девойката, отваря я, хваща мобилния апарат и със замах го хвърля към пода. Телефонът се разпада на части. Той намира картата и набързо я пуска в тоалетната чиния, после се връща при другите части и започва да ги тъпче с крак! Те се трошат. Мики ги хваща, чуди е къде да ги хвърли! В тоалетната?! Не, прекалено големи са! Дали да ги метне през прозореца?! Но тогава някой ще ги намери и може да ги предаде - това е малко вероятно, но все пак възможно! Или пък.....?!
  Една идея светкавично прорязва мозъка му - той намира запалка, отива в банята, увива частите в хартия, слага ги върху фаянсовия под и ги пали......Хартията гори, пластмасата се топи, излиза неприятна миризма. Но телефонът на девойката вече го няма! Вече е изгорял!
  Мики хвърля изгорелите останки в тоалетната чиния. След това отново се връща при тялото.

  Ами Джон и Мерибет - родителите на Барбара! Как ще реагират те, ако научат че именно синът на техните съседи и добри приятели е убил дъщеря й! Тези хора го уважаваха толкова много, радваха се когато той бе приет в Детройдския университет, подкрепяха го! А сега?! Те ще го мразят от дъното на душата с. Цялото добро впечатление, което си е създал в техните очи, ще бъде тотално разбито!
  А Хорас и Клайв? Или приятелките и приятелите на Барбара. Нима и те няма да са шокирани? Може би всички ще са в шок!
  Как можа да се случи точно на него? Та той винаги е бил стриктен, винаги е гледал да се представи добре, където и да се намираше, почти никога не грешеше. Наистина много често бързаше, искаше всичко да се направи скоростно, да е както трябва и често грешеше в бързината (както всъщност се случи преди малко), но той бързо намираше решения, винаги изглаждаше нещата. Но сега положението беше сериозно, много сериозно. Той не знаеше как да постъпи, не знаеше кое решение е правилно и кое не. Всъщност много добре знаеше, че най-добре би било сам да се предаде на полицията, така ще изкупи не само своя грях, а и своята съвест. Но дали би могъл да го направи?
  А Барбара бе умряла - умряла от неговите ръце. Значи оттук на сетне животът му ще се превърне в ад.
   "Човече, ако ще правиш нещо го прави бързо, никой няма да те чака" - подсети го един от вътрешните му гласове. Мики затвори очи, въздъхна шумно и бавно тръгна към банята.


                            ...............

  Взема една кофа и я пълни с вода, после хваща някакъв парцал и го топи в кофата. Лицето му вече изразява безкрайно отегчение, очите му за полуотворени като на силно уморен човек, кожата му е жълта, дори бледа. Вади парцала и го изстисква водата, после я взема, носи я към всекидневната и я оставя на пода между трупа и лопатата. Отива в килера и оттам донася един голям черен чувал за смет, след това отново се връща при тялото на Барбара. Вече едва се държи на краката, устата му се отваря, тялото му се отпуска заради отчаянието, защото му предстои му да се заеме с една отвратителна задача. Хваща чувала и го разтваря до главата на Барбара, след това с леко приплъзване се опитва да я вкара вътре, но заради съсирената кръв тялото й е залепнало за пода. За да изпълни манипулацията, Мики трябва да повдигне главата.
 Сбръчква нос в израз на огромна досада и сграбчва Барбара за косата. Повдига я и започва да я надява в черния найлон. От тялото се носи металическата миризма на кръвен съсирек, Мики още повече гърчи лицето си, от вътрешността на тялото му се надига някаква гадна течност - смес между бърбън, стомашни сокове и остатъци от храна, но той я преглъща. С леки движения вкарва тялото все по-навътре, кръвта вече не лепне и то се движи значително по-леко. Ето и краката вече са покрити, цялото тяло е вътре. Мики връзва чувала, след това го затяга силно с тънко конопено въже.
  С мъка тегли тежкия товар към големия гардероб, силите му вече са на привършване. Отваря вратата и избутва тялото вътре, след това я затваря и заключва с райбер. Дано само найлонът не се пробие.
  Мики избърсва потта от челото си и се заема с другата гнусна задача - почистването на кръвта. Той кляка на пода, взема мокрия парцал от кофата, отново го изстисква и започва. Кръвта се попива трудно, вече се е сгъстила и прилича на конфитюр от ягоди или мармалад от шипки - едни от любимите му сладости. Течността пак излиза от стомаха и отива към гърлото, но и този път Мики издържа стоически и я гълта. И продължава да бърше кръвта с парцала и да го мие в кофата.

  Червената течност на живота вече я няма по пода, водата в кофата е станала мръсно червена, а парцалът е добил кафеникав цвят. Мики хвърля дрипата в боклука, а водата в тоалетната, след това взема голямата кърпа за под и започва да чисти мястото на убийството, за да не остават никакви следи. Взема кърпата и лопатата и ги измива на мивката с топла вода, след това ги оставя по местата си. Накрая се навежда над тоалетната чиния и повръща............ Гадна алкохолна горчилка дразни гърлото му. Той изплаква уста и плюе в мивката.......
  Работата е свършена, деянието временно е прикрито. Мики отива до стаята си и сяда на леглото. Обхваща глава с ръце, главоболието идва постепенно - отначало на слаби пулсации, които бавно усилват интензитета и след малко главата му вече пържи в адска тласкаща болка. Бавно, без желание той става, взема аналгин от аптечката, налива си чаша мляко и пие хапчето. След това се отпуска върху леглото и гледа с влажен, уморен поглед към тавана.....

                   .................




събота, 7 юли 2012 г.

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" на Бранимир Събев

Най-накрая дойде момента да представя един шедьовър, появил се наскоро в българското хорър-пространство - това е сборникът от разкази на Бранимир Събев - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".



Ето ги и разказите:

Арлекин - Много добър разказ, носител на Националния литературен конкурс на СУ. Разказва се за един убиец с прякор Арлекина, който е вманиачен по играта Го.

Бягството - Футуристичен трилър! Един затвор, намиращ се на последния етаж на голям търговски комплекс и един затворник, правещ опити да избяга.

Котешкият господар - Действието се развива в Африка, по времето когато британските колонизатори са стъпили на континента в търсене на роби и в превземане на земи. Армията на капитан Джеймс Баунти попада в едно нубийско селище, където войниците са посрещнати с почести. Те обаче опитват насила да покръстят диваците, но някакви неземни сили се намесват и ги спират.....

Докъде водят мечтите - При отегчен от безпаричието издател идва млад писател, който му дава четири листа с напиан от него разказ. Разказът е слаб и издателят се отказва да го издаде, но младежът се появява отново, този път с още по-слаб и неграмотно написан разказ. След втория отказ обаче се случва нещо неочаквано....!

Страх от страха - Летен лагер в стара, мрачна сграда. Нощ! Ученици си разказват зловещи истории. Всичко все пак е спокойно, докато едно русо момиче не пожелава да разкаже своята история!

Видеокасети - Действието се развива по времето, когато видеокасетите са били на мода. Четиридесет и една годишният Стилиян Калчев е работник в комбинат "Свилоза" и е маняк на филмите на ужасите. Той редовно посещава видеотеката "Червено и черно" в търсене на поредният ужасяващ филм. Но един ден се случва невероятното - всички герои от филмите сякаш оживяват и започват да преследват клетника.

Към ада - Иво чака автобуса за родния Свищов. Пред него спират коли и му предлгат да го закарат в града, но Иво им отказва категорично. Но когато спира автобуса той вижда, че шофьорът е стар негов познайник, на когото трябва да отмъсти.

Жените на живота ми - Тази вечер и петте жени ще дойдат. Тази вечер той ще ги посрещне както подобава. Тази вечер той ще се разплати с тях.

Хижата - Сребрин Дорианов е спечелил конкурс за разказ. Той отива в Шумен, в една хижа, където трябва да се срещни с другите наградени от конкурса. Но се оказва, че всички те са попаднали в някакъв варварски капан!!!! Един страхотен и ужасяващ разказ с неочакван край.

Кралят - Много интересен разказ, който прочетох за първи път в списанието "Смесена китка". Недоволният от стечението на обстоятелствата Геро се движи ядосан по софийките улици. Когато излиза на площад "Македония" и пред погледа му се открива сградата на КНСБ, той вижда нещо умопомрачително!!!!

Любов моя, ангел мой -  Момиче е събужда гола, легнала на една поляна. Група бандити я виждат и решават да се изгаврят с нея. Но....

Човекът, който обичаше Стивън Кинг - Слаб и зле изглеждащ мъж краде книгите на Стивън Кинг от различните книжарници, щандове и книжни пазри. За Стефан Кралев краля на ужаса е всичко в животът му. Тази отдаденост е толкова голяма, че той започва да преписва романите на писателя, да му праща писма на пощата, да търси хора, тясно свързани с книгите му. Разказът е с трагичен край. Тук се появяват и автора Бранимир Събев като герой в разказа, появяват се и Вихра Манова, Любомир Николов, Адриан Лазаровски, кучето на Адриан Лазаровски, та .... дори и самият Стивън Кинг!!!

Необичайно предложение - Разказът го има и в сборника "До ада и назад", на който вече направих ревю в блога. Темата е много интересна - разговор между човек, намиращ се на границата със смъртта и ... самата смърт. Накрая смъртта разкрива едно зловещо предсказание!!!

Благословеният, вещицата и дяволът - безспорно най-бруталният разказ (който мен ме изкефи много). Разказва се за странен манастир с още по-странни закони и порядки. Един от монасите - брат Беатус - често напука двора на тази обител, за да съгреши с вещицата Венефика, живееща наблизо в една дървена барака. Той се влюбва безпаметно в тази вещица, а пък тя от своя страна се възползва от него, за да унищожи манастира. Вещицата обаче има един свой страх, който се нарича Адилио - демонът на мрака.... Разказът е изпълнен с небивали ужасии и брутални сцени, които ще се харесат изключително много на любителите на хоръра.




Разказите са много добри и за мен беше удоволствие да ги прочета!

"Пътуване" на Весислава Савова

Здравейте. За мен е изключително удоволствие да представя втората самостоятелна книга на Весислава Савова - "Пътуване"!!




Тук имаме две чудесни мистични новели, които са написани по действителни преживявания. Едната новела носи заглавието Ана, а другата - Рон. Нека представя и двете поотделно:

Ана - Младата и амбициозна Ана е ученичка на мадам Фани, която дълги години преподава френски език. При поредното(и последно) посещение на часа по френски, Ана мистериозно пада от терасата на апартамента й, намиращ се на триста шетдесет и две тъпала височина.
 Ана е в кома цели осем години! През това време тя е настанена в клиниката на доктор Хаджипетров. Но един френски доктор - професор Андре - също проявява интерес към пациентката и прави всичко възможно тя да се озове в клиниката му в Париж.
Намиращата се на границата между живота и смъртта Анна има странни преживявания - сякаш попада в някакъв друг живот - намира се в зловещ замък, където вижда фигура на мъж, който й се струва познат и който твърди, че двамата са влюбени......
 Ана се събужда и .... вече има дарбата да чете милите на хората.
 Но това съвсем не е всичко. Френският профеор Андре продължава да прави опити да привлече Ана. Скоро и тя, и майка й и лекуващият доктор Хаджипетров ще се окажат в някакъв страховит капан.

Рон - Рокерката Мина, която все още страда заради голямата си любов Рон, по някаква незнайна причина попада в стара, но интересна барака. На дървения под на бараката има капак, водещ към някакво мазе. Странно облаче от прах е неин спътник в това пътешествие, то я води все по-надолу и по-надолу по спираловидните стълби на тъмното подземие. В същото време тя е силно подвластна на спомените за любимия и Рон.
 В  какво ли място е попаднало това момиче. Какво ще се разкрие в края на това необикновено пътешествие? Прочетете новелата "Рон" и ще разберете!

четвъртък, 28 юни 2012 г.

Брагумус


                                ужаси



  На осемнадесет километра от Белоградчик, непосредствено до пещерата "Магурата", се простира едно голямо езеро, известно на всички като "Рабишкото езеро". На пръв поглед местността е спокойна, подходяща за летни къмпинги и риболов, водата е относително тиха и топла през лятото, а от южата страна се издига красива вилна зона, съставена от кокенти вили и малки хотелчета.
  Езерото обаче е известно и с една легенда, която до преди време се разказваше шепнешком от местните пуритани и едва наскоро - когато белоградчишкия край доби световна слава - тя се разпространи извън пределите на района. Помогнаха някои вестници, списания и интернет-сайтове, които обаче описаха вяло и недотам достоверно това страховито предание.

  Едни записки на изчезналия преди няколко години водолаз Тома Киронов, отнасящи се до Рабишкото езеро, които аз лично открих и предадох в полицията (а те пък от своя страна ги изложиха в оригиналния им вид в белоградчишкото читалище), събудиха интереса на голяма част от местните хора, както и на туристите, отбили се да разгледат района. В този мой разказ аз ще приложа писанията, надявайки се те да достигнат до още повече читатели. Не давам гаранции, че написаното е истина или част от истината, просто ще цитирам дословно намерените от мен ценни бележки:

  "Чрез тези записки аз искам да опиша кошмарът, който ме сполетя при навлизането в дълбоките води на Рабишкото езеро. Дотогава само бях чул за легендарното чудовище Брагумус, обитаващо тъмното му дъно, но като всеки здравомислещ млад човек, аз причислих това сказание към многобройните такива, внедрени дълбоко в българските култура, бит и история.
  По това време аз все още обожавах реките, езерата, язовирите, морето и всякакви други басейни, бях любител-водолаз и често се гмурках някъде, за да изследвам дълбините и обитателите на водата.

