четвъртък, 19 декември 2013 г.

Мечове в града

Мечове в града - сборник с фентъзи-разкази на "Националният клуб за фентъзи и хорър", Съставител - Александър Драганов.





Ето че дойде и моят ред да представя този успешен сборник. Надявам се да се хареса на всички, които се сдобият с него. Аз смело мога да кажа, че за мен беше удоволствие да го прочета. Разбира се, аплодисменти заслужават редакторът Весислава Савова, Сибин Майналовски, който направи предпечата и корекцията, както и Бранимир Събев - виновникът този сборник да излезе на хартия.






Ето ги и разказите:

Тримата пазители и златната ябълка на Александър Драганов - . Уникален разказ! Браво Сашо! Помните ли приказката за Тримата братя и златната ябълка? Тук историята е малко по-различна, но разказана по фантастичен начин от фентъзи-майстора Александър Драганов. Действието се развива в София, в квартал Княжево. Старият Върбан извиква трима супергерои, които трябва да пазят "златната ябълка" от зли нашествия. И... приклюението започва!

Шаман на Васил Мирчев - Един много дълъг разказ, чието действие отново се развива в София. Тук обаче градът е изпълнен с всякакви създания - от шамани, през "кучета", "вълци", мори и т.н. Една история с много битки, с много герои и много напрегнати моменти. История, която ще се хареса на много читатели.

Краят на сънищата на Димитър Димитров - След смъртта на приятеля й, младата учителка Моника започва да страда от безсъние. Един ден, след като отваря вратата на класната стая, тя се озовава на непознато място. В последствие разбира, че се намира във вътрешността на замък. Вътре вижда мъж, облечен с черен плащ, който приближава до нея и й прошепва нещо... какво се случва по-нататък, ще разберете, ако прочетете този интересен разказ.

Елпида на Димитър Дъковски - Елпида е малък и спокоен град, в който почти нищо не се случва. Дори няма следа от магии, както е в по-големите градове. Един ден приятелката на главния герой Майкъл Доджсън Лили изчезва безследно. След като полицията не успява да открие Лили, Майкъл сам предприема издирването... и тогава попада в някакъв друг свят. Елпида е много приятен за четене разказ.

Битката за Дурикс на Донко Найденов - Е, аз нямам навика да хваля творбите си. И този път няма да го сторя. Тук се разказва за Уктарис, който решава отново да се бие с кралицата на Дурикс Питолия, за да си върне властта, изгубена в битка преди четири години.

Спас и вълшебния медальон на Иван Димитров - Въздействащ приключенски разказ с фентъзи елементи. На една картинна изложба дванадесетгодишния Спас вижда картина, която му въздейства по някакъв особен начин. Тогава към него се приближава странен непознат, който се опитва да го убеди, че някога е бил вътре в тази картина. След това непознатият му дава един медальон...

Непростимият грях на Иван Русланов - Много добър и много емоционален разказ, напълно в стила на Иван Русланов, който няма да ви остави безразлични. Главният герой  влиза в подземията на Народния театър Иван Вазов и открива странно общество, което непрекъснато играе разнообразни театрални постановки и което се подчинява на много различни закони.

Чуждите на Ивета Атанасова - За пръв път чета Ивета и виждам, че е един чудесен писател. В разказа си тя описва далечното бъдеще, в което светът е окупиран от Чуждите - същества от извънземен произход. В тъмните места на разрушената София живее малка група хора, спасили се от апокалипсиса, които непрекъснато водят борба за оцеляването си. Това е разказ, който силно препоръчвам.

До преизподнята и обратно на Коста Сивов - Коста Сивов е доказан майстор на хоръра, фентъзито и фантастиката. И тук той не изневерява на себе си. Разказът е написан така, че да не можеш да откъснеш очи. Бившата жена на Кристиян Нели му се обажда по телефона и му иска заем за да направи аборт. Малко след това му се обажда Светльо - най-добрия му приятел, работещ в болницата, - който му съобщава новината, че същата Нели е... мъртва от няколко часа! Това е разказ, който не бива да се пропуска.

Наследството на Lady Pol The Beloved - Отново много добър разказ. Младежът Чефо, заедно с група приятели, отиват на един метъл-кенцерт. Там той вижда много красиво момиче, като в последствие рабира, че е от румънски произход. Чефо решава на всяка цена да се запознае и да прекара една нощ с него. Момичето откликва на предложението му.  Всичко върви страхотно, докато в даден момент Чефо вижда... нейната зловеща същност!.

Сенки над града на Петър Пенев - Епичен разказ с много битки, действието на който се развива във Велико Търново. Уилям и Крум са стари приятели, които се срещат на търновската гара. Обаче тяхната цел не е просто да се видят, а да избавят града от тъмните сили, надвиснали над него.

Дъга на Радослав Балабанов - Интересен разказ. Джеръми и Сюзън са гаджета, които пътуват с влак към Нортридж - малък град с много културни паметници - където възнамеряват да прекарат един незабравим месец. Не щеш ли в тяхното купе се настанява странен възрастен господин, който им се представя за разказвач на страховити приказки. Но те с ужас разбират, че всичко, разказано от непознатия, се случва наистина.

Бира, магии и пържена цаца на Сибин Майналовски - Отново майсторски написан разказ от майсторът Сибин Майналовски. Кръчмата "Зелената котка" присъства в много от разказите на Сибин. Тя може да се появи във всеки един свят, във всяко едно време, на всяко едно място - стига някой да е получил пропуск за нея. Тя осъществява връзка между тези светове и най-различни създания се срещат, обменят опит, гостуват си. В този разказ Слави от София (наскоро получил пропуск) се запознава с красивата Кити от Нова Византия, която го моли за помощ...

Никога не се доверявай на демон на Станьо Желев - Увлекателен разказ тип "криминално фентъзи". Красивата Хейзъл Найт пристига заедно със своя вълк Алек в малкото градче Армингтън за да разследва отвличанията на тридесет и седем души. Лека полека тя разбира, че в отвличанията са замесени демонични сили.

Приключенията на Пикуел на Чавдар Ликов - Всеобхватен разказ. Младият програмист Пикуел е отвлечен от красивата млада жена Алфимея, която му възлага мисия да спаси Вселената от злите чудовища. И той се впуска в невероятно космическо приключение, в което се бие с демони, кератонини, зли дракони и т.н.