  Когато през онзи топъл септемврийски ден на 2001 година, очите ми за пръв път видяха "Рабишкото езеро", аз усетих неговото красиво величие - водата синееше в унисон с небето, а обширните зелени полета и околните планини създаваха приказна илюзия. Без да се замислям се качих на кулата намираща се в североизточната му страна, облякох черния и непромукаем костюм, поставих и водолазната бутилка на гърба, като чрез маркучето я свързах към устата си, а накрая със засилка се хвърлих във водата.

  Миг след като се гмурнах, светлината на слънчевите лъчи  ме огря с яркозелени краски. Аз плувах навътре и надълбоко. Знаех, че езерото е може би най-дълбокото тектонско езеро в България, достигащо до цели петнадесет метра. Виждах малки риби, повечето каракуди, но тук-таме се разминавах с някой шаран или уклей. По-надолу рибите вече изчезнаха, а зелената светлина добиваше вече сини отенъци.
  Още по-навътре синьото власташе над всеки един цвят, сякаш всичко около мен, дори ръцете ми, бяха боядисани със синя боя. Може би вече бях на десетина метра дълбочина, където според някои местни зевзеци виреели и по-големи риби, но аз не съзрявах никаква жива твар!
  Мехурчетата, излизащи от шнорхела за издишване, се издигаша бавно и ритмично към повърхността, която отдолу не изглеждаше равна, а по-скоро конусовидна. Все по-трудно се спусках надолу, понеже налягането на водата се увеличаваше и тежестта на водолазната бутилка вече не ме тласкаше надолу. Трябваше да използвам ръцете и краката си.

  Синият цвят лека полека отстъпваше мястото си на виолетовия. Налягането вече ставаше непоносимо, ушите ми кънтяха и пукаха. Беше ми добре известно, че ако стоя прекалено дълго на високо налягане, организмът ми ще се пренасити с азот и ще настъпи "азотната наркоза", макар и да се намирах "само" на около десетина-данадесет метра от повърхността. Все пак вече се виждаше дъното, което още бе във видимия спектър (езерото не бе чак толкова дълбоко, че то да е потънало в непрогледен мрак). Аз плувах над него, сякаш бях волна птица, рецитирайки си наум някои от страховитите куплети, написани от "Незнайният поет" и появили се ненадейно и безпричинно в разсъдъка ми, сякаш вещаеха моята участ:     

Гарвани черни от нощен кошмар,
с облаци тъмни се губеха в мрака.
Злъчна прокоба над пъклен олтар
в своята обител дебне и чака.

Ето я грозната част на света,
брулеща с маска на гняв и омраза.
Гробищен танц ме завлича в пръстта,
в тъмната дупка на гнет и проказа.


  Изведнъж съзрях ОЧЕРТАНИЯТА МУ във виолетовия сумрак! Стоеше на около петнадесет метра от мен, като размахваше некоординирано многобройните си пипала. Изглеждаше огромно - на височина около десетина метра, а на ширина - поне двадесет. Бегло наподобяваше октопод, но бе значително по-голямо и по-грубовато!
  Навярно това бе Брагумус - легендарният Брагумус, ужасяващият Брагумус! Сега той стоеше пред мен - реален, съвършен, грамаден - а пипалата му, които приличаха на огромни питони, се опитваха да ме достигнат и обхванат.
  Макар че инстинктивно се опитвах да спра, инерцията ме носеше напред и ме доближаваше до звяра!
  Виждях очите му - свирепи и грозни, вещаещи гибел и тлен! Виждах устата му - крива мрачна паст, поглъщаща всичко, досущ като космическа черна дупка!
  От грамадното му гърло излезе нещо като въздушен балон, който безшумно се разпадна в безброй мехурчета.
  Един силен УДАР ме тласна към дъното. Обръщайки се интуитивно забелязах, че силна струя газ извира откъм гърба ми - водолазната бутилка се бе пробила! Малко преди калта от дъното да размъти водата около мен, аз зърнах две огромни пипала, надвесени грозно над мен.
 
  Съзнавах, че трябва възможно най-бързо да се отърва от бутилката с жизненоважния въздух. Докато бавно плувах нагоре, аз поех дълбоко дъх, отвих маркучето от клапата, откачих тежкото приспособление от гърба си и се освободих от него. Налягането ме изстреля рязко към повърхността и за мой късмет минах между двете пипала, без да докосна нито едно от тях!
  С ръцете се изтласквах нагоре, за да се добера колкото се може по-скоро до спасението. Опитвах се да не мисля за предходните събития, щях да направя равносметката едва тогава, когато се добера до сушата, на безопасно място. Налягането на водата бавно отпускаше лапите си и не след дълго се озовах на повърхността. След това започнах да плувам към брега....
 
  Когато ръцете и краката докоснаха суха земя, аз се строполих върху й, като задишах тежко и мъчно. Огромният потрес не допускаше прииждащия поток от мисли да навлезе в мозъка ми, единственото, което идваше откъм съзнанието, бяха зловещите стихове на "Незнайния поет" -  онзи поет, който без да е излязъл от булото на анонимността, продължава да стряска и до днес сънищата на мнозина:
     .......       
Когато падне черен мрак
и странни сенки се събудят,
страхът изправя те на крак
в скована, трескава възбуда!

оглеждаш се насам - натам,
вървиш по коридора тесен,
във здрача абсолютно сам,
и в тъмни размисли унесен!

       .....

 Тома Киронов, Белоградчик, 17-ти септември, 2001 година"

понеделник, 21 май 2012 г.

Сам сред нищото




                 разказ на ужасите

                              ..............


  Таксито се движеше плавно по заснежените и мрачни софийски булеварди и Калин с усмивка наблюдаваше падащия върху предното стъкло сняг, осветяван от оранжевите светлини на уличните лампи. Беше около полунощ и движението бе доста разредено, тук-там се появяваха бели и червени светлини от други автомобили, които малко след това изчезваха в тъмната снежна мъгла. Шофьорът се опитваше да проведе разговор с него, но умората надделяваше върху мисловната дейност на Калин, който отговаряше краткосрично и неясно. След малко двамата вече бяха потънали в мълчание и всеки се занимаваше със своите дейности.

  Автомобилът мина жълтите павета на "Цар Освободител", след това свърна през кръстовището до Софийския Университет и се насочи към Орлов мост. Когато прекоси и това кръстовище, колата пое по правия и широк булевард "Цариградско шосе", увеличавайки значително скоростта си. Все пак до "Младост 4" имаше доста път и Калин реши да се отпусне в сладка дрямка върху меката седалка. Разноцветните и светещи коледни украси по уличните лампи  преминаваха като на парад през уморените му очи, като постепенно започнаха да се сливат и разреждат в тъмнината на съня...






                             .................

                                    
  Събуди се заради лютия мраз, обзел и сковал тялото му! Всичките стави го боляха, а гърбът му бе изкривен от неудобната поза. По космите на носа се бяха образували ситни ледени капки и той поемаше чрез тях мразовит въздух! Отвори очи и се загледа!
  Седеше в автомобил на седалката до шофьорската! А на мястото на шофьора нямаше никой! Отпред, на предното стъкло студът бе сътворил красиви снежни шарки, а слабата синкава светлина идваща от всички посоки показваше, че е ранна сутрин!
  Къде се намираше по дяволите?! Какво правеше тук? Спомените от снощи постепенно започнаха да нахлуват в главата му.

  Беше на гости при приятелите си, стоя до към единадесет и половина, след което хвана такси за Младост 4. По-нататък не помнеше нищо, защото по време на пътя се опита да заспи и може би наистина бе заспал. И се бе събудил тук!

  Дали това е същото такси?!  Навярно да, защото Калин видя угасналия таксиметров апарат и тъмночервеното екранче, което трябваше да показва цената и километрите!
  Обърна глава към празната шофьорска седалка и постепенно насочи погледа си към волана. Ключовете бяха на стартера!
  Една страшна мисъл мина като гръм през съзнанието му: Ами ако е отвлечен? Отвлечен и изоставен в студа! Той бавно натисна дръжката на колата и бутна замръзналата врата. След кратко усилие тя поддаде и се отвори!
  Леден въздух нахлу във вътрешността на колата, забивайки се безкомпромисно в лицето и тялото му. Веднага след това той усети по краката си рохкавия сняг, който бе влязъл отвън и бе затрупал обувките му 
  С рязка крачка Калин излезе и се загледа в околността. Намираше се в неравна местност, съставена от ниски дръвчета и храсти! Зимна мъгла се бе спуснала и ограничаваше обхвата на погледа му. Студът бе свиреп и непоносим, той щипеше лицето, ушите и ръцете му, които бяха придобили розово-лилавия цвят на изстудяването. Навярно беше поне десетина-дванадесет градуса под нулата.

  А снощи беше около петнадесет градуса над нулата,  Калин се бе облякъл със сако и блуза и въпреки тънкото си облекло, вчера му беше топло. А сега изведнъж се оказа на място, където е поне с двадесет и пет или тридесет градуса по-студено!

  Какво се бе случило тук? Къде се намираше сега? Това място трябва да е извън София, защото въздухът бе сравнително чист. Навярно е попаднал във Витоша!
   Погледна към спрелия автомобил, марка "Хюндай" - жълт на цвят с множество надписи по него, но десетсантиметровият сняг отгоре пречеше да се види надписа "Такси". Все пак на средата на капака имаше лека снежна издатина, показваща мястото на табелата.
  Значи шофьорът го е зарязал тук и е отишъл някъде. И все пак възможно ли е един таксиметърджия да остави своя автомобил на някой непознат и да хукне из гората?! Може би не! Може би се е случило съвсем друго нещо.
  Калин отново се върна на мисълта за отвличането. Дали са го отвлекли и са го докарали дотук. Той напипа джобовете си и извади документите и парите си. Всичко бе там, така както си го е оставил!
Тогава защо да го отвличат? Семейството му не е богато и едва ли ще е в състояние да плати някой огромен откуп. Може пък и да са го объркали с някой друг! Всичко е възможно?
  Тогава? Тогава навярно похитителите ще дойдат, ще го упоят с някакво вещество и ще го закарат някъде!! Калин потръпна от тази мисъл!
  Не, и в това обяснение нямаше логика. Ако някой е решил да го отвлича, досега да го е направил. Щеше да се събуди не в гората, а в някоя тъмна стая, прикован с белезници към някое легло или завързан с въже за някой стол. От тук следва, че навярно не е отвлечен.
  В такъв случай какво е станало с него? Какво е станало с шофьора? Калин отиде от другата страна и се загледа - около колата нямаше никакви стъпки, нито вдлъбнатини в снега, които да оказват мястото им. Отзад следите от гумите също се бяха заличили, сякаш този автомобил е стоял тук от дни!
  Отвори шофьорската врата и седна на седалката пред волана. С ключа завъртя стартера, но автомобилът не запали? Опита още веднъж... и още веднъж... и отново същият резултат! Транспортното средство беше дълбоко замръзнало!
  В началото чувстваше страх, който донякъде бе притъпен от неистовия студ, но сега започна да го обзема и отчаяние. Той бе сам на непознато място с чужда неработеща кола и без никаква идея как се е озовал тук! Всичко беше прекалено шантаво, за да е истина!

  А възможно ли е в близката околност да се подвизават и други хора? Но дори и да ги има, той няма как да е сигурен в тяхната добронамереност! И въпреки всичко, в това странно положение, в което се намираше, най-добрият му шанс бе да рискува. Той се изкачи на едно по-високо място и се провикна:

   - Ехоооооооо, има ли някой туууууууук?
  Последва мълчание! Страшно и тягостно мълчание! Той отново се изпъчи и наддаде още по-силен вой:
   - Ехоооооооооооооооо, има ли някой туууууууууууууук!
  Но и този силен ек се изгуби безвъзвратно в тишината на мъглата, остана да звучи последвалото кънтене в ушите му  Светът наоколо бе пуст и скован от дебела снежна покривка.
  Дали пък не сънуваше? Дали след малко ще се събуди и ще се смее над ненужното си притеснение? Но за съжаление не беше сън, той познаваше и различаваше сънищата от реалността, а реалността, колкото и да бе странна, се простираше пред очите му.

  Калин осъзна, че е нужно да тръгне нанякъде. Трябва да поеме по някоя посока, без значение по коя. Важното е да не е тук.

  Хвърли един последен взор към сгушения в снега таксиметров автомобил и тръгна в избрана от него посока.
  Освен дървета и сняг, не се виждаше нищо друго. Нямаше представа накъде да поеме, не знаеше къде е изток, запад, север или юг. Тогава се сети да погледне часовника си и с изненада откри, че стрелките са спрели на нула часа и единадесет минути! Той завъртя копчето, но часовникът не тръгна! "Навярно механизмът му бе замръзнал от студа" - помисли си Калин и изруга наум.

   Стъпваше с бързи крачки по рохкавия сняг, а при всяко издишване от устата му излизаше топъл слой пара. Мъглата леко се разстилаше и местността постепенно се показваше пред зоркия му поглед. Природата бе еднотипна - редуваха се малки хълмове с полегати склонове, по които бяха накацали безброй дървета. Не се забелязваха никакви указателни табели или маркировки. Вече не беше сигурен, че е на Витоша, можеше да се намира в Люлин, или Плана, или която и да е част от света! Умората и гладът започнаха да си казват своята дума и той намали темпото на крачките си.

  Отпред нямаше нищо по-различно от безкрайните редици с дървета. Надяваше се да види някое отсечено дърво, или издълбани надписи по кората... или... каквото и да е, направено от хора. Но засега не намираше никакви знаци или следи от човешко присъствие.
   - Ехооооооооооооо! Има ли някой наблизооооооооо? - Калин отново се провикна и се заслуша в ехото на отразения му глас.
   - Ехооооооооооооо! В бедаааа съъъъм! - крещеше силно, а вълните на отчаянието все повече и повече притискаха мисловната му дейност.
  Вероятно е поел по грешна посока! Нямаше смисъл да се върви повече - всред огромните поредици от дървета не се виждаше нищо отличително. Спря объркан, като се двоумеше дали да продължи напред или да се върне към колата. След малко се обърна и пое в обратната посока, от там откъдето бе дошъл.
  Стъпките в снега му помогнаха бързо да намери мястото, където грозно и самотно жълтееше автомобилът. Разходката бе загряла тялото му и мислите му вече щяха да бъдат далеч по-освободени и координирани. Той отиде към задната част на "Хюндай"-а и отвори багажника: Освен една резервна гума, нямаше никакви други неща. После погледна отдолу, като и там не видя нищо особено.


  Изведнъж се сети за GSM-а си!! Той се намираше в джоба му! Как не бе помислил за него по-рано, може би прекалената възбуда е объркала цялостно мислите му и Калин бе разсъждавал по доста неправилен начин. Телефонът - неговият малък приятел, можеше да се окаже спасението. Надяваше се да има обхват: ако имаше, щеше да си помогне много. Един разговор с близките, със семейството или приятелката би му дал много повече увереност.
  Той извади телефона от джоба си и... с ужас разбра, че батерията му е паднала! Опита се да го включи, но не успя - екранът продължаваше да бъде тъмен!
   - Мамка му!!! - заруга той на глас.
  След това той отново влезе в колата и опита да я запали: Отново без успех - липсваше и светлинна индикация, което значеше че в превозното средство няма ток.
  Отвори предния капак и се загледа - клемите се намираха върху акумулатора и бяха правилно свързани. Провери маслото, антифриза, дори и спирачната течност и установи, че всичко си беше в нормата. После махна капачето на резервоара и видя, че е почти пълен.
  "Навярно акумулаторът е паднал" - помисли си той, осъзнавайки че няма как да го зареди. Помнеше, че в предишната вечер когато хвана таксито, батерията на GSM-а му беше заредена наполовина. Така че не бе възможно да е паднала толкова бързо. Освен ако не е бил изложен на силен студ!!!


  Отново влезе в колата, затвори вратата, подпря глава на волана и се замисли! Вероятно таксиметровият шофьор го е зачакал да заспи, или го е упоил, после го е закарал тук и го е оставил. Може пък и да е сменил батерията на телефона му и след това да е сложил изхабен акумулатор на колата. И е избягал! Или е станало нещо с него! Или...

  Всичко беше прекалено налудничаво и безумно! Нямаше никаква логика, никакъв смисъл! Какво се бе случило, по дяволите? И защо? Защо точно на него?
  Опита да си спомни с най-дълбоки подробности предишната вечер. Последното, за което се сещаше, бяха коледните украси на булевард "Цариградско шосе". След това беше заспал дълбоко, много дълбоко. И се събуди сякаш на край света!!
  Ами шофьорът!! На пръв поглед в него нямаше нищо интересно - разговорлив и усмихнат мъж, с прошарени коса и мустаци. Навярно беше обикновен човек, водещ обикновен начин на живот. Калин си спомни, че снощи му се спеше много и затова не бе настроен за разговори.
   Но... защо му се спеше толкова много?!
   Заради късния час и заради бирата, която бе изпил!
    А възможно ли бе някой от приятелите му да не е направил нещо? Нямаше как - те бяха негови стари приятели от детството, Калин ги познаваше много добре! Освен това той бе хванал таксито доста време след като се раздели с тях.
   Таксито беше на една от известните фирми и паркирано на специализиран паркинг, заедно с много други таксиметрови коли...

  Главата го заболя от тези объркани мисли

   Часовникът беше швейцарски "Сейко", чийто задвижващ механизъм се управлява от движенията на ръцете му. Той бе влаго- и студо-устойчив и е невъзможно да е спрял ей така, от раз. Наистина тук бе доста студено, но не чак толкова, че да блокира механизмите и електрониката! А и нямаше как този часовник да е снет от ръката му, без да усети!
  Свали часовника и загледа капака - пломбата върху него беше абсолютно непокътната! Следователно часовникът е спрял сам, без никаква външна намеса!
  Калин се отпусна върху студената седалка и затвори очи. Вече не знаеше накъде да насочи мислите си. Нито автомобилът, нито телефонът му, нито часовникът му функционираха. Как бе възможно всичко това, дали е плод на голяма случайност, или на нещо много по-мистериозно и ужасяващо!

  Една неприятна идея се мъчеше да излезе в ума му и колкото и да се опиташе да я потуши, тя набираше все по-голяма сила.

   "ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА СЕ НАМИРА В ДРУГО ВРЕМЕ ИЛИ ИЗМЕРЕНИЕ"?!!!
  В началото я бе приел за поредната глупост, появила се в размътения му мозък, но сега тя му се струваше разумна, дори реална! Дали по някакъв неведом природен закон бе попаднал в свят, където няма никакви живи същества, където студът и тишината властват над всичко наоколо?
  Калин стисна силно слепоочията си, за да прокуди това зловещо прозрение!

                                 ...................


  Излезе навън за да се разтъпче, защото мразът отново го бе сковал. Видя че мъглата се е вдигнала още нагоре и че иззад автомобила планината лека полека се спускаше надолу! Влезе отново вътре изключи от скорост и бутна ръчната спирачка. "Хюндай"-ът не помръдна. Той слезе и забута колата. Тя започна леко да се придвижва по малкия склон, оставяйки меки следи по снега. Калин бързо се качи върху нея, завъртя я така, че да се обърне с предницата надолу и потегли бавно по побелялата земя.

  С потрес установи че спирачките не работят, а когато задърпа ръчната, усети че и тя не оказва никакво съпротивление върху движението на транспортното средство. Спаси го един храст, намиращ се върху малко възвишение: автомобилът просто се заби в него и остана на място.

  Калин беше отчаян. Вече нямаше много шансове, оставаше му само да тръгне слепешком надолу, докато не достигне някой път, пътека или поне знак, че наблизо има селище!


  Но преди да се реши на каквото и да е, той изведнъж се озова в обятията на титаничния стрес, който за миг го хвърли в морето на безбрежната паника! Още преди мозъкът му да преработи информацията, подадена от сетивата, организмът бе задействал спасителния инстинкт за самосъхранение, като тялото му се вцепени и скова, обладано от внезапен шок. След малко той осъзна причината за този негов телесен срив - отнякъде се чуваха СТЪПКИ! Стъпките бяха тихи и бавни, но имаше нещо заплашително в тях, имаше нещо зловещо в самата им методичност, в тембъра им, в честотата им!... Калин се обърна бавно по посока на слабия шум и застана неподвижен, с отворена уста и изцъклени очи, в мълчаливо очакване!

  Дали тези стъпки са на таксиджията? Може пък да са на похитителите му, които идваха да приберат и него!! Кой знае защо някакъв негов вътрешен глас му съобщаваше, че тези стъпки са на нещо далеч по-ужасно. Калин потръпна от тази коварна мисъл!

  Той тръгна бавно надолу, като чат пат извръщаше глава нагоре, от където идваха стъпките. Забеляза, че мъглата отново се бе спуснала зловещо над хоризонта и бе закрила близките възвишения. Дойде му на ум една мисъл, която разсъдъкът му веднага отхвърли, но в последствие я прие като единствена обяснима с нормалните природни закони. Дали не ставаше дума за някакъв военен експеримент, за някакво облъчване, на което да е подложен, и което да влияе пагубно върху механизмите и електрониката? Той беше чел за страховити опити, извършвани от секретните поделения на руската или американската армия. Представи си как е наблюдаван от всички страни, как зорките и строги погледи на военните следят всяко едно негово движение чрез миниатюрни камери, поставени на скрити места.

  Стъпките вече се чуваха по-близо и по-отчетливо, явно непознатият се движеше по-бързо от него! Калин не знаеше дали да бяга от тях или да изчака да види какво ще се появи. Той отиде до една по-светла местност - малка полянка, отрупана с много дълбок сняг - и зачака. Напрежението в тялото му се надигаше от гърдите като тежка ледена буца, която непрекъснато увеличаваше масата и размерите си, заплашвайки да го обгърне целия. Очакването бе непоносимо - в тази мъртва и лишена от звуци (освен прииждащите тежки тропоти по снега) околност, самата ледена тишина предизвиква небивал стрес, който се увеличава прогресивно с течение на времето.
  Кой или какво идваше към него? Защо стъпките му бяха толкова бавни, а в същото време сякаш приближаваха сравнително бързо? И все пак защо досега нещото не се е показало пред погледа му? Навярно то се движеше с огромна и тежка крачка! Студът отново поемаше Калин, заплашвайки да размъти още повече и без това обърканата му мисловна дейност.
 Вероятно това не бяха стъпки! Нещо много по-тежко прииждаше към него, което дори и мекотата на рохкавия сняг не можеше да потуши! Може би беше някаква машинария на военните, или някой секретен разузнавателен апарат!

  А дали не идваше зловещо чудовище, огромен и свиреп звяр като от филмите на ужасите, който бавно да приближава към него с тежките си крайници и скоро да го погълне с гигантската си уста?!! Хладен импулс на мимолетно сковаване, задействан от тази нечестива мисъл, мина като електрически ток през тялото му,.

  Трябваше да бяга! Трябваше да се измъкне от тук!

  Калин се обърна и побягна надолу по склона! Топла пара излизаше като цигарен дим от устните и ноздрите му, предизвикани от неговите шумни издишвания, прииждащи с все по-голяма честота и мощност заради увеличаването на умората. Сняг полепваше по сакото, ризата и лицето му, а безкрайният парад от ниски дървета и храсти като че ли притъпяваше още повече и без това плахата надежда за оцеляване.

  Надолнището постепенно се превърна в равно място, а след това се промени в нагорнище, по всяка вероятност започваше друг хълм. Калин вече се задъхваше, бързата му крачка сякаш се стопи в снега и се снизи до тромаво провлачване. Бялата мъгла притискаше душата му в ледената прегръдка на обречеността. Той спря и се строполи на колене, загледан отчаяно в пространството пред себе си, което само след няколко метра свършваше в нищото. Тогава усети слаби вълни от миризма на РАЗЛОЖЕНО МЕСО!!!

  Чу отново хрупащи стъпки, които идваха дясната му страна! Нямаше сили да бяга, можеше само да се остави в ръцете на съдбата и да се моли тя да е по-благосклонна към него. Надяваше да се появи човек, който да успее да го измъкне от тази мистериозна, застрашителна ситуация.

  Други стъпки се появиха, този път отляво. Може би няколко създания идваха към него! Вече не изпитваше всепоглъщащия страх от преди малко, а в душата му изскочи някакво мътно чувство на отвращение. Калин пое дълбоко дъх и извика:
   - Помооооощ! Имам нужда от помоооооощ! - след което на секундата съжали за тази може би недобре обмислена постъпка.
  Но никой от идващите не отвърна на този зов, нито пък някой спря да се заслуша в звуците. Стъпките приближаваха стремглаво и безкомпромисно към него!

  И изведнъж го видя! То идваше с тежка тромава походка...!!


                      .................


  Ако организмът на Калин не бе толкова напрегнат, а неведомия страх в него не бе толкова зловещ, навярно сърцето му нямаше да издържи на гледката. Защото именно този насъбрал се страх тласна тялото му към онова спасително състояние на апатия и безтегловност, което блокира почти всички сетива и принуждава мускулите да се отпуснат като по команда. По този начин Калин стана неволен и неподвижен наблюдател на случващото се, все едно бе погълнал голямо количество алкохол или поел доза силен наркотик. Очите му сякаш не предаваха напълно ужасa на организма му, или пък мозъкът отказваше да го приеме с истинските му стойности.

  Защото от дясната му страна идваше едно
 изключително грозно и кошмарно СЪЩЕСТВО, което носеше със себе си отвратителна воня!! Белезникавата му кожа сякаш бе покрита с лепкава червеникава слуз, а покритите със скреж и мръсотия парцали върху него бегло наподобява дрехите на таксиметровия шофьор. Черната му коса бе разчорляна, а озъбената мъртвешка гримаса, вирнатият нос и дълбоките неправилни дупки от двете му страни показваха безспорно, че съществото е полуразложен труп на мъртвец, реещ се върху белия свят, съживен по някакви грозни, изродени закони.
  Калин бе клекнал върху снега, отдаден на умопомрачението. С периферията на зрението си забеляза, че отляво идваше ДРУГО СЪЩЕСТВО, а зад него трето...и четвърто....

  И той, клекнал върху снега и замаян от потрес, попита с отчаян сипкав глас надвесилото се над него създание, което смътно приличаше на таксиджията:

   - К-ъ-д-е с-ъ-м?


  Чудовището сякаш го погледна с мразовитите дупки, където трябваше да бъдат очите му, след това отвори уродливата си уста и изрече с бoботещ стон следните смразяващи думи:
   - Ти си никъде! Ти си сам сред нищото! Ти си там откъдето никой никога не се завръща!


   

  Остър задух прониза гърдите, но болката бе слаба и далечна. Студът и страхът престанаха да съществуват, а лицата на приближаващите се зверове сякаш се съединиха с мъглата и снега, образувайки сивкава еднородна паст, която постепенно започна да се разтваря и да потъва в дебрите на черния мрак.

понеделник, 14 май 2012 г.

"Време във времето" на Коста Сивов

Искам да ви представя една много добра книга, която прочетох с удоволствие - Сборникът "Време във Времето" на Коста Сивов.