Енергиен вампир на Явор Цанев - Каквото и да напиша тук, ще е малко. Разказът просто е невероятен! Главният герой е млад и привлекателен мъж, желан от много жени. Само че той е енергиен вампир, който несъзнателно изпива енергиите на тези жени. Един ден той се влюбва в много красива девойка и с радост осъзнава, че не може да черпи от нейната енергия. Но... в последствие ще осъзнае друга, много по-зловеща истина.

вторник, 10 септември 2013 г.

Странности във вилната зона

          ужаси


   

    Странностите са навсякъде около нас.
    Няма човек да не е преживял или поне видял събитие, което не би могъл да обясни лесно, използвайки логиката и известните нам природни закони. Често губим безследно предмети, за които смятаме, че едва ли не са били пред очите ни; често чуваме неведоми звуци, идващи сякаш от никъде; често ни се присънват неща, които могат да предскажат бъдещето; често виждаме човеци или места с необикновени способности, които завинаги оставят диря в съзнанието ни. По-голямата част от хората са свикнали да си "затварят очите" и да си кажат "кой знае какво е", или просто да приемат, че свръхестествените работи навярно ги има, без да правят задълбочени размишления върху тях.
    Когато започнах да се интересувам от неестественото, аз бях малък и неразумен. Беше ми любопитно да зърна нещо необяснимо и да не мисля за последствията. Филмите на ужасите, въпреки че донякъде засилваха страховете ми, не можеха да ме убедят напълно в истинността, че такива явления съществуват; по-късно започнах да пиша хорър-разкази, надявайки се да открия хора с подобен начин на мислене, също и хора, опитали вкуса на свръхестественото. А за да се убедиш в съществуването на нещо, което болшинството от света отхвърля като невероятно и недоказуемо означава, че преди това трябва да си го видял и, респективно, да си го преживял - в противен случай вярваш сляпо и вярата ти не е съвсем основателна.
    На мен лично се падна честта да изпитам на гърба си такова събитие!
    Сега разбирам, че благословени са онези, които живеят под покривалото на неведението. Иска ми се безусловно да забравя всичко, да получа някакъв вид амнезия, която да избави душата ми от разрушение; иска ми се да върна времето назад и с брат ми да не бяхме купували онази проклета къща - подведени от ниската цена и от необмисления ни стремеж за спокоен живот. Можехме просто да изчакаме малко или да реагираме своевременно... макар че в онзи период най-малкото, за което мислехме бе, че къщата е обитавана от духове. А възможно е и късметът ни да е такъв.

    Навярно дойде подходящото време да споделя този низ от неестествени събития, които се случиха на мен и които все ще ме държат нащрек, докато обитавам това място. Всеки читател, познаващ моите истории, навярно ще бъде разочарован от липсата на "големия ужас", зрелището или финалния екшън, но според мен обстоятелството, че случките са истински - тоест, не са плод на моето или нечие чуждо въображение, - допълнително ще наклони везните в правилната посока. С този разказ няма да опитвам да ви вкарам в светове на обезумели чудовища, кръвожадни вампири, плашещи призраци или войнствени демони, също няма да търся връзки между отделните събития, нито пък ще разгадавам заровени в миналото тайни; просто ще ви разкажа за кошмарите, станали във вилата ми и в местността около нея. Защото вече съвсем ясно разбирам максимата, че когато човек предизвиква "господарите на мрака", идва момент, когато те се стоварват яростно върху плешките му.
        Както много от приятелите ми знаят, аз живея във вила в околностите на София, която заедно с брат ми Иван купихме преди четири години. Тогава разполагахме с нужните пари за да решим, че няма смисъл да плащаме наеми, а е по-добре да "инвестираме" в този недвижим имот, с цел, след години той да възвърне многократно цената си. А и е много по-добре да имаш собствен покрив над главата си, отколкото безвъзвратно да "хвърлиш" част от спестяванията си за нечии чужди облаги.
    Три месеца след като се сдобихме с жилището, ние напуснахме старата квартира в центъра на София и заживяхме в новото ни жилище, намиращо се на красив склон в подножието на Стара Планина. Вилата, макар и студена изглеждаше спокойна, а природата около нея - приказна, невероятно красива. Поне в началото мястото с нищо не подсказваше, че крие страховити тайни.  
    Ще споделя тези тайни накратко, без излишни обяснения, без да изказвам мнение. Бих бил благодарен на уважаемите читатели ако опитат (стига да е възможно) да открият отговори на загадките или поне да намерят разумно обяснение.

                                                  ***
        И така, първото по-странно събитие се случи шест месеца след като се бяхме настанили. Не помня точната дата, зная само че беше около полунощ  и с брат ми тръгнахме на разходка по пътечката към близката гора. По принцип, в цялата вилна зона има само три напълно обитавани къщи, но тези около малката пътечка бяха пусти през повечето време, тъй като собствениците им идваха главно през уикендите и празниците.
        Есенната нощ бе мъглива, а часът минаваше дванадесет. С брата закрачихме покрай последните вили и навлязохме в тъмната гора. Аз за пръв път влизах тук, а той беше идвал два или три пъти. Пътеката закриволичи покрай една голяма скала, и малко преди да навлезем в гъсталака, в далечината се чуха странни кряскащи звуци, все едно някой стържеше по дървесина. Бяха прекъснати и се повтаряха на определени периоди, започваха рязко и затихваха също толкова рязко. С брат ми застанахме мирно и се вторачихме изумени в дърветата на мрачния лес.
        - Хайде да си ходим - предложих аз с изтънял от вибрациите на стреса глас, без да отвръщам поглед. Двамата мълчаливо се обърнахме и с ускорени крачки поехме в обратна посока.
        Разбира се, това първо приключение бързо намери своето обяснение - братът предположи, че звуците са издавани от птица, а пък аз - че са от някой съсед, дървар, който за да не бъде забелязван, излиза по нощните часове и сече дърва за зимата. И макар че двете обяснения изглеждаха неестествени, имайки предвид същността на звуците, ги приехме като разумни и единствени възможни.