Ето ги и творбите:


   Божие Дело - най-дългото произведение в книгата. Тук ще видите и алчния отец Ларисий - нисък, дебел и отблъскващ тип, който вижда..идола си. Също така и Азазел - страдалецът, победен от слабакът Рафаил (а той пък се оказва самият Архангел Рафаил) и държан в помийна яма. А "Котвата" е една една кръчма, която по-скоро прилича на повница, намираща се в странният и западнал град Лъхут. Дмитри Иванович - Дървения е собственикът на кръчмата  основател на най-забавната музикална група "Долни червеи". Ще видите и Луцифер, Асмодей, Самаел..... - и ще се насладите на един истински фентъзи - минироман, с изпълнен с много динамика, напрежение и хумор!

 Следващите произведения са доста по-къси!

 Търсач на души - Робърт Стоун се прибира вкъщи уморен и отегчен от скуните лекции. Ляга и заспива. Но когато се събужда започват ужасите: Първо - огромни змии, буболечки и паяци пълзят в краката му, после вижда мъртвия си дядо...
  Какво се слува с него? Защо тази нощ е толкова ужасна?
 
  Момичето с червената рокля - Нощ! Тишина! Девойка с впечатляваща красота попада по странен начин в таксито на шофьорът Локо. Още по-странно е желанието й да бъде закарана до "гробището", за да свърши нещо спешно! Един много добър разказ с неочакван финал!

  Отвъд безкрайни пущинаци - Двама конници решават да тръгнат по "безкрайните пущинци", известни с обстоятелството, че никой не се завръща жив. В стремежа си да изследват тези земи те се впускат в едно страховито пътешествие!

  Човекът, който няма да умре - Самото заглавие на разказа предвещава интересна история. Тя ни отвежда в едно мрачно, апокалиптично бъдеще, където малкото останали хора страдат от лоши болести, зарази или епидемии. А Итън Хаузър е бродещ по света лечител, който иска да излекува всички хора....

  Време във времето - Ню Йорк. Свръхсекретна мисия. За отговорници са избрани двама учени - Доктор Осуалд и Доктор Хотчинс, както и един военен - Майор Евънс. Тримата повеждат седемдесет и пет души (сред които е президентът на Обединените държави) към този важен проект, целящ да пренесе хората в миналото, като ги върне цели четиридесет милиона години назад. Но явно нещо се обърква, понеже те отново попадат в Ню Йорк. И изведнъж разбират, че Ню Йорк е ..... много променен!!
  Един разказ, който със сигурност ще ви прикове към екраните! Специално за почитателите на научната фантастика!

  Преобразен - Джон Слейд купува апартамент на изплащане. Малко след като погасява и последната вноска, започват да се случват странни неща (ама наистина странни). И той открива, че с него се е случило нещо... ужасно!!

  Вовин - В една пиянска кръчма здравият наемник Грогън среща своя стар приятел и бивш партньор Врог, който му прави неочаквано предложение как да забогатеят!

  Изкривени реалности - Много интересна новела! Франк Джаксън и Джейсън Морис са напълно непознати и с различни съдби. Но една зловеща катастофа ги свързва, защото по някаква неопределима причина съзнанието на единия преминава в мозъка на другия и двамата сменят телата си. Какво ще стане оттук нататък? Как ще свърши всичко това и каква истина ще се разкрие?

  Клоаката на отпадъчните мисли - На пръв поглед обикновена фентъзи-история, в която главните герои са Безликия и Влечугото. Но финалът е фантастичен, неочакван....(трудно ми е да намеря подходящата дума)!

  За страната и родината - България. Малко българско село. Нощ. Пред църквата спират два джипа, от тях слизат въоръжени до зъби рускоговорящи войници и нахлуват в храма!
 Каква е мисията им? Какво ли ще се случи от тук нататък?

  Пътуване до Марс - Роналд Мънро предприема пътуване до Марс за да разбере истината около смъртта (или убийството) на баща му - професор Дъглас Мънро. След мнгобройни перипети той най-сетне успява да го стори, за да открие една потресаваща истина за Червената планета.

  Божие дело: Тегобите на отец Ларисии - Това е още една част, нещо като продължение на първата творба. Ларисий успява да убеди младеж, изгубил вярата си, да направи голямо дарение за църквата.

 
Разказите до един са интересни, лесно четими и интелигентно написани! Тя е електронна - можете да я намерите на следния адрес:
http://e-books.knigite.bg/ebook.php?pid=59

понеделник, 30 април 2012 г.

"Завладей българите" и "Завладей българките" на Адриан Лазаровски

Книги на мои приятели

 Разбира се няма как да не направя представяне на двете книги на големия български писател Адриан Лазаровски - "Завладей Българите" и "Завладей Българките"!







 "Завладей Българите" - Просто не зная как и откъде да започна! Бих представил всеки един герой и всяко едно действие поотделно, но те са толкова много и толкова интересни, че няма да мога да намеря точните думи. Затова ще дам по-накратко!

 Изключителен роман - многопластовост, интелигентен изказ, страшно много герои, див хумор! Мафията е "превзела" България, както преди години. Големите "босове" колят и бесят, раздават собствено правосъдие, по-малките "босове" им "целуват краката", но пък са безмилостни към техните подчинени и т.н...абе на пръв поглед позната мафиотска картина, но тук е написана по много, много смешен начин. И тогава се появяват..... извънземните!!
 Извънземните са кацнали в България (и то не случайно), четат българска литература, учат български език, гледат български филми..... Защото целта им е да завладеят българите!!!
 И тогава настава зрелището - невиждано и смешно!!!!!!!



............

 И ако някой, прочел "Завладей Българите", си помисли, че вече е достигнал "върха", то нека прочете "Завладей Българките" - продължението на този роман!





 Тук нивото е дори по-високо от "Завладей Българите", а хуморът - малко по-различен (но в никакъв случай по-слаб). Има още повече герои, още повече действия, още повече сцени....

 Иначе започва така:
 Шефът на ИНТЕРБОС Младивир Хипопотанин събира другите олигарси и им заявява, че е притеснен от бързото развитие на производството на горива в България и трябва да пратят някой от тях да провери, дали те не "бъркат в кацата с меда".  В същото време в летящата чиния, извънземните начело с великия си вожд Йогсодот Нйарлатхотепов отново плануват как да завладеят България. Но този път не чрез българите, а чрез ......българките!!!

 И отново става интересно, весело и смешно!!


Надявам се скоро да има и трета книга - продължение на тези двете. Дори и ще предложа заглавие - "Завладей Българчетата"!

"Апартаментът" на Спасимир Тренчев

 И  дойде моментът да дам мнението си за друга книга, която прочетох току що - това е романът на Спаимир Тренчев - "Апартаментът"









 Книгата е интересна, мистична!

 Младото семейство Мартин и Ева, заедно със сина им Боби (който страда от затруднено общуване с непознати) се нанасят в нова квартира - апартамент в тих квартал. Собственикът е груб и свиреп мъж, съседите - странни и бледи хора, атмосферата - тягостна. Не след дълго започват да се случват странни събития! Отначало мебелите се разместват, вратите се отварят сами, от нищото се чуват детски хлипове, Боби вижда призрачно момиче с тъжно изражение.   След това обаче нещата добиват застрашителни размери - Ева е нападната в банята от невидимо същество, което с душа се опитва да я убие, а Мартин е пребит почти до смърт в гаража, отново от невидим натрапник.
  ....прозорците се чупят, невидими сили блъскат яростно клетниците, предмети се стоварват агресивно върху тях....
  Какво ли крият злощастният апартамент и неговият зъл собственик? Каква ли е тайната на бледите лица на съседите? Кои са невидимите присъствия, тормозещи съня на клетите наемодатели?
  Ще разберете, ако прочетете "Апартаментът"!

сряда, 18 април 2012 г.

Борба за оцеляване

                       Борба за оцеляване


                                                 драма, трилър


   Ходя по улицата - бавно и измъчено. Шляя се на посоки, накъдето ми видят очите, гладен, обезверен, отпаднал. Навън е студено, вали някаква противна смес между сняг и дъжд. Тротоарът е мокър, леден. Сградите са грозни, мрачни, печални. Небето е сиво и тежко, то сякаш ме притиска все по-надолу и по-надолу към невзрачната земя. Около мен хора, хора и пак хора - тръгнали по своя път, всеки вкопчил се в своя живот и носещ със себе си своята същност Лицата им различни - ту груби, напрегнати, ту весели, сияещи, противопоставящи се на скованата действителност, ту безлични като восъчни статуи.
  Единствено аз не бързам. Няма къде да отида. Чувствам се сам, безпомощен, нищожен, малък. Хората, които до преди време ме уважаваха, мразеха, възхищаваха ми се, страхуваха от мен, сега ме подминават - или не ме забелязват или ми хвърлят презрителни, студени погледи. Вече ми е неудобно да ги заговарям и да моля за стотинки - нямам сили, нямам воля. А да прося не смея, могат да ме открият. Не трябва да ме намират. Животът ми все още е ценен.
  Зная че трябва да се крия. Все още изтръпвам, когато видя тузарски коли, или група костюмари с грозни лица и слънчеви очила. Съзнавам че може би търсят мен. Или пък вече и тях не ги интересувам. Няма как да съм сигурен.

                                                        ...............

  Преди три години не беше така. Дойдох в София двадесет и четири годишен, чист, наивен, готов за работа. Така е в големия град - там, където има всичко, всякакъв народ, всякакви забавления. Захващаш нещо, усъвършенстваш го, минаваш на по-високо ниво, падаш, ставаш, напред и назад, нагоре и надолу. Животът е динамичен, всеки бърза за някъде, хората са изнервени, крещят, карат се, бутат се....

  Работя в заведение. Сервитьор съм. Заплатата е малка, но бакшишите са добри. Идват различни хора - бедни, богати, много бедни, много богати. Държанието на някои от тях е отвратително, обаче трябва да се съобразявам. "Клиентът е най-важен, от него идват парите" - натяква управителя.
  Живея в схлупена стая. Съквартирантът Васко е непривлекателен тип - едър, груб, с неясно минало, неясно настояще, неясно бъдеще. Хазяинът също не вдъхва доверие - фалшива усмивчица, лукави очи.
  Работя честно, търпя мизериите, но се справям. Като човек от село съм свикнал на всякакви лишения и на простотия. Васко рядко говори с мен, забелязвам презрителният му поглед. Един ден той ме пита:
   - Брато, ходи ли ти се на фитнес?
   - Да - отвръщам с охота аз. Това би било едно разнообразие в моето скучновато ежедневие. Освен това никога не бях  ходил на такива места, просто нямах нужната нагласа.

 И тогава започна всичко!

                                       ................

 Влизам в едно кафене. Вътре е красиво, модерно. Младежи с изискан вид седят по масите и поемат напитките. Зная, че с мръсните дрехи по себе си изглеждам подозрителен. Но нямам пари. Идвам просто да се сгрея. Сядам на една маса. Усещам горещото дихание на климатиците. Става ми приятно, топло. Унасям се..
   - Какво ще обичате - чувам момичешки глас, гласът на сервитьорката.
   - Нищо..аз за малко... - отвръщам аз без да я гледам в очите. Не искам да видя реакцията й, погледа й.
   - Амии...ще трябва да излезете тогава. Тук консумацията е задължителна.
   - Няма проблеми - отговарям. Изправям се бавно, тръгвам с измъчени крачки към вратата. И отново навън. В студа и дъжда. Всред морето от скитащи души.
 Много лесно бих могъл да изпия едно кафе без да платя. Но не бива да привличам внимание върху себе си. Главорезите на Михаил Илчев и на дясната му ръка Ариан Рибентроф са навсякъде - сред собствениците на заведения, дори и сред полицаите. А те не трябва да ме виждат. В никакъв случай.
  Вървя отново. Бавно и спокойно (поне на пръв поглед). Вече съм на Солунска. Свивам по Граф Игнатиев, ходя по площад Славейков, после по Раковска. След малко се добирам до моето скривалище - малък безистен срещу НАТФИЗ.
  Тук е спокойно. Все още мутрите не го знаят. Лягам върху картона, покрит с парцали от дрехи. Увивам се с тях. Студено ми е.
  Топлината идва. Успокоението също. Заспивам.


                          ................

  Фитнесът е голям. Повечето трениращи не вдъхват доверие. Мускулите им са добре оформени, но лицата изразяват потенциална агресия, погледите им са дивашки. Отвреме навреме се чуват крясъци. Като че ли искат да респектират всички, като че ли искат да пребият всички.
  Аз съм слаб, изглеждам като призрак в тяхно присъствие. Съквартирантът ми ме изоставя - вижда познати и отива при тях. След това сякаш забравя че съм с него, или даже че ме има. Аз хващам два леки дъмбела. Вдигам ги. Правя серии.
   - Така ли се "действа" бре, момче.. - чувам груб глас зад мен. Обръщам се. Мъж на средна възраст с малка глава и добре оформено тяло ме гледа присмехулно. Взема дъмбелите от ръцете ми и ми показва. Аз му благодаря.
 После отивам на скрипеца. Дърпам въжетата с ръкохватката.
   - Ти май за пръв път идваш - констатира същия мъж.
   - Да, за пръв път ми е.
   - Требва да усетиш тялото си. Нема да мърдаш. Е така..... - учи ме той. Не е приятна неговата компания, но все пак го дарявам с внимание.
  Трудно ми е. Чувствам се изтощен. Най-накрая съквартирантът идва при мен и ми дава знак да тръгваме.
   - Васка, колко време ми трябва, за да стана като онези момчета - питам го. Той се хили, сякаш съм задал най-глупавия въпрос на света.
   - Най-малко 10 години усърдна работа - измучава той и се взира любопитно в очите ми, за да види моята реакция.
   - Ами... - изсумтявам
   - Ако 'зимаш химия мо'е и за два-три месеца. Е виж оня къде беше с мене, викаха му мечката, а сега му викат Арнолд.
   - Ама химията е вредна.
   - Глупости. Не е по-вредна от храните у магазините. От нея само растеш.
   - А знаеш ли къде се продава? - питам аз.
   - Никъде нема да намериш. Аз я продавам! - това го заявява по-тихо.После се оглежда предпазливо. Отказвам му с кимване и усмивка, но той не се предава:
   - Евтино че ти я дам, брато. За три месеца че си като ония.
  Казвам му, че нямам пари. Разбира се искам да стана здравеняк, но съзнавам, че това е невъзможно. Васката отвръща глава. Вече не съм интересен за него.

   - Мишо, колко 'зимаш от барчето? - пита ме след време Васил
   - Ако има бакшиши си докарам около петстотин - отвръщам.
   - Ти луд ли си да работиш за толко? Аз нема и да се 'дигнем от кревата.
   - Не знам. А ти какво работиш?
   - Три-четири хилки на месец - казва го по-силно, с подчертана гордост.
   - Е как? - гледам го любопитно.
  Той не отговаря веднага. Хили се, примижава. След това изрича:
   - Далавери, братле. С честност тука немаш шансове.
   - Браво. Ти си добре. И какво точно правиш?
   - Михаил Илчев. Чул ли си за него?
   - Да - потръпвам аз. Разбира се че съм чул за него. Михаил Илчев - един от големите "босове" - богат, недосегаем, неприкосновен.
   - Искаш ли да те вкарам в "играта"?
  Не зная какво да кажа. Страх ме е от такива мафиотски истории. Но пък от друга страна три-четири хиляди лева изобщо не са малко пари.
   - Ще помисля и...
   - НЕМА К'ВО ДА МИСЛИШ! Сега решаваш! Искаш или не! - прекъсва ме той.
  Колебая се. Васил, видял смущението ми, отново говори:
   - Сега ти е шанса. Откажеш ли се, повече нема да има. Ти си решаваш, богат или беден?
   - Ама да не стане опасно. В смисъл... да не ми направят нещо?
   - Виж ме мене. Да съм се повредил? А вече две години съм там.
   - А трябва ли да напусна бара?
   - Не разбира се. Ама че 'зимаш толко кинти, че след време че ти се ще да напуснеш.
  След кратко съвещание се съгласявам. Васката обещава, че утре ще ме представи.


                    ...........

  Събуждам се. Скован съм от студ. Стомахът ми се бунтува. Трябва да намеря храна.
  Навън е тъмно. Тихо. Тук там шум от минаваща кола разцепва спокойствието. С мъка махам парцалите. Изправям се. Обувките са неудобни, мръсни, запарват. Краката ме болят от мазоли и гъбички. От тях извира силна противна миризма. Дънките, блузата, якето са пропити с влага и мръсотия. Ах да имах баня. И покрив. Човек усеща осезаемо липсата на тези ценни неща едва когато ги загуби.
  Вървя по "Раковска". Срам ме е заради моята двадесет и седем годишна възраст. Все още съм млад, макар лицето ми да е проядено от бръчки. Косата ми е сплъстена, кожата ми - мазна, нечистоплътна. Изглеждам на около петдесет.
  Бъркам в контейнер. Отдавна не ме е срам да го правя. Намирам парче хот-дог. Вземам го, хапвам го - корав и студен. Но, няма начин - изяждам го с мъка. Ровя в друг кош. Пластмасова бутилка, наполовина пълна с боза. Отварям я. Една мазна храчка плува на повърхността. "Глупаци" - казвам си наум и хвърлям шишето.
  Валежът е спрял, но земята е покрита с тънък снежец. Студът е щипещ, влажен. Оранжевата светлина от уличните лампи осветява равномерно наоколо. Разноцветните реклами и коледни украшения създават настроение за измамна радост. От време на време зверски светещи очи на автомобили нарушават за кратко идилията. Някакъв часовник показва десет часа и две минути.
  Движа се по "Патриарх"-а. По-често се разминавам с групи от младежи. Виждам отворена будка. Има чипсове и снаксове по външните витрини. Вътре се продават алкохол и цигари. Продавачът е мургав, с черна коса и странна физиономия. Дали да отмъкна чипс? Или пликче с фъстъци. Съзнавам ясно, че няма да е добре ако попадна в лапите на полицията. Михаил Илчев има силни връзки там. Но от друга страна чипсът или фъстъците биха утолили глада ми. Поне закратко.
  Денонощните будки са зле защитени. Може би след вестникарските са те. Имат само един паник-бутон. А СОТ-аджиите идват най-малко след десет минути.
  Стоя в сянката. Не желая да ме забелязват. Оглеждам се. Няма хора. Време е!
  Едно пакетче с чипс виси съблазнително в края, закачено на щипка. Правя крачка. Хващам чипса и го дърпам със сила. Той се отскубва. Побягвам.
   - Ейййй, ела тука беее! Да ти е.. майкатааа!!! - чувам противен глас зад мен. Свивам по малка уличка. Отново тишина. Крача бързо. Подире ми няма никой.

  Ям с наслада. Чипсът е царевичен, много вкусен. Би могъл да замести много храни. Пакетчето е малко. Свършва бързо. Но аз съм се наситил.
  Вървя бавно по тъмните улички. Вече съм в значително по-добро настроение. Въпреки това аз съм предпазлив. Оглеждам се непрекъснато.
  Ходя по "Неофит Рилски". Достигам до малките "Пет кьошета" и поемам към "Раковска". Хора почти не срещам - само тук таме някой бездомник като мен. Вървя по "Раковска", пресичам Граф Игнатиев и след малко отново достигам моето скривалище. Когато сядам обаче забелязвам някакъв сгънат лист хартия. Има писано върху него. Вземам го и излизам на булеварда. Там е светло, мога да прочета надписа.

   Разгъвам го. Върху белия лист чернеят следните страшни думи:
   "МЪРТЪВ СИ"!

                 ............

  Седим в барче тип Каубойска кръчма. Пия кола, а Васил бира.Чакаме някакъв човек. Аз съм съсредоточен върху безалкохолното. Той гледа към изхода. И двамата мълчим.
  Васил се размърдва, за да привлече внимание. Поглеждам към него.
   - Идва - казва той и двамата поглеждаме вратата. Едър мъж с гола глава и тромава походка се насочва към нас.

   - Това е Мишо - изрича съквартирантът и ме сочи с пръст. Аз ставам и му подавам ръка. Онзи не отвръща на жеста, а само кимва с глава.
   - К'ъв е то'а? - пита мъжът. Васко му отговаря:
   - Надежден е, Багер. Гарантирам за него. А и е слаб, че го пращаме за тесто-то.
   - Сигурен ли си? - гласът на човекът е тих, но изпълнен със злоба - Да не стане като с оня, овцата?
   - Заеби го то'а нупер.
   - Ама 'се пак тре'а да си питам.
   - Абе..ха - Васко разперва ръце и криви лице в жест: "Нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен".
 Здравият мъж ме гледа известно време, после ми подава ръка с думите:
   - Аз съм Багера.

   - ...три "бета-блокера", два "трансметила" и осем шишенца от "бъркочите"... - говори Васката.
   - Добрееее - Багерът записва нещо
   - А на него к'во че му дадеме.
   - Дай да му дадеме от маслото и примерно четири шишенца от "бъркочите".
   - Маслото дали че върви?
   - Абе нов е. Ако требе ще го омешаме с гейнър.
   - О'кей, щом си рекъл.

  Аз само ги слушам. Повечето наименования са ми неясни. Не проявявам любопитство. По едно време Васко се обръща към мен:
   - Мишка, аре брат да идеш до аптеката. Ей я там.
   - Няма проблеми. За какво?
   - Че 'земеш десет ампули тестостерон. Е' ти пари.
   - Добре - и ставам. Но Багерът ме спира с ръка.
   - Чекай братко, не става по то'а начин. Аптекарката никога нема да ти даде тестостерона току така.
  Аз гледам въпросително. Васил се намесва:
   - Че ка'еш че имаш рибки у аквариум. Они са болни и лекара им е изписал тестостерон. Разбра ли?
   - Да - отвръщам със смущение.
   - Ти си хилка. Нема да има ядове - насърчава ме съквартирантът. Аз тръгвам.

  Аптекарката - възрастна слаба жена, ме гледа подозрително. После вади десет ампули и ми дава.
   - Дванайсе и педесе - казва тя, оглеждайки се. Давам парите, вземам ампулите и тръгвам.

  ("Бъркочите" въщност са коварни смеси от тестостерон и всякакви други неща - от брашно и нишесте, през глутамин и креатин до най-силните анаболни и бианаболни субстанции. Тестостеронът, най-вече в комбинация с анаболи и бианаболи дава нечувана агресия. Разбира се - това вреди на сърцето, мозъка, черния дроб, на почти всички органи).
  Багерът вади голяма стъклена кана. След това слага на масата компонентите. Непрекъснато се озърта. "Много противен тип" - казвам си наум.
  По улицата минават полицаи. Багерът ги поглежда злобно.
   - Нещастници смотани" - процежда той с такъв гняв, сякаш те са виновни за всички провали в живота му.

  "Бъркочите" са готови. Разпределени са в малки шишенца. Лепват им дори етикети с надписи. Багерът ми дава някои от тях и ми казва:
   - Те двете са най-скъпи, казваш им "Шанхайска сила" и " Стимулът на Дориан", спокойно ги даваш на двайсе и пет кинта. Ей тия да са петнайсе, а другите мо'е да ги джиткаш на по десет. Ама ги предлагаш главно на кияците (по-слабите). Ето ти и анаболчета, секи един си има надпис. Даваш ги само ако некой пита за тех. Запомни ли?
   - Да.
   - Васето че е покрай теб.
   - Ахам
   - Ако има проблеми ме дириш на тоя телефон. Веднага пращам мойте хора и оправят нещата - той ми дава листче с написан номер.
   - Добре.
   - Пази се от куките. Вървиш си спокойно, се едно нема нищо. Щот' ставаш подозрителен.
   - Добре.
   - И да не изпееш нещо, щот' мисли му! - това го казва със заплашителен тон.
   - Добре.
   - Ама не викай само "добре, добре". Ясно ли е?
   - Ясно е, няма да кажа на никой.
   - И да си твърд. Колкот' си рекъл толкова. Нема да се оставяш да те пазарат.
   - Ще бъда твърд.


                    .............


  Аз съм разкрит! Убежището ми е намерено! Стоя и се взирам в листа. Не зная какво да предприема. Оглеждам се - няма никого. Връщам се в безистена. Стъпвам тихо, на пръсти. Вземам парцалите и ги пъхам в торбите. Ослушвам се. Тихо е. Излизам бавно от тъмната дупка. Сега съм на булеварда. Движа се по посока "Цар Освободител". Изтръпвам, когато видя автомобилни фарове. Или хора.

  Струва ми се, че нощта няма да свърши. Не зная къде да се скрия. Въпреки окаяното си състояние ме е страх да умра. А и в мен все още е дълбоко стаено чувството на справедливост. Или поне за самоуважение. Защото аз знам всичко. Знам, че невинни хора са убити. Убити и заровени. Или изгорени. Скрити. Безследно изчезнали. Хора, чиито близки все още тръпнат в очакване да ги зърнат отново. Без да знаят, че тази надежда е илюзорна.
  Ами наркоманите? Или фитнес-маняците, тровещи се с най-различни химикали? Нима това не са хора, поддали се на "изкушенията"? Може би и аз съм от виновните. Или от изкушените.
  Не трябва да изчезвам безследно! Достатъчно неволи поднесох на близките си (ако изобщо вече имам такива). Не мога да им причиня и това. А и няма да е честно. Защото истински виновните се ширят в огромни пространства. Властват. Манипулират. Убиват. Унищожават. За сметка на наивници като мен. Не - аз няма да се дам! Ще им бъда трън в очите! До последно!

  Минавам Операта и завивам по Дондуков, в посока Ларгото. Шарени празнични украси висят над тротоара и над шосето. Не бива да се заплесвам, а да вървя, и да вървя. Вече се задъхвам. Умората надделява над тялото ми. Виждам заграждения. Това са разкопките на новооткрития Амфитеатър. В оградата зее пролука. Забелязвам обаче и будката на охраната. Няма да стане.
  Отсреща е новопостроения хотел "Арена Сердика". Имам приятни спомени от него. Но вече всичко е в миналото - отвръщам поглед и се насочвам към стълбите. Изкачвам ги. Съзрявам изоставени здания - стари корпуси на БАН. До една от тях има нещо като малка беседка. "Това е мястото" - обобщавам със задоволство.
  Преди да положа парцалите отново се оглеждам внимателно. И отново не виждам никой. Абсолютно никой. София спи своя зимен сън.
  Лягам върху импровизираното легло. Сърцето ми все още блъска силно в гърдите. Изморен съм. Изпотен съм. Миризмата е отвратителна. Тялото ми лека полека се отпуска. Дрямката ме грабва.


                   ............


  В началото ми е трудно. Добре че Васко е наоколо. Той насочва някои от клиентите си към мен. Аз съм притеснен. Зная, че нещата, които предлагам, са вредни. Зная че са много по-евтини и по-некачествени, отколкото трениращите в залата мислят. Съвестта ме човърка. Рядко поглеждам в очите.
   - Човече, верно ли е че имаш от ония? - пита младо момче с много добре оформени бицепси.
   - Да - отвръщам тихо и свеждам глава.
   - К'во имаш?
  Аз отивам до якето и вадя един плик. После и двамата се запътваме към тоалетните. Отварям плика и му показвам. Той взима едно по едно от шишенцата с "бъркочите" и ги разглежда внимателно:
   - Това добро ли е?
  Смущавам се. Не зная какво да му кажа. Все пак се опитвам да му отговоря нещо:
   - Ами...нали знаеш....
   - Да де, ясно. Дай ще взема тия двете. К'ва им е цената?
   - Това е десет, а това петнайсет - казвам глухо, гласът ми трепери.
   - О'кей - изрича невъзмутимо младежът и вади две банкноти - двадесетолевка и петолевка.