        Мина почти година и вече бях забравил станалото в гората, когато ми се случи второто събитие - далеч по-зловещо и необяснимо. Това събитие описах подробно в разказа "Пряката пътека", макар че тогава използвах други герои и други местности.
        Всяка сутрин, в четири и двадесет, ставах за работа и изминавах почти едно километровото разстояние от вилата до гарата, за да хвана сутрешния влак за София. Помня, че тогава беше хубава лятна сутрин и аз с нормална крачка слизах по черния път, преминаващ през вътрешността на гората и водещ към малката железопътна станция. Искам преди това да спомена следният факт - на един от завоите, между пътя и дерето, има гроб на мъж, който до колкото зная от местните хора, е загинал при автомобилна катастрофа.
        През онази лунна сутрин едно кученце на съседите кротко тичаше покрай мен - това кутре често ме изпращаше до някъде, след което се връщаше у дома. Тогава обаче, насочвайки се игриво към гроба, кучето изведнъж изскимтя силно! Обърнах се и видях, че беше вперило очи в паметника и боязливо стъпваше към него.  По едно време то залая свирепо, вторачено в огрения от светлината на месечината паметник, сетне се обърна и побягна с все сила надолу по пътеката. Аз стоях като препариран, без да зная какво да предприема! И точно в този кратък момент се случи най-страшното - една ледена вълна премина през мен и за секунди скова тялото ми. Не, това не беше внушение или илюзия - това бе истински, необясним хладен повей, появил се внезапно и изчезнал също толкова внезапно. Стреснат от необичайната ситуация, аз хукнах след кучето и закрещях уплашено. Колкото повече тичах, толкова повече крещях...
        От този ден нататък за голям период от време заобикалях гроба, като минавах по малка просека между дърветата.

        Следващите три събития се случиха в периода от 13 декември 2012 година, до 12 януари 2013 година.
        В първом, искам да споделя случая на 13 декември вечерта, когато с брат ми пак решихме да излезем на малка разходка в околността. Часът беше около десет и половина, времето навън бе неестествено топло, а многобройните звезди се открояваха ясно в черния небосвод. Минавайки край последната вила, малко преди да се впуснем в тъмната гора (същата, в която преди време чухме необичайните звуци), някаква ярка светлина блесна и освети всичко за миг. Ние се спогледахме - не бе възможно тази светкавица да е дошла от небето, тъй като, съдейки по звездите, нямаше облаци.
        И макар че не видяхме други светкавици при разходката около гората, когато на връщане отново преминахме до тази последна вила, аз изтръпнах, защото усетих необясним полъх - по-слаб и по-различен от онзи до паметника, приличаше на някакво докосване или полюшване на въздуха... не зная как точно да го опиша.
        Естествено, и на тези събития намериха обяснение. Светкавицата според нас идваше от жп-линията, пресичаща дефилето недалеч от нас - може би точно в тоя момент е преминавал влак и пантографът на движещия се локомотив, както често се случва в този сезон на годината, се е допрял до заледена или неизправна част от контактната мрежа и е дал на късо. А полъхът навярно беше лек ветрец или просто внушение.
        Но на другия ден научихме ужасна скръбна вест - точно в десет и половина вечерта, собственикът на последната вила (тази, до която се намирахме когато проблесна светкавицата), - е починал...
        Оставям този случай без коментар.
 
        На 31-ви декември аз се намирах в София и пътувах с приятелката ми към едни мои другари, с които щяхме да празнуваме Нова Година. Возейки се в автобус 76 към Младост чух, че телефонът ми звъни. Беше Иван, брат ми, който поради неудобния си работен график беше решил да празнува сам във вилата:
        - Донко, току-що имаше паранормално явление - започна той с привидно шегаджийски глас.
        - Как така бе, човек?! Какво паранормално явление?
        - Абе не знам, ама такова беше - гласът му вече беше напрегнат, правеше паузи между думите, сякаш обмисляше всяка една от тях.
        - Кажи какво е станало.
        И той започна:
        - Както си бех в банята (банята е с отделен вход), изведнъж вратата се отвори рязко! Аз ти казвам..., направо се удари в стената. Немаше как да е котката или друго животно.  Немаше и вятър, за да е течение. А най-странното знаеш ли кое беше? След като видех, че навън нема никой и влязох отново, вратата се затвори сама със същия трясък! Пак я отворих и погледнах навън. И пак немаше никой.
        - Стига, бе човек. Верно ли?
        - Да бе, аз ти казвам! Тука става нещо. Не помниш ли онова, което светна оня път. Казвам ти, че тука не я бива работата!
        - Кой знае к'во е било. Аз ще затварям, брат ми. Айде... и приятно прекарване.
        - Приятно и на теб.
        От този разговор ме побиха тръпки. Въпреки, че пишех разкази и новели за вампири, изчадия и призраци, вътре в себе си бях прагматичен човек, който нито за миг не би допуснал, че такива твари съществуват наистина. Макар че с Иван бяхме преживели странни събития във вилата и околностите, аз смятах, че те биха могли да се обяснят с познатите ни закони на природата.
        Ала все пак изтръпнах след това преживяване на брат ми.
        Когато се прибрах на другия ден сутринта и погледнах вилата, над която се издигаше дивата и посивяла от снега гора, изпитах внезапен, суров страх, който по-късно следобед успях да го трансформирам като поредната игра на въображението ми.