   - Пич, продаваш ли "дрога"? - едър мускулест мъжага с плашещ вид стои до мен. (Някои наричат химията с още по-гръмкото наименование "дрога").
   - Д..да.
   - Я да видя - и бърка грубо в плика. Аз не възразявам, оставям го да рови.
   - Абе търся "метандростенолон". Имаш ли?
   - Имам, ама на таблетки - и след кратко дирене в плика му вадя две.
   - По колко е бройката?
   - Десет лева.
   - Еееее, много скъпо бре. Покрай нас ги дават за осем. Аре намали малко?
   - Не мога. По толкова трябва да ги давам.
  Здравенякът тръска недоволно с ръка и ме освобождава от присъствието си.


                    .............


  От известно време съм доста по-добре. И заслугата за това не е само новото ми жилище. От един мой брат по съдба (друг скитник) научих, че в намиращ се наблизо студентски стол дават безплатен обяд. Някаква северноирландска църква дарявала помощи за бедните.
  Част от силите ми са се завърнали. Сутрин обикалям, събирам кашони и ги предавам за вторични суровини. А на обяд се редя в стола. Ям бавно, възпитано. Храната е вкусна, а редом с нея сервират чай и безалкохолно. Чужденците са много приветливи. Отнасят се мило с мен, въпреки лошия ми външен вид. За вечеря си купувам евтина суха храна от магазините.
  Празниците са отминали, животът постепенно поема по своя обичаен ритъм. Навън е много студено. Снегът е натрупал доста, въздухът е влажен и мръсен, смогът е навсякъде.
  Вече не изпитвам глад. Но тялото ми има и други нужди. Искам да се изкъпя. Искам да се обръсна. Искам да облека нови дрехи. Съзнавам обаче, че тези удоволствия засега са недостижими.

  Аз съм в стола и ям бавно вкусния ориз с пилешко месо. Внезапно ме осенява идея! Тръгвам към тоалетните. Там трябва да има сапун и топла вода. Мога да се измия с тях. Наистина - нямам нови дрехи, но поне ще махна мръсотията. Влизам вътре. Виждам чешма с две кранчета - за топла и за студена вода. Заключвам вратата с ключето и започвам манипулацията.
  Събувам обувките, свалям дрехите. Смрадта е непоносима. Пускам топлата вода и вземам течния сапун. Започвам да се мия.
  Някой чука на вратата. Няма как да отворя. Но, има и други тоалетни, да си ходи там. А ако са заети ще почака да се освободят.
  Вече нанасям сапуна. Чувствам мекотата му, тя гали приятно кожата ми, косата ми. След това навеждам глава върху мивката. Мия се с топлата вода.
  Целия под е кален, но аз съм чист. Няма кърпа, бърша се с дрехите. Те са мокри, но ги обличам. Обувам мръсните чорапи върху чистите крака. Накрая нахлузвам и скъсаните обувки. Готов съм.
  С една кофа мия пода. Всичко е о'кей. Наистина - навлажнените дрехи ми тежат, но това е малка беда. Ще поседя малко повече в стола.


                   ................


   Вече се ползвам с добра репутация. Лека полека започнах да вървя нагоре. Намерих и редовни клиенти, които са доволни. Доволен е и Багера. С всеки изминал ден му нося все повече пари, все повече поръчки. Разбира се - вземам си това, което ми се полага. Отношенията ни са честни. Зная много добре, че покровител на Багера е самия Ариан Рибентроф. Чувствам стабилен гръб зад себе си.

   - Това е "Шанхайска сила". Много е добро. За нема и два месеца ще станеш бомба. - показвам "бъркоча" на надъхан четиридесет годишен мъж с очила, тип "психически човек". Той разглежда шишенцето и пита.
   - Колко му е цената?
   - Двайсе и пет левчета.
  Той стиска устни, които сякаш казват: 'Не са малко". Аз продължавам:
   - Скъпичко е, но е много добро. Гаранция ти давам.
  Мъжът взема друго шишенце с надпис: "Power fast"
   - Това колко струва?
   - Десетаче.
   - А добро ли е?
   - Ами да, много е добро - отговарям уверено, вдигайки рамене.

   - "Карзил", бате! Най-добрия! Топиш мазнините, пра'иш яка маса, а и е почти безвреден - говоря на едър, двадесет и пет годишен младеж.
   - Колко е?
   - Ще ти го дам за дванайсет.
   - Goood - отвръща момчето и ми подава парите. Аз ги вземам, сгъвам ги и бавно ги слагам в джоба.

  Вече не бачкам в заведението. Няма смисъл да се бъхтя за някакви мижави монети. По-рядко виждам Васката, той се подвизава в други фитнес-зали. Засичаме се само вечерта, разменяме по няколко думи и си лягаме. Винаги е в лошо настроение. По всичко личи, че Багерът не е особено доволен от него.
  За сметка на него аз печеля добре. Квартирата ми вече е тясна, жадувам за повече лукс. Багерът предлага да ме срещне лично с Ариан Рибентроф, който има няколко имота и ги дава под наем. Съгласявам се охотно.

   Рибентроф слиза от черно Ауди. Целият е облечен в бяло, само очилата му са тъмни. Приближава към нас. Виждам, че е доста внушителен  - с няколко сантиметра по-висок от Багера и с една глава над мен. Багерът се усмихва мило и ме представя с възможно най-мекия гласец, който може да възпроизведе гърлото му:
   - Това е момчето, за което ти говорех.
   - Ясно, елате да отидем до там - и тръгва към една луксозна триетажна къща.
   - Осемстотин лева на месец. Ала целия етаж е твой. И тука сме Драгалевци все пак - говори той, показвайки ми широките стаи. Гласът му звучи убедително. Лицето му е гладко, спокойно, самодоволно. Има вид на истински аристократ.
   - Много е хубаво - констатирам аз
   - И да закъснееш малко с наема, няма проблеми.
   - Добре, наемам го - съгласявам се без да мисля.

  Почти не се обаждам на родителите. Те ме търсят често, но в повечето случаи им затварям, понеже имам работа. Не ми се ходи в моя край. Всяка загуба на време е ценна. Даже би могла да се окаже фатална. Защото Багерът си иска своето. Рибентроф също. Зная че трябва да бачкам. Да бачкам яко. И го правя.
  Обикалям все повече фитнес зали, сдобивам се с все повече клиенти. Хубавото е, че контролът в тези места е слаб и пласьорите като мен се разхождат свободно.
  Понякога Багерът ни събира всички дилъри. Често е недоволен от някои - крещи им, заплашва ги, обижда ги. Прекалено малко пари му носели. Моят съквартирант Васил също е сред разочарованията. Багерът му заявява, че ако продължава така ще му отнеме някое от "имуществата".

   - Ако можеш бягай от тук - казва ми с измъчено лице Христо, един от пласьорите. След това довършва - тук нямаш свобода, тук си вързан, тук си никой, пионка, кукла. Ти си добро момче и затова ти го споделям като на приятел.
   - Какво пък - отговарям аз - важното е мангизите да текат.
  А те наистина текат. Поне при мен. Какво да сторя, като другите са некадърници. Аз съм приятелски настроен към моите клиенти, не се надувам, говоря им като равен с равен, съветвам ги, дори им правя отстъпки. Те ми се доверяват, имат ме за свой човек. А другите "колеги" са груби, вулгарни. Те сякаш задължават "потребителите" да им купуват боклуците, обиждат ги при отказ, по всичко им личи, че се стремят да им грабнат парите. Чувствам все по-осезаемо тяхната завист, тяхната омраза. Старая се да не говоря с тях, а и вече се бях превърнал в любимец на Багера и на Рибентроф. Имам тяхната неимоверна подкрепа.


                    ....................


 За няколко дена секна цялата хубава приказка. Първо - благодетелите от северноирландската църква си тръгнаха и безплатният обяд свърши. Второ - вече не приемаха кашони за вторични суровини. И трето - сутринта някакви строителни работници разрушиха будката ми, защото според думите им почвал ремонт на сградата до нея.
  Сега отново се движа всред студа, нарамил торбите с парцалите. Търся ново убежище.
  Мъглата е мръсна, жълта, ледена. Тя ме обхваща с призрачната си прегръдка, просмуква се в дрехите ми, лепи се по кожата ми, превзема душата ми. Наредените в правилни редици дървета приличат на страховити зверове, които сякаш се опитват да ме сграбчат и разкъсат. Неясните силуети на сградите създават впечатление на огромни скали, надвесили над мен чудовищните си тела.

  Вървя бавно. Срещам много малко хора - всеки се е скрил от адския мраз. Минавам покрай ЦУМ и завивам по "Мария Луиза" към джамията. Пресичам булеварда и се озовавам до Халите. След това преминавам кръстовището с "Екзарх Йосиф" и поемам надолу, по посока Лъвов мост. Зная, че в тази околност има един обширен безистен. Възнамерявам да се заселя в него.
  Движейки се забелязвам, как лъскав джип Порше спира в близост до мен. Изтръпвам! Дали не са мутрите на Илчев? Тръгвам отново, стараейки се да си дам колкото се може по-небрежен вид. От колата слизат възрастни мъж и жена и тръгват към отсрещното казино. Въздъхвам шумно.

  Безистенът е много широк. Вътрешността е топла, в сравнение с температурите отвън. Виждам други клошари, които също са се приютили. Поздравявам ги. Те ми кимват мълчаливо, гледат ме подозрително. Но аз постилам кашона и парцалите, сядам върху тях. Тук ще бъде новия ми дом.
  Тъмно е. Умората е сковаваща. Очите се затварят сами. Отново потъвам в дебрите на съня.


               ....................


 Рибентроф ми се обажда. Вика в своя "офис", намиращ се в грозновата къща в село Кубратово. Двама души, навярно охранители, ме водят при него. Той е седнал на бюрото и ме чака.
   - Здравей момче - ведро започва той.
   - Здравей - измучавам, но заради притеснението думите звучат нещо като "аве". Ариан Рибентроф дава знак на двамата да излязат. Аз стоя мирно. Тялото ми е сковано.
   - Отпусни се, човече. Ела тук, седни малко. Няма да те изям.
  Покорно изпълнявам заръката му и сядам. Не зная защо треперя толкова. Може би присъствието на Рибентроф ме смущава. Той обаче е усмихнат. Много усмихнат.
   - Ти си доста добър и аз съм доволен от теб. Сигурно ти е ясно - започва той.
   - Дано да е така - отвръщам аз
   - Доволен ли си от парите?
   - Разбира се.
   - А искаш ли да вземаш три пъти по толкова?
   - Амми да, но... може би е много отговорно.
   - По-скоро опасно. Навлизаш в много дълбоки води.
   - Не зная. За какво става дума?
   - Пласиране на наркотици.
   - Не зная, много е....много е.... - не намирам думи.
   - ...рисковано... - довърши той.
   - Да.
   - Но не би ли поел риска? Не ти ли харесва да опитваш? Да експериментираш. ДА ИЛИ НЕ?
   - Ами...може би....но. Мога ли да помисля.
   - Можеш разбира се. Но знай, че не на всеки му предлагам тая работа.
  Усмихвам се. Дали наистина аз съм един от добрите? За мен е чест да получа предложение от самия Ариан Рибентроф.

  Тази нощ се въртя. Пред мен стои дилема - да приема или не? Наистина наркотиците са мръсен порок, но пък печалбата е огромна. И все пак - не бих стъпил толкова дълбоко. Прекалено опасно е. Ченгетата дебнат, конкуренцията е голяма. Нее - не бива да се поддавам на тази провокация. Доволен съм от това, което получавам. Парите ми стигат. Защо да рискувам всичко за повече.

  На другия ден обаче отново съм при Рибентроф. Не зная защо, но аз приемам предложението. Може би самият негов поглед ме хипнотизира. Или пък се плаша да му откажа очи в очи.
   - Добре момче, но пак ти казвам, навлизаш в дълбоки води - говори той.
   - Зная, зная.
   - И да се пазиш!
   - Добре, господин Рибентроф.

  По-късно той ме запознава с новия ми покровител, който нарича себе си Качо Пушката. Представлява мургав набит мъж с много широки рамене и големи гръдни мускули. След кратък таен разговор с Ариан Рибентроф, Пушката ми дава знак да тръгваме.
   - Ти ша шеташ в "Парка на съветската армия". Ша ти дам от 'сичко по малко и после само обикаляш.
   - Добре.
   - И а си ма изпортил пред полицаите ша береш ядове. Каквот' и да стане, ти си носиш дрогата и ти си виновен. Аз само си искам моя дял.
   - Разбрано Пушка. А кога започвам?
   - Утре сутрин. Таз' вечер ша ти дам "продуктите" и утре в седем та искам пред паметника на армията.


             
                    ................


  Денем седя и прося пред църквата "Света Неделя". Крия се от другите просяци. Защото ще ме издадат. Знам покровителя им - мургав мазен тип с дълга коса, набола брада и огромни устни. До преди време можеше само да ми се кланя. Защото бях човек на Михаил Илчев. А той се страхува от него. Но сега съм никой. Уязвим. Слаб. Тарторът на два пъти ми взема парите и ме гони. Но аз противно на волята му се връщам.
  Парите са малко. Защото крия лицето си. Няма начин да отида на друго място, например пред "Александър Невски" или пред НДК, понеже там дебне полиция. А и "гадовете" на тези места са много по-свирепи. Не желая да се обвързвам с тях. Те чупят ръце, крака. Или ги режат. Или ги разраняват. За да прибират повече пари. Освен това аз отново ще трябва да попадна в капана на мафията. И мутрите ще ме намерят много по-лесно.
 

                   ..............

  При наркотиците е много по-различно. Пушката си има собствена лаборатория, и не допуска никой вътре. Според слуховете отнякъде му пращат суровини и там той ги изработва. Но няма как да зная със сигурност. А и не желая.

   Набързо, без особено много ядове и нерви, аз извоювам позиции и при наркотиците. Мислех, че ще ми е трудно да започна отново, но явно съм се лъгал - наркоманите сами ме откриха.
 Съвсем съзнателно подбивам цените, трябва да намирам повече и повече клиенти. Когато видя ченгета аз тръгвам бавно към най-близката пейка и сядам. По този начин излизам вън от всякакви подозрения.
  Лицето ми е чисто, погледът ми не е лукав като на другите пласьори, спокоен съм, дори приветлив, нямам наркомански вид. Изобщо не приличам на "стандартните" наркодилъри. Може би точно такъв тип хора са търсили Рибентроф и Пушката.

 Съсухрени момче и момиче приближават към мен. Поглеждам ги изпитателно. Те също ми хвърлят такъв взор. Ние се разбираме безмълвно. Като наркомани и дилър. Привиквам ги до един храст.
   - Джойнт-че батка, за настроение - започвам аз и продължавам - имам и екстази, мари'анка, всекакви джунджурийки.
  Момчето изсумтява недоволно:
   - Слабо ми е.
  Аз зная какво иска. Влизаме в храстите. Там му показвам другите опиати:
   - Херо-то го давам за двайсет и пет, а коката за четирдесет.
   - О'кей - девойката се усмихва. Момчето вади петдесетолевка, двадесетолевка и десетолевка и казва:
   - Две стограмки от коката.


  Пари, пари и пак пари. Ширя се в голямо пространство. Луксът е навсякъде - в квартирата, в автомобила ми (купен наскоро от автокъща), в заведенията които посещавам. Напълнял съм, червените ми бузи символизират жизнерадост.
  С един "колега" спираме с колите пред дискотеката. Влизаме. Около нас тълпи, много момичета. Облечени сме със скъпи маркови дрехи. Сядаме върху предварително резервирана маса.
Демонстрираме високомерие. Главите ни са вирнати, погледите - арогантни, сякаш целия свят в ръцете ни. Мацките се заиграват около нас. Закачат ни. Искат ни.
  Извиквам сервитьора. Искам да почерпя една руса мръсница с котешки очи, седнала на съседната маса. Тя ми намига. Идва при мен. Танцуваме. Лудеем. Целуваме се.
   - Ей готин, ай да изльокаме по още едно уиски и да си ходиме - говори тя с мазния си глас. Отново викам сервитьора. Поръчвам. Вадя от портмонето връзка със столевки, измъквам една и я хвърлям небрежно на масата. Сервитьорът я взема плахо. Очите на мацката са вперени в портмонето. Проследява с поглед как го прибирам. След това ме прегръща и целува бясно.
   - Обичам те, бебчо! - казва тя. Усеща се обаче в гласа фалшива интонация. В света на парите всичко освен тях е фалшиво - фалшива любов, фалшиви приятелства, фалшиви усмивки, фалшиви хора. Тук животът е ценен, безценен или малоценен. Тук "другия" се възприема единствено като източник на блага.
 Аз обаче я прегръщам силно и й отговарям:
   - Аз също те обичам, скъпа.
  Да - нека всичко е фалш, но аз имам пари. Не ми пука за неискрените й очи, щом след малко хубавицата ще е в моето легло. ДО МЕН. Готова на всичко заради МЕН. Или заради парите ми. Какво значение има? Нали АЗ ще я чукам? Нали АЗ ще се радвам на красотата й, на стегнатото тяло, на меките гърди...
  Вече не сме в дискотеката. С колегата дори не си казваме "довиждане", а просто всеки тръгва по своите пътища, сякаш не сме били заедно.
  Намираме се в широката ми спалня. Аз съм отдолу, а тя отгоре. Движим се плавно и координирано. Отдавна не се притеснявам от красотата, вече съм навлязал дълбоко в света на богатите. Хубавицата над мен импровизира доста добре, по всичко личи че не е отскоро в елита.
  Целувки и прегръдки. Страст и удоволствие. Стигаме почти едновременно до оргазъм. Всичко е прекрасно! Всичко е вълшебно!
  Отпускаме се върху мекия матрак. Не се докосваме, не си говорим. Вече сме досадни един другиму.
  По-късно тя ме събужда. Хванала е поднос с две кафета. Оставя го на шкафчето. Целува ме. Облечена е в къса сатенена нощничка. Отново се възбуждам. Галя я по меките крака.
   - Животът е хубав - казвам доволно аз, седейки върху спалнята с кафето в ръка. После добавям - стига да знаеш как да го живееш.

 
 Ариан Рибентроф ни вдига по тревога. Явяваме се в "офиса му". Седемнадесет души. Петима липсват.
 Ние чакаме. Той пристига заедно с хората си. Водят двама човека - Христо и Костадин, едни от дилърите. Те опитват безуспешно да се измъкнат. По лицата им е изписано отчаяние.
 Рибентроф е сърдит! Агресивен! За първи път го виждам в такова състояние. Сякаш не е останало нищо от аристократичното му поведение. Той излиза отпред и се провиква:
   - Виждате ли ги тия двамата! Погледнете ги, защото може да не ги видите повече! Гледайте, гледайте тия "копелета индустриални"!
  Рибентроф стиска силно устни от гняв. Поглежда презрително към хванатите клетници, отново се обръща и казва:
   - Тия двамата, заедно с още трима - Перо, Иван и Макс, онзи ден са отишли в полицията и са изпяли всичко. Гледали ли сте филма "Кръстникът"? Знаете ли какво се получава, когато някой предаде боса си? Обезличават го! Унищожават го! Отива си! Защото той вече представлява препятствие за него. Защото доверието, което е създал, вече е отлетяло. А тук, в тази организация, не можем да си позволим да нямаме доверие. Спомняте ли си, на всеки един от вас му казвах: "Навлизаш в дълбоки води", "Всяка грешка ще се окаже фатална". Да, така е, аз заставам плътно зад думите си.
   - Нееее - извиква в това време Христо и яростно опитва да се измъкне. Един от бабаитите отива до него и му удря силен шамар. Христо навежда глава и утихва. От устата му капе кръв.
   - Знаете ли какво се случи с другите трима? - продължава Рибентроф. - Някой може ли да ми каже, според него какво е станало? Никой, нали? Добре, аз ще ви кажа. Изчезнаха! Изчезнаха безследно! И повече никой няма да ги открие! Изчезнаха така, както ще изчезнат и тия двамата!
 В това време Костадин се размърдва и измучава нещо, но след малко спира. Рибентроф отново взема думата:
   - Сега ще ви демонстрирам как наказвам. Нарочно доведох тия двамата тук, за да ви покажа нагледно методите. Само гледайте.
  С усмивка на уста Ариан Рибентроф измъква пистолет от джоба си. Отива до Христо, чиято глава все още е клюмнала. Насочва пистолета към нея. Чува се ГРЪМ! ОГЛУШИТЕЛЕН ГРЪМ!....... Аз скачам заради гигантския стрес!....... Бабаитът пуска рязко Христо, който пада на земята. Тресе се от конвулсии. Около главата му се образува голяма локва кръв. Той умира .......Сърцето ми блъска яростно в гърдите, не мога да откъсна поглед от простреляния.....
   - Неееее! Моля вииии! - отчаяният глас на Костадин ме изважда от вцепенението. Клетникът мърда диво. Рибентроф приближава до него, хваща го за косата, пъха дулото на пистолета в устата му и СТРЕЛЯ!
Смес от кръв и мозък изхвърчат редом с куршума!....... Ушите ми кънтят! Тялото ми трепери! Аз съм в шок! Аз съм в потрес!.....
   - Почистете кръвта и ги погребете - чувам гласа на Ариан Рибентроф, който говори на мутрите си.

  Работя със свито сърце. Никога няма да забравя онзи спомен. Дори и многото пари не успяват да ме утешат, да ми върнат настроението.
  Пушката ни събира всички дилъри. Доволен е от нас. Вътрешно ме е страх, но не го показвам. Този път не съм най-добрия, но пък се отчитам точно. Е вярно - Пушката си има своите любимци и е далеч по-снизходителен към тях. Но това няма голямо значение. Важното е че всичко върви по план. Че всички сме доволни. Поне видимо.
  Вече не ме интересуват наркоманите и техните проблеми. "Като са глупави да се тровят" - мисля си аз, съзнавайки все пак, че именно те са източника на моето богатство. И на моята трагедия.

   - Мише, мило. От' не си дигаш телефона?
   - Имах много работа, майко. Как сте, какво правите?
   - Ние сме добре. Татко ти е вонка, храни животните. Жорко е у Борини. А ти как си? Шо работиш? Кога ке си до'деш? - пита с грижовния си глас майка.
   - Работя много хубава работа, майце. Но не знам кога ке си дойда. Нямам време. Хайде, майко, трябва да затварям, поздрави всички от мен - и натискам бутона за край на разговора.

 Рибентроф отново ме кани в офиса си. Само мен. Изтръпвам, когато чуя гласа му. Или видя онази проклета къща. Още не е отшумял ужасяващия спомен. Чакам отпред. Той излиза ме вика по име. По лицето му играе весела усмивка. Не зная дали това е на добре или на зле.
   - Михаил Илчев иска да се запознае с теб - казва той.
 Тръгваме с колата му. Само двамата. Мълчим. Страхът се е вкоренил в мен и пробива все по-надълбоко тялото ми. Като паразит, намерил своя организъм.
 Спираме на диво място. Слизаме. Ариан Рибентроф държи плик. Плик с пари. Много пари. Трябва да ги даде на Илчев.
 Задава се голяма черна лимузина "Кадилаг". Спира пред нас. От притеснение въздишам тежко. Предната врата се отваря. Излиза висок гологлав мъж. Може би шофьор на Илчев. Или бодигард. Рибентроф отива до него и му подава плика. Оня го взима. В това време тъмното стъкло от задната врата започва да се спуска. Отвътре се подава глава -  главата на Михаил Илчев!
Да - това е самия Михаил Илчев! Вездесъщият Михаил Илчев. Великият Михаил Илчев. Непобедимият Михаил Илчев. Страховитият Михаил Илчев. Императорът Михаил Илчев. Вождът Михаил Илчев.
Обръща се към мен. Дори и през тъмните очила, аз усещам неговия леден поглед. Устата му е застинала. Сурова. Черната, сресана назад коса и правилното лице, му придават внушителен, респектиращ външен вид. Аз гледам в него. Усмихвам се вдървено и го поздравявам. Той кима предпазливо с глава, без да променя гримасата си. Стъклото отново се вдига. "Великият" изчезва от погледа ми.

  Това е засега единствения и надявам се последен път, в който аз срещнах лице в лице Михаил Илчев.


  Пари и жени. Много пари и много жени. Купони, веселба, настроение. Изобилие. Неведом стремеж към просташко надмощие. Към всеобхватна власт. Красивото и грозното вървят редом едно до друго. Хванати за ръце. Прегърнати. Като едно тяло. Като едно цяло. И аз съм част от това. И аз плувам във вълните на разваления лукс, на неискреното щастие, на прекрасната поквара.


            ................


  Топла мартенска вечер. Пак съм пред "Света Неделя". Осем вечерта. Почти няма хора. На паркинга пред "Шератон" спира баровски Мерцедес. От него излизат трима грамадни типове с черни слънчеви очила. Познавам ги! Те са хората на Илчев и Рибентроф! Трябва да бягам! Ставам и хуквам към "Хепи"- то. Не си вземам парите, парцалите и кашона, нямам време за тях. Стоя до вестникарската будка при кръстовището на "Стамболийски" и "Витошка". Наблюдавам. Мутрите стоят на мястото, където бях до преди малко. Гледат парцалите ми. Един от тях обръща глава към мен. Втренчва се. Говори нещо, без да отвръща поглед. Въпреки тъмните очила разбирам, че ме е видял. Тръгвам бързешком по "Стамболийски". Завивам по първата пряка. Ходя навътре, към съдебната палата. Минавам обръщалото на "петицата" и поемам по "Аладин", в посока "Ботев". Тичам. Уморявам се.
  Заставам пред Министерството на земеделието и гледам. Гадовете ги няма. Но аз продължавам да стоя без да мърдам. Чакам. Никакво движение. Сърцето ми продължава да тупти силно. Задъхвам се. Нямам сили. Сядам на стълбите. Дишам тежко. Потя се.
  Виждам Мерцедеса на кръстовището. Чака светофара. Аз се изправям. Тихо отивам до голямата врата на министерството. Стоя прав. Мерцедесът тръгва. Надявам се да не спре. Надявам се хората да не ме видят. Автомобилът върви, отминава. Скрива се от погледа ми. Дали всичко е свършило? Не зная. Няма как да съм сигурен.