                                                  ***
        Може би ако на дванадесети януари не се бе случило събитието, което ще опиша по-долу, аз нямаше да създам този разказ. Въздействието на отминалите странности отдавна бе намаляло и аз вече ги възприемах като някакви импулси в съзнанието ми, което като че ли се опитваше да даде колорит на моето скучно ежедневие в това спокойно място. Брат ми, който доскоро изглежда не успяваше да се отърси от преживяното на Нова година, в последствие също прие предходните случаи за естествени и за негова радост (но не и за моя) на дванадесети януари той бе на работа и не изпита ужасът, стоварил се върху мен с нечувана, гигантска мощ.
        Тогава, както можете да се досетите, бях сам в къщата. Минаваше пладне и аз току-що бях привършил с обяда и се готвех да се отдам на приятния следобеден сън. Навън времето не беше лошо и слабият, но топъл зимен дъжд ромолеше по покрива, чукаше в стените, а мъглата, обвила в студенина голите корони на дърветата, придаваше на природата някакъв свеж, но загадъчен оттенък.
        В един момент ми се стори, че отвън се носят гласове. Изправих се мързеливо и погледнах през прозореца. В двора нямаше никого. Върнах се в леглото и си легнах.
        Но гласовете не изчезнаха. Бяха слаби, едва доловими, като далечни трептения на въздуха, но по тембъра и неравномерните им прекъсвания можеше да се разбере, че някой говори. Най-вероятно са виладжиите в съседните вили, успокоих се аз и се обърнах на другата страна.
        Гласовете обаче не спираха. Дори напротив - имах усещането, че във всеки изминал момент се усилваха. Вече се улавяха интонациите, гласните тонове, преплитащи се в полифония - сякаш онези, които говореха, идваха бавно към мен. Отново станах от леглото, направих няколко крачки към прозореца и се зазяпах навън. Мъглата беше станала гъста, бяла, подвижна, но още се забелязваха дърветата, оградата на двора, външната тоалетна. И пак не видях хора. Нито пък каквито и да е движещи се предмети.
        Излязох навън и набързо обиколих къщата. Дъждът бе станал по-студен и навярно скоро щеше да премине на сняг. Нямаше абсолютно никой, а и малко преди да се прибера установих, че гласовете бяха изчезнали. Отворих вратата и се скрих в мрачната вътрешност на вилата. Изведнъж звуците се появиха пак, този път значително по-гръмко и идваха не отвън, а някъде отвътре!
        Влязох в стаята и понечих да легна, когато... вратата се отвори с трясък!
        Изкрещях!
        Зад нея антрето изглеждаше празно!
        Страхът дойде на големи ударни талази. Седях на леглото, скован и неподвижен. Сърцето ми туптеше бавно, но силно. Не е вярно, че сърцето на човек бие учестено при силен продължителен стрес, нито пък самият той е напрегнат до пръсване - просто тялото му изстудява и се обездвижва заради ледените вълни на ужаса, обземащи го постепенно, с мощни тласъци.
        Гласовете проехтяха около мен - бавни, треперещи, гръмки, но заваляни, неразбираеми. Приличаха на стонове, издавани от човек в състояние на транс, с ясно изразени и продължително стелещи се гласни звуци -е, -а, о, - и слети, губещи се в тях съгласни.
        Извисяваха се страховито от въздуха и идваха отникъде, а на фона на отварящата се врата, клатушкащия се полилей и местещите се предмети, те сякаш добиваха зловещи, застрашителни нюанси.
        Аз рязко скокнах от леглото, бутнах мърдащата врата на стаята, после със сила отворих външната врата на къщата и излетях навън, сред влажната бяла мъгла. Бях задъхан, а ужасът идваше все по-осезаемо...

        През онази вечер преспах при съседите, а на другата сутрин с брат ми решихме да се изнесем на квартира.
    Не успяхме. Оказа се, че не е толкова лесно да намериш набързо подходящо жилище под наем, а и (по-важното) не разполагахме с достатъчно пари. Така че се наложи просто да свикнем със страха и да приемем отминалите събития за нормални.
        От онзи ден до днес не се случи нищо страшно, но очакването, че някой ден отново ще преживеем нетленен кошмар, все още е впито силно в мен и сякаш няма намерение да напусне разсъдъка ми.
        Дано не съм прав.

събота, 31 август 2013 г.

"Странноприемницата" от Явор Цанев

    Ето още една много добра книга от чудесен български автор. Казва се "Странноприемницата" и е написана от доказалият се писател Явор Цанев.

















    Всеки един от 24-те разказа в "Странноприемницата" е написан майсторски, а темите са изключително разнообразни - има хорър, има трилър, има фантастика, фентъзи, приключенски... но във всеки един от тях изпъква дълбокият психологизъм и така всичките разкази звучат реалистично. Няма да правя разбор на всеки един от тях, за да не стане прекалено дълго ревюто, ще напиша тези, които ми направиха най-силно впечатление (въпреки че според мен всички заслужават аплодисменти).
    Странноприемницата.
    Старецът Ной
    Сърцето
    Таласъмът на таласъма
    Разпукването на пашкула
    Спомен от детството
    Снежинки в мрака
    Малката кибритопродавачка (кавърверсия)
    През други очи
    Ноевият ковчег


    Явор Цанев е създател на списанието "Дракус" и на множество разкази, пръснати по различни книги и интернет-сайтове. За повече подробности вижте профила му в "БГ-фантастика": http://bgf.zavinagi.org/index.php/%D0%AF%D0%B2%D0%BE%D1%80_%D0%A6%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2.
     Пожелавам ви приятно четене.
   

петък, 19 юли 2013 г.

"Блудницата и серафимите", книга 1 - на Деспина Клер

    Ето още една книга-поредица от български автор, която ще прдставя в моя блог. Казва се "Блудницата и серафимите" и е написана от писателката под псевдоним Деспина Клер. В това мое ревю ще прдставя първия том.







    Младото момиче Деспина бяга от вкъщи, за да се спаси от постоянните гневни изблици на майка си.  Бродейки по софийските улици, тя се запознава с друго момиче, което й предлага работа като платена проститутка в някакъв бардак. Тласната от безизходицата, Деспина се съгласява. И животът й започва да се променя.
    В този роман е описано подробно встъпването, израствнето, както и многобройните премеждия на Деспина в света на похотта и мръсотията. Историята няма нищо общо с познатите истории за момичета, станали жертва на трафик - тя дори на моменти издига професията на пиедестал. Намира нови приятелки, запознава се и се сприятелява с много клиенти. Дори накрая се влюбва в един от тях...
    И тогава разбира, колко гнусно е това, което върши и колко то я отдалечава от истинските чувства. Опитвайки да се откаже от професията си, тя попада в зверски капан.

    Книгата "Блудницата и серафимите" се чете бързо, на моменти е много напрегната, но също така е и много реална. Препоръчвам я на всеки.
    До колкото виждам, все още я има в книжарници "Хеликон".


събота, 1 юни 2013 г.

"Сянката" на Сибин Майналовски

 Ще ви представя поредната книга от български автор, която прочетох с голяма наслада! Тя се казва "Сянката", а неин автор е Сибин Майналовски.




  За пръв път се запознах с творчеството на Сибин Майналовски преди няколко години, когато прочетох антологията "Ласката на мрака". Там той участва с творбата си "Мракът и дъщеря ми", която аз харесах много. В последствие разбрах, че той е издал и две електронни книги, които могат да се видят в сайта на издателство "Буквите". "Сянката" е третата му книга и първата на хартиен носител. Освен там, разкази на Сибин Майналовски могат да се прочетат и в блога му "Магьоснически мисли".
  В "Сянката" има 22 разказа, като всеки един е написан с майсторство. Лично аз не видях лош такъв, всичките ми харесаха по един или друг начин. В жанрово отнощение сборникът също е разнообразен - има хорър разкази, фантастика, фeнтъзи, трилър, разкази за котенца :) ... и така нататък. Аз сега няма да правя разбор на всеки един разказ поотделно, за да може самият читател да ги оцени подобаващо, защото наистина начинът на писане на Сибин е много добър и много лесно усвоим.
 И в този сборник с разкази аз имам лични фаворити, които изчетох с блаженство. Те са: "Сянката", "Спокойствие Инкорпорейтид", "Лабиринтът на възмездието", "Котенцето", "Телефонът на Краля", Symphoniae mortuorum", "Градът", "Мракът и дъщеря ми", "Ъгълът". Не че другите са по-лоши, просто тези разкази са от такъв тип, какъвто чета с най-голямо удоволствие.