  Бавно помръдвам. Оглеждам се. Пристъпвам плахо по стълбите. Пресичам кръстовището и тръгвам пак по "Аладин". Разминавам се с много хора. Едва ли мутрите ще стрелят по мен или пък ще ме отвлекат, когато има хора наоколо. Вървя предпазливо, но не бавно. Важно е да хвана ритъма на тълпата, за да бъда незабележим. Най-сетне съзрявам църквата "Света Неделя". Трябва ли да ида до там? Имам събрани пари от просията. Все пак е рисковано. Онези може да чакат да се върна. Животът е гаден - констатирам аз, гледайки към топлите оранжеви светлини на Божия храм.
  Свивам към "Мария Луиза". Минавам през подлеза на метростанция "Сердика" и вървя надолу, в посока Халите. След малко вече стоя пред моя безистен.
  Не влизам веднага. Възможно ли е враговете да са открили и него? Засега улицата е привидно спокойна - коли, хора, глъч. Настъпвам леко в тъмнината. С ръце напипвам картона и парцалите. Всичко изглежда наред.


                ..............

  В един миг цялата "прекрасна" идилия свърши! Тогава започна моето падение!

  Дванадесет часа на обяд. Топъл летен ден. Обикалям около Паметника и търся клиенти.  Изведнъж ме наобикалят ченгета!
   - Спри! Проверка! - викат те. Заставам на място. Обаче когато ме хващат, аз се отскубвам и тръгвам да бягам. Но те ме спират. Съпротивлявам се. Не трябва да попадам в ръцете им. В никакъв случай. Полицаите се оказват по-здрави. Повалят ме върху паметника. Обискират ме. Намират наркотиците. Щракват ми белезниците.
  Телевизионни камери! Репортер! О, Господи, само това не! Журналистическо разследване! Сякаш целия свят е срещу мен.
   - От кога се занимавате с доставка на наркотици? - пита с мазен, нагъл глас репортера. Подава микрофона. Мълча.
   - Защо продавате наркотици на деца? - продължава той. Голямата топка на микрофона отново е пред устата ми.
   - Нищо не мога да кажа - стена аз. Лицето ми е изкривено, опитвам да демонстрирам болка.
   - Защо? Ето, ние ви заснехме лицето, така че опитайте да кажете нещо във ваша защита - не спира той. Отново не говоря. Няма ли край това мъчение?
  И пак въпроси. И пак въпроси. Предпочитам да не отговарям.
  Журналистът се отказва. Свършил си е работата. Камерите се отдалечават. Ченгетата ме водят към патрулката.

   - Мамо, аз съм Мишо. Трябват ми много пари - говоря отчаяно по стационарния телефон на ареста.
   - Мише, ти ли си? Колко пари, мале? Що?
   - Поне пет-шест хиляди. Много съм загазил. Моля ви, спешно е. Само вие можете да ми помогнете.
   - Е как...чекай... - майка е притеснена - немаме толкова... Ама у шо си се забъркал?
   - Друг път ще кажа. КОЛКО ИМАТЕ? - извиквам аз.
   - Ами около три 'иляди. Ама шо е станало? - пита глухо тя.
   - Кога ще можете да ми ги дадете?
   - Е....чекай...следобед татко ти ке оди до градо, па ке изтегли и ке ти ги прати на запис.
   - Не можете ли днес да дойдете?
   - Днес ли? Не знам, нема да може днес...от' не се зънна по-рано?
   - ТРЯБВАТ МИ ВЕДНАГААААА! ВЕДНАГААААА! ЧУВАТЕ ЛИ МЕЕЕЕЕЕ, ТРЯБВАТ МИ ВЕДНАГАААААА!
  Усещам как майка диша тежко. След малко се чува щракване от другата страна на линията.


  В ареста е студено. Грозно. Противно. Има и други грешници като мен. Нямам право да излизам. Нямам право на телефон и телевизия. Къпят ни веднъж в седмицата. Отвреме навреме ме викат на разпит. Опитват да ме сломят. Аз не казвам нищо. Страх ме е.
  Викат ме по име. Имам посещение. Скачам нервно. Отвън стои Калчо Пушката. Физиономията му е неприятна. Изразява презрение.
   - К'ви ги сдроби бе, приятелче? Как може да си толкоз глупав? - говори той
   - Ами ей така, изненадаха ме Пушка. Направо не очаквах.
   - Е що не са пазиш? Чак и телевизията те е дебнела! Сега к'о да та пра'йм? Толкоз пъти повтарям, смени си номера, ша та проследят. А ти - не и не.
   - Не знам, Пушка. Не знам.
   - Рибентроф ша ти продаде колата, за да плати гаранцията и да му се отчетеш - студено изрича Пушката - Ша ти взема документите, големия талон. А ти подпиши ей туй - и ми подава лист, чрез който нелегално ще прехвърля автомобила ми на Ариан Рибентроф. Правя го безропотно.

  Гаранцията ми е платена. Пускат ме под домашен арест. В квартирата ми. Наемът е оправен за един месец. Не трябва да напускам дома. Освен, когато отивам да се подписвам. Или когато ме водят на разпит. Нямам пари.


                        ..............

  Намирам стол и протрит дюшек, изхвърлени от един апартамент. Отнасям ги в безистена. Вече лежа на меко. Понякога викам и другите двама бездомници да се храним заедно. Ядем върху стола. Всеки носи каквото е намерил. Делим по равно. По братски.
  Никой не говори за миналото. Иначе би бил досаден с изтърканите приказки, колко е бил велик, колко е бил отритнат или колко е окаян. Между скитниците има голямо уважение. Не приятелство, а просто уважение. Вероятно защото тук всеки разбира другия. Няма лицемерие, няма див стремеж към величие, няма простащина. Може би светът на нищетата донякъде е по-добър от светът на изобилието. Трябва човек да мине и през двата свята, за да направи сравнението.
  А най-добър е светът на спокойствието. Светът на малкото. Светът на обикновените хора. Светът на безгрижието. Бих дал всичко да съм отново там. Да бързам сутрин за работа. Да се прибирам изморен. Да си купувам хляб и кренвирши от супермаркета. Да ги ям върху старата дървена маса в малката квартира. Да опитвам отново вкусните домашни гозби на майка и татко, когато си ходя на село. Да излизам на по кафе или на по бира със старите приятели.
  Навярно е невъзможно да се върна. Не и в тази позиция. Не и в тази ситуация.

  И тоя ден ще отлети. Като всеки един до края на безличното съществуване - бавно, унило, обречено. Без шанс и без перспектива. Сред мръсотията и мизерията.


                     ...............

  GSM-ът звъни. Скрит номер. Вдигам:
   - Да - гласът ми е плах, измъчен.
   - Чуй ме внимателно, мишко, няма да повтарям! - оттатък заплашително проехтява гласа на Ариан Рибентроф - Теб са те хванали и ти сам си носиш отговорност! Само да посмееш да изпееш нещо на куките, ще ти пръсна тиквата македонска!

  По-късно в участъка.
   - Виж какво, приятелю. Знаем че криеш хората си, може би защото те заплашват. Целта ни е да хванем престъпниците и да ги тикнем където им е мястото. Помогни на полицията и ще гарантираме за теб. Довери ни се - уверено говори следователят. Гласът му е грижовно-миловиден, сякаш той е изцяло отдаден на стремежа да ме спаси.
  Не зная какво да правя. Незная какво решение да взема. Двоумя се. Търкам ръцете си.Следователят ме потупва по рамото:
   - Хайде, направи го. От полицията даваме гаранция за твоята сигурност и твоята свобода. Иначе почти сигурно е, че ще идеш в затвора.
  Аз омеквам. Представям си майка, татко, брат ми. Представям си приятелите ми. Как биха реагирали като научат, че съм в затвора. Освен това нека справедливостта възтържествува. Разказвам за Качо Пушката, за цялостната му дейност, споменавам къде биха могли да го открият. Да изрека имената на Рибентроф или Илчев ми липсва смелост.
  Тази нощ от съображения за сигурност оставам в ареста. Не спя при другите арестанти, а в отделна стая, на диван.

  На другия ден ме събуждат с новината, че благодарение на мен при мащабна полицейска акция са задържали Пушката. Разбили и "лабораторията" му. Предлагат ми да остана поне още ден-два тук, докато отмине еуфорията. Съгласявам се. Може би тук съм в безопасност.

  След един ден обаче следователят идва при мен. Върти се. Сумти. Не знае какво да каже. Питам "к'во има" и тогава той започва:
   - Защо не каза, че Пушката е човек на Михаил Илчев?
   - Ами не знам.
   - Пуснаха Качо Пушката под гаранция.Той е на свобода.
  Скачам. Заставам пред него. Искам да ми обясни по-подробно.
   - Това е положението. Съжалявам. Както се казва във всяко нещо има по един ПРЕЦАКАН.
   - Прецакан?!! Как така прецакан? И какво да правя сега? Къде да ида? Нали щяхте да ме пазите? Да гарантирате за мен!
   - Съжалявам, не знаехме, че така ще стане.
   - КАКВО ДА ПРАВЯ СЕГААА?! Нямам никакви пари! Нямам дом! Нямам нищо!
   - Пази се и се моли. Само това мога да ти кажа. Съжалявам.
  В този момент аз разбирам цялата истина. Полицията и престъпниците вървят заедно. Прокуратурата е с тях. Държавата е с тях. Мафията е пуснала дълбоки корени. Като на орех. Навсякъде. Във всеки пост. Във всяка институция. А такива като мен, които са били част от престъпната система, са обречени. Защото бягат. Защото се спасяват. Защото се крият. Или защото ги хващат. Хващат ги хора, част от същата тази система.

  От днес започва моето бягство. Моята борба за оцеляване. Всичко е като в екшън-филмите - не смея да се прибера в квартирата, да си взема багажа, или малкото пари, които имам. Или които имах. Няма начин да се приближа. Обаждам се на познати. Искам поне да се подслоня някъде. Но никой не ме приема. Никой не желае да ми помогне.

 Телефонът звъни! Майка. Вдигам.
    - Малее, отвлеко'а ни! Отвлеко'а ни некакви ора! И мене, и татко ти, и Жорко! Не знаеме дека сме! С пистолети са! Казват, че си сгафил некъде! Молиме те, Мише, ела си оправи бакиите, оти ке ни избият! И тебе ке убият! Ако до'деш ке си ни върнат у дома! Ела си...
 Паникьосания глас на майка заглъхва и е изместен друг - мъжки, плътен, спокоен, аристократичен, зловещ. Гласът на Ариан Рибентроф:
    - По-добре я послушай и се яви при мен. Искам вечерта да си в квартирата. Няма да ти направя нищо. Обещавам ти. Само бих желал да поговорим. Щото ако не дойдеш, ще се наложи да убия семейството ти...
  Аз не издържам - затварям и хвърлям с всичка сила телефона на пътя. Той се разпада на части. Ритам ги. Тъпча ги. Вече нямам телефон. Вече няма на кого да разчитам. Вече няма при кого да ида. Вече съм в неизвестност. Изчезнал. Изгубен.


                  .............
 
  Безистенът. Топла, но дъждовна априлска нощ. В просъница чувам равномерното потропване на капчиците. Звукът е приятен. Унася ме.
  МНОГО СИЛЕН ГЪРМЕЖ! Столът отскача! Още един гръм! "СТРЕЛЯТ ПО МЕН" - мисълта изниква бързо, светкавично, инстинктивно! На слабата светлина съзрявам силуетите на няколко човека! Ставам и наведен тичам по тъмните коридори на безистена! Отново ГЪРМЕЖ! Чувам зад мен отчаяните викове на другите скитници! Ушите ми кънтят! Пулсират! Дали съм ранен? Навярно не! Озовавам се в малка градинка между кооперациите. Шмугвам се в друг безистен. И пак ГРЪМ! О, Господи, отново ли се започва?

  Булевард "Екзарх Йосиф". Оглеждам се. Спокойно е. Хуквам по тясна уличка. Минавам румънската църква и излизам на "Пиротска".
  Вървя в посока ЦУМ. Сам съм. Оглеждам се за рани. И за кръв. Няма нищо. Не усещам натиск. Или болка. Поне засега. Навярно съм имал късмет. Голям късмет.
  Пресичам "Мария Луиза" и пробягвам покрай джамията. В това време спира кола! Черна, баровска! Мерцедес! СТРЕЛБА! Към мен! Чувам как куршума пука в стените на храма. Гилзата издрънчава по асфалта. И този път не ме улучват.
  Бягам.... По стълбите към ЦУМ.... ГЪРМЕЖ!.... ОЩЕ ЕДИН!... Нещо удря прасеца на левия ми крак! Спъвам се, олюлявам се, но не падам. Усещам топла течност по крайника. Кръв?! АЗ СЪМ УЛУЧЕН!!!!
  Куцам..... Задъхвам се. Уморен съм. Едва дишам.
  Излизам към Ларгото. Стоя до каменната колона. Подавам леко глава. Озъртам се. Наляво. Надясно. Няма коли. Няма хора. Спокойно е. Поглеждам левия крак - образувала се е голяма черна рана. От нея се стичат поточета гъста тъмна течност.

  Подлеза пред Министерския съвет..... Тъмнина..... Крача бавно до стените на "Сердика". Все още не усещам болка в крака, а само слабост и изтръпване. Старая се да дишам нормално, да игнорирам всяко странично неразположение..... Стъпки! Някой слиза! Тръгвам към изхода..... Вървя безшумно, на пръсти.... Излизам от от подлеза. Няма никой. Ходя до Археологическия музей.
  Светлини на кола!... Заставам мирно. Поемам дъх.... Колата е тъмен Фолксваген Поло. Отминава.
  От подлеза излизат хора! Двама души! Момче и момиче. Хванати за ръце. Не представляват опасност.

  Вървя до сградата на БНБ. Оглеждам се непрекъснато. Всичко е в застой. Засега. Дали опасността е преминала? Дали някога ще премине? Дали някога ще ме оставят на мира? Само Бог знае.
  Накуцвайки пресичам улица "Княз Александър I" и тръгвам по Батенберг. Движа се диагонално на площада, към театъра "Иван Вазов"....