понеделник, 20 май 2013 г.

Баща ми е жив

    

            ужаси, психо

        (да не се чете от хора под 18 години, хора над 65 години и хора със слаба психика!!!)


    Баща ми е жив! Баща ми е жив!
    Ето го в моята стаята - седнал е на стола и ме гледа със своите дълбоки сини очи, обрамчени с безброй бръчки, които пък придават на болнавото му лице някаква неподправена мъдрост. Кожата му е бледо жълта, с тъмнокафяви оттенъци, посивялата му коса е сресана странично на път, изражението му е много мрачно, дори печално.
    Но най-важното за мен е, че той е жив!
    "Татко ти го няма вече, моето момче" - тъжно изрича майка и ме прегръща хладно. По-големият ми брат гледа унило към нас, с напрегнато и начумерено лице, а очите му са навлажнени.
    Защо всички искат да мисля, че татко е мъртъв, след като той е жив? Нямам никакво обяснение.

    Често го виждам и в училише. Промъква се в клас по време на часовете за да ме наблюдава. Съучениците напоследък се държат странно, гледат ме виновно. Никога не съм се разбирал с тях. Някои ме потупват приятелски по рамото и ми казват: "Давай напред, след време мъката ще утихне", други ми говорят със съчувствени лица: "Съжалявам за смъртта баща ти".
    "Как така съжалявате бре, хора? Та той не е умрял! Той е жив!" - извиквам. Съучениците ми казват само "Да, така е", след което се отдалечават от мен.

    Днес татко е застанал близо до хладилника в кухнята. Изражението му отново е бледо, както по време на болестта (която аз зная със сигурност, че я е победил), а дълбоките му очи гледат отрупаната с различни ястия маса. "Няма ли да ядеш с нас, татко?" - питам го аз. "Няма да ям повече с вас, моето момче" - отговаря той. Гласът му е далечен, като на старо радио, предаващо чужда станция.
    Майка и батко влизат в кухнята, заемат местата си на масата и мълчаливо започват да се поемат от порциите.
    "Защо татко вече не се храни с нас?" - задавам въпрос на двамата.
    "Защото не е тук" -  казва батко.
     "Как да не е тук? Ето го! Не го ли виждате?" - не се предавам, сочейки към баща ми, който продължава да стои изправен до хладилника и да ни наблюдава жаловито: "Не го ли виждате?!" - повтарям по-гръмко.
    "Виждаме го" - сухо изрича майка.
    "Виждаме го" - потвърждава брат ми.
    "И след като го виждате, защо, мамка му, не му разрешавате да седне с нас? Защо продължавате да твърдите, че е мъртъв, след като сами виждате, че не е? Защо? Защо? Защо?"
    "Слушай, детето ми. Баща ти умря преди двадесет дена. Просто опитай да приемеш истината такава, каквато е!" - хлипайки говори майка. От очите й се стича капка прозрачна течност.
    "Как така е умрял, след като е тук, сред нас? Няма логика в това, мамо! Няма никакъв смисъл в глупавите ти думи!
    "Да, момчето ми, татко ти е тук, сред нас. Винаги ще е сред нас и ние никога няма да го забравим! - след тези изказвания майка закрива лицето си с ръце и започва да плаче. Брат ми я прегръща и ме поглежда косо, сякаш иска да ми каже: "Не биваше да й причиняваш това."
    Лъжат! И двамата лъжат! Всички лъжат! В онзи злощастен ден ние погребахме друг човек, а не татко!

    "Говорих с майка ти и взехме решение да те заведем при училищния психиатър, доктор Ковачев. И двете смятаме, че е нужно да поговориш с него. Аз те разбирам добре и зная как се чувстваш. Ти си много умно, но много чувствително момче." - уговаря ме класната ръководителка по време на голямото междучасие, но аз съм непоклатим:
    "Психиатър ли? Никога! Баща ми е жив и няма да общувам с тъпите ви психиатри! Никой не може да ме убеди в обратното! Аз го виждам и говоря с него! Що си мислите, че съм в плен на някакви шибани халюцинации?"
    Класната ме гледа състрадателно и кимва мълчаливо с глава.

    След училище се движа унило по парка. Съзрявам татко в далечината, седнал на една пейка. Очите му отново са дълбоки, но устните му са разширени в мъченическа усмивка, а кожата му, на фона на светлия пролетен ден, изглежда изтезана.
    "Таткоо, таткоо!" - извиквам аз и се затичвам към него. Опитвам се да не обръщам внимание на съчувствените и сдържани погледи на разхождащите се, които отвръщат лица от мен.
    "Какво правиш татко?" - питам го радостно.
    "Наблюдавам слънцето" - отвръща той и допълва - "Човек усеща липсата на ценните неща едва когато ги загуби завинаги".
    "Какво искаш да кажеш, татко? Нима слънцето ти липсва?" - искам обяснение .
    "Всичко ми липсва, детето ми. Абсолютно всичко. Най-вече вие!" - завършва той и свежда тъжно глава. Двамата мълчим. Татко отново е мрачен, нещастен.

    Вечерта го сънувам. Напоследък сънят и реалността някак ми се сливат, но съм сигурен, че това преживяване е сън. Сега татко е весел, изглежда щастлив, много по-щастлив. "Тук, в този свят, аз привидно съм по-добре. Тук всички ми обръщат внимание, тук всички са мили." - говори ми той с типичния си спокоен, но строг тон. "Кой е този свят, татко?"- искам да узная. "Светът на сънищата, момчето ми. Прекрасният свят на сънищата".
    Той ми дава знак да го последвам. Движим се по усойним местности с причудливи растения, дивни със своята прелест. Небето е розово, a звездите сияят по-ярко и са с най-различни цветове. Цялата местност създава вълшебното усещане за нереалност, като че ли се намираме в сюжета на някоя красива приказка. Наближаваме празно пространство между растенията, в което блещука малко чисто езерце. Татко сочи към него и ми прошепва: "Виж водата, тя е една от портите". И аз поглеждам към прозрачната й вътрешност.
    В отражението се появява къщата ни. Виждам стените на кухнята, празната маса изчистена от приборите и домакинските съдове, отворения прозорец, хладилника. След малко влизат майка, батко и аз. Поглеждам към семейството ми и се усмихвам, ала майка и брат ми са сериозни, смълчани. На отсрещната стена е закачен огромен портрет на татко, на който почти не обръщах внимание, а под него, в една малка медна купа, са поставени няколко стръкчета чимшир.
    Груб звън ме изважда от красивата приказка. Езерото, усойните дървета и розовото звездно небе изчезват и се появява реалността - таванът, стените и прозорците на моята стая, както и дразнещото дрънкане на часовникът, който трябва да ме събуди за училище.
   
    "Защо всеки иска да си мъртъв, татко?" - питам го аз, докато двамата се разхождаме по скучните и пусти улици на градчето. "Никой не го желае, моето момче. Просто така се стекоха нещата" - отвръща той. "Но аз искам всичко да е както преди! Защо не може ние отново да сме заедно, като едно прекрасно семейство? Защо всеки казва, че си умрял, макар че ти си жив?". "Може би така е най-добре, момчето ми. Знай само, че ви обичам, и никога няма да ви изоставя" - веждите над дълбоките му сини очи са присвити и приповдигнати в тъжовна гримаса. "И ние те обичаме, татко. Зная, че никога няма да ни изоставиш. Но защо никой не го разбира?". "Всички го разбират, моето дете. И ти някой ден ще го разбереш. Повярвай ми".

    "Защо се държиш така лошо? Защо причиняваш това на майка? Не виждаш ли, въпреки мъката си, колко много работи и колко шета вкъщи, само и само да не ни липсва нищо? Знаеш, че единствено тя ни остана!" - говори брат ми, гледайки ме с укор.
    "Не" - изкрещявам троснато - "Ние имаме двама родители - майка и татко!"
    "Разбрано, но просто не говори за татко. Моля те. Не бива да си причиняваме още страдания.
    "Винаги ще говоря за него, защото той е жив и ни обича! Баща ни е жив, разбра ли?"
    "Да" - заършва по-големият брат и излиза от стаята ми.

    Петък е. Тази вечер ще го направя. Тази вечер ще докажа на всички, че татко е жив и че в гроба му лежи друг човек! Утре е събота и всеки спи до късно, така че разполагам с достатъчно време. Предварително съм подготвил кирката и лопатата, само изчаквам майка и батко да си легнат. Аз също ще отида в стаята ми, но след като те заспят, ще изляза неусетно навън.
    Татко седи на фотьойла в хола, дълбоките му очи сякаш казват: "Не, не го прави, в никакъв случай", ала строгите му устни са застопорени в ледено безмълвие.
    Но и той няма да ме спре от мисията!
    Майка и батко отдавна са се пренесли в приказния свят на сънищата, откъм стаите им се чуват равномерните им вдишвания. Това безспорно означава, че вече е време е да тръгвам!
    Минало е единадесет, градът спи. Луната е застанала властно на небосвода, сякаш провиснала на невидими вериги. Вървя през гората, за да не привличам внимание. Никой не бива да ме вижда, защото някои могат да опитат да ме спрат.
    Ето го и мрачното гробище, на което сивкавите надгробни паметници зловещо се открояват на лунната светлина. Зная, че никъде не дебне пазач, затова смело хвърлям лопатата и кирката вътре, прескачам оградата и падам глухо върху тревясалата почва.
    Гробът на татко е някъде по средата на гробищния парк. Идвал съм тук само веднъж, ала въпреки това лесно го намирам. Кръстът с името му стърчи като грозен обелиск, съсухрените венци са паднали на земята до него. Пръстта е започнала да сляга, макар че все още е рохкава.
    Баща ми стои върху един страничен гроб и ме наблюдава изпитателно, с дълбоките си сини очи. Около него сияе бледожълт ореол, сякаш за да потвърди магическото му присъствие. Зная, че иска да спра, чувствам неговия мълчалив укор, но колкото и да го обичам, няма да го послушам. Защото е жизненоважно да докажа на всички, че той е жив и че вместо него тук е погребан друг!
    Нахлузвам стари ръкавици, вземам кирката и започвам да копая. С лопатата събирам и изхвърлям остатъчната земя. Пръстта е мека, лесно се обработва. Предполагам че ще се справя до края на нощта.
    С течение на времето ми става още по-трудно. Все пак съм само на дванадесет години. Баща ми продължава да стои неподвижно върху страничния гроб и ме гледа студено. Дишам все по-тежко, изпотявам се, усещам умора по тялото си. Но дупката става по-голяма и по-голяма, аз приближавам към заветната цел.
    Вече съм отпаднал, дрехите ми са лепкави и влажни заради горещата пот, лицето и косата са мокри, дишам на пресекулки.
    Изведнъж попадам на нещо твърдо и голямо. Кирката удря на дърво! Ковчегът!
    Татко вече го няма на страничния гроб. Може би не желае да гледа това, което ще направя. Въпреки изтощението си, аз копая още по-усърдно.
    Целта е пред мен. Още малко, още малко... Тъмното небе лека полека изсветлява, става розово, като в онзи сън. Аз разривам остатъчната пръст от капака. Отвътре се носи много лоша миризма. Дървесината е мека заради подпочвената влага и капакът би могъл лесно да се махне. Навън вече е светло, уличните лампи са изгаснени, макар че по улиците все още не виждам хора. Пробивам с кирката стената под капака и дърпам нагоре. Гвоздеите се отковават, капакът се повдига, остра смрад ме лъхва. Най-сетне ковчегът е отворен и вътрешнотта му се показва със скверно зловоние - вътре, завит в мръсни бели одеала, лежи човек!

    Косата му е сива, но разчорляна, сплъстена, мръсна, мазна. На мястото на очите чернеят огромни кръгловати дупки, около които пълзят малки бели червеи. Кожата на някои места е жълтеникава и слузеста, а на други - тъмнокафява и твърда. Устните липсват, на тяхно място белеят два реда зъби...
    Не! Това не е баща ми! В никакъв случай! Баща ми има бледа кожа, строги устни, дълбоки сини очи и посивяла коса, сресана странично на път!
    Ето, нека сега всички видят - тук е погребан друг човек!
    Значи баща ми наистина е жив! Баща ми е жив!!
   
   

   

петък, 17 май 2013 г.

"Съ-Вместим" на Коста Сивов


Отдавна не съм правил ревюта на книги и затова много искам да ви представя този сборник с разкази, който може да се поръча единствено в сайта www.pechatnaknigi.com Съставител е моят много добър приятел Коста Сивов - автор на книгата "Време във времето", която представих в блога преди известно време и редактор на последната ми книга "Отвъд страха".






В този много интересен сборник има четири разказа, всичките писани в съавторства - с Адриан Лазаровски, с мен, с Румен Вучков и с баща му Атанас Сивов. И сега нека кажа по няколко думи за всеки един разказ поотделно.

"Вовини", писан в съавторство с Адриан Лазаровски - определено най-добрия и най-дългия разказ в сборника. Младата и красива Криана бива грубо събудена от уродлив мъж - пират, който и говори гнусни неща. Оказва се, че е отвлечена и завързана от него за палубата на кораб, а той е убил семейството й за отмъщение. По някое време корабът се надига и, сякаш повлечен от мощен, невидим кран, се издига високо във въздуха. След това Криана се буди в съвсем друг свят, в покоите на някакъв красив господар, който и дава мисия. Каква е мисията - ще научите ако прочетете този изпълнен с напрежение и много обрати разказ, написан от двамата майстори на хоръра и фантастиката Коста Сивов и Адриан Лазаровски.

"Вилата",в съавторство с Донко Найденов - по принцип аз не обичам да говоря много за моите неща, но аз съм длъжен да отдам заслуженото на Коста Сивов, който е причината този разказ да е сполучлив.Тук героите сме самите ние - аз и Коста. Аз получавам по Фейсбук съобщение от позната, в което тя ми пише, че във вилата й в Лозен има дух! Моли ме или сам или с мои приятели, да посетим вилата й и да определим дали наистина там витае невидимо същество или духът е просто плод на илюзиите й. Аз, от своя страна, правя събитие в социалната мрежа, на което се озовава единствено Коста...

"Посещението", в съавторство с Румен Вучков - Добър разказ. След уморителен работен петък, Благо Георгиев си тръгва със стария Опел Кадет към родното село Дрен, намиращо се в подножието на Верила. След като се вижда със старите си родители той отива в задния двор, където се намират лозята му. Там вижда трупът на кучето му - кавказката овчарка Балкан,  а в другия край съзрява някакви движещи се фигури. Мислейки, че са крадци, отровили кучето му, той грабва лопатата и хуква към тях. Но когато приближава той разбира, че фигурите не са на крадци, дори и не са на ... хора!

"Преследване", в съавторство с Атанас Сивов (баща на Коста Сивов). Застрахователният агент Мартин Еванс предлага на главната героиня и партньорът й в разузнавателната дейност Джак солидна сума, срещу която да следят съпругата му Евелин. Следейки я, те попадат в много странен пансион, който е едновременно и параклис и клиника. Когато решават да научат повече за пансиона, двамата детективи попадат в зловещ капан!

Очаквайте ревюта на още книги!

петък, 22 февруари 2013 г.

Снимката

                ***

    Георги се взираше в черно-бялата снимка, правена преди четиридесет години. На пръв поглед в нея нямаше нищо странно - просто една фотография с изображение на четирима души - майка му, баща му, брат му и той. Всички бяха усмихнати, с изключение на братчето му Ники, коeто се мръщеше на обектива. Преливащите в различни нюанси на сивото цветове придаваха на усмивките им някаква първична загадъчност.
    Какво страшно имаше в тази снимка? Защо точно нея?
    Баща му Тодор, който вече не е между живите, тогава е бил на тридесет и четири години, с черна коса, сресана странично на път, с остър нос, даващ на лицето му интелигентен вид, с характерната за същността му строга сдържана усмивка. Бе облечен в тъмен костюм, светла риза и бляскава вратовръзка.
    Майка му Валя изглеждаше ослепителна (за разлика от сега), със светлата си къдрава коса, с милата усмивка, показваща красивите й бели зъби, с лъчезарния поглед на щастлива млада жена, както и с прекраската копринена рокля на цветчета, закриваща стройното й тяло.
    Ники пък изглеждаше много малък, нямаше нищо общо с мъжът Николай Арсов, създал семейство с три деца и занимаващ се с частен строителен бизнес. На снимката представляваше русоляво хлапе, намусено по детски, което вероятно се чудеше защо някакъв си чичко е изкарал тази странна машина (фотоапарата) и я насочил към тях.
    И накрая бе самия Георги - чернокосо сияещо момче, все още носещо онзи плам в очите, типичен за децата от онова време. Бе облечено с моряшка тениска и тъмни на цвят къси панталони (помнеше от детството си, че бяха тъмночервени).

    Дълбоко в спомените изплува и денят, в който се бяха снимали - прекрасен топъл ден, навярно някъде по средата на лятото. Тогава бяха решили да разнообразят натовареното с работа ежедневие и излязоха до красивия "Майски парк" в родното му село Думбар (сега паркът е западнал, с разбити алеи, покрити с най-различни боклуци, треволяци и храсталаци), застанаха близо до фонтана и зачакаха човекът със снимките да се подготви. Проблесна светкавица, миг след това Георги инстинктивно затвори очи и закри лицето с ръце, но снимката вече бе направена. Всички бяха радостни, досущ като едно щастливо семейство. Обаче в същото време около тях ставаше нещо.......
    Какво беше то? Спомените удряха във внезапно появила се преграда. Тогава се бе случило толкова страшно и тягостно събитие, че то бе заключено дълбоко в глъбините на паметта му. И без изобщо да го помни, то и до днес навярно оказва невидимо влияние върху неговата психика.
   
    Загледа се още по-детайлно в снимката - зад тях се виждаха няколко брези, а в клоните им се подаваха онези бели сферични лампи, модерни за периода на комунизма. Между брезите се показваше шадравана и струите на фонтана обливаха малкия паметник на партизанин, загинал в отечествената война. Образът бе леко мъгляв и неясен, характерен за старите черно-бели ленти.
    От взиране очите го заболяха. Георги остави фотографията и легна върху мръсното неоправено легло.


                ***

    Всичко започна преди пет дена, когато на вратата в разнебитената му квартира звънецът зазвъня. Мисляйки, че е някой познат на хазяите (или самите те), Георги с досада отвори вратата. Пред нея стоеше възрастен мъж с каскет и много дълга бяла брада. Очите му бяха странни - бляскави, напрегнети, втренчени - сякаш показваха готовност за подвиг. Изненадата за Георги започна, когато мъжът заговори:
    - Ти си Георги, нали?
    - Да
    - Ето - човекът му подаде една снимка (същата която гледаше до преди малко). Георги я взе и я заразглежда учудено:
    - Това е моя снимка от отдавна.... - каза той
    - Зная че е така. Но точно в онзи момент, по време на заснемането се случи нещо много лошо, много стршно и зловещо. Трябва да се сетиш какво е то.
    Георги вече гледаше мъжът с нескрита боязън. Кратковременен проблясък от някакъв стар спомен изплува и просветна в съзнанието му, след това изчезна безследно.
    - Кой си ти?
    - Твой далечен познат. Но това засега няма значение. Задръж снимката и се разрови в детството си
    - Чакай чакай малко, човече. За какво лошо нещо ми говориш? Я ми рзясни подробно за какво изобщо става дума.
    - Мисля че ще си спомниш. Все НЯКОГА ще си спомниш. Отговорът се намира в тази снимка, защото тук е заснето нещо, което е част от онова - отговори брадатият странник, обърна се и заслиза по стълбите. Георги мълчаливо гледаше в него, докато той не изчезна от взора му.

    "...тук е заснето нещо, което е част от това", - и преди това - "...в онзи момент се случи нещо много лошо, много стршно и зловещо...." - думите кънтяха силно и почти непрекъснато в мозъка на Георги през следващите пет дена. Дори и в работата (бачкаше като пазач в един фургон за някакви мижави пари), дори и в кръчмата с колегите след бачкането, той не можеше да се съсредоточи в реалността. Постоянно изникваше споменът за мистериозния непознат и за снимката. А нощем сънуваше кошмари. Да, кошмари - някави страшни хора приближаваха към него и се опитваха да го хванат, в същото време паникьосани писъци огласяваха околността. Над вичко това тежеше споменът, запечатан в онази фотография - сякаш този спомен е тясно свързан с всичко негативно в неговия живот. И всеки път Георги се събуждаше запъхтян и потен.
    Въпреки тези лоши моменти той едва днес се загледа сериозно в снимката. Защото едва днес дълбоката му увереност, че всичко е някаква тъпа шега, започна да се разклаща.


    Може би трябва да гледа между клоните на дърветата, или  в дъното на алеята, или зад фонтана. А може би е нужно да се сети кой точно беше фотографа.
    Фотографът се казваше Иван - здрав мъж, може би в онзи период е бил на около четиридесет. Георги добре си го спомняше през детските години - висок и як, с черна коса, по-късно станала прошарена, големи мустаци, придаващи му още по-внушителен облик. Работеше едновременно в пощата и в собствения си магазин, в същото време снимаше със стария си фотоапарат през малкото останало свободно време. И най-изненадващо преди двадесетина години гръмна новината, че Иван е починал от инфаркт.
    "...тук е заснето нещо, което е част от това..."
    Какво, по дяволите, е заснето в тая скапана снимка? И къде? Колкото и да я гледаше, Георги не виждаше нищо странно. Абсолютно нищо!  И все пак.....

    " О неееее, бягайтеееее!!!" - мисълта изникна светкавично!

    Това бе внезапно появил се импулс! Какво можеше да означава? Да - вероятно някакъв мимолетен спомен от миналото. Някакъв ярък фрагмент от онзи ден.
    Георги вторачи поглед и ....в този момент забеляза нещо!
    Едно от дърветата в края на алеята НЕ ПРИЛИЧАШЕ на дърво!
    Точно така - в далечината едно дърво като че ли имаше много по-странна форма - стеблото му бе разкривено, а някакъв клон се подаваше неестествено ниско. Взирайки се още по-съсредоточено Георги видя, че това не бе дърво, а нещо друго.....

    Зън Зън Зън - звукът от звънеца, нарушил рязко мълчаливата одисея на празната стая, го стресна. Сърцето му възпроизведе силен удар, след което бавно започна да нормализира пулса. Георги стана от стола, вдишна дълбоко въздух, издиша и тръгна към коридора.
    Зън, зън, зън - дрънкащият тътен се отрази в тъмните стени и така увеличи силата си. Георги натисна бравата и отвори вратата. От другата страна бе застанал брадатият мъж с каскета.
    - Откри ли нещо? - директно започна той.
    - Още не съм. Ей, човече, светни ме за какво иде реч. Кажи ми какво имаш в предвид.
    - Ти сам трябва да си спомниш. Ако ти кажа, всичко ще изгуби смисъл.
    - Не те разбирам въобще.
    - Ще разбереш като се сетиш какво се е случило.
    - Но къде да търся? Дай някакъв жокер.
    - Нищо не мога да ти кажа. Търси в снимката и в спомените, докато не го намериш.
    - Човече, прекалено зает съм да се занимавам с тия глупости. Ако някой ден имам време, мога да опитам да си спомня.
    - Не се притеснявай, имаш цялото време на света. Но в твоя полза ще е да го откриеш по-рано. Довиждане Георги - и мъжът обърна гръб на домакина, като закрачи надолу по стълбите.

    "О нееее, бягайтеееее!!!" - споменът отново излезе на преден план, докато Георги се вторачваше в снимката, или по-точно в онова странно дърво. Точно така, това не бе дърво, това бяха смътни очертания на .... човек! Човек, облечен в тъмни дрехи и заемащ някаква странна поза. Цялото му тяло бе наклонено, едната ръка бе изправена хоризонтално, другата бе протегната вертикално, а главата, която имаше прилика на някаква малка мъглява точка, като че ли се бе килнала на една страна.
    Съсредоточи още повече погледа си, за да се убеди че това странно разположено тяло е човешко. Да, разбира се - контурите бяха на човек, едва забележим и сливащ се с редицата от дървета в Думбарският "Майски парк".
    Навярно този човек е ключът към загадката. Георги разгледа още по-обстойно снимката за да види дали няма други странни обекти, но засега не се забелязваха такива.
    Какво правеше този човек? Георги реши отново да се върне мислено към онзи слънчев ден.
    Случилото се бе станало отдавна и спомените бяха мигновенни, като далечни светкавици, озаряващи за кратък момент мрака на съзнанието му.
    Но колкото повече се мъчеше да дълбае в паметта си, толкова повече картината от миналото добиваше някаква мрачна същност. Появи се някакъв мъж, който идваше от дясно, откъм малкия ресторант до сградата на АПК-то. Мъжът беше с каскет, прошарени мустаци и брада, леко пълен и не много висок, а косата му се снижаваше на перчем над очите. Дали това е същия старец, който му донесе снимката? Може би да. Георги лека полека се сещаше и за други дребни детайли около образа на този човек, който по време на подготовката за снимката идваше към тях - намръщени решителни очи, придаващи на лицето му сурова напргнатост, бърза уверена крачка, резки движения. Очевидно мъжът закъсняваше за нещо. Или бягаше от нещо.
    - Всички да погледнат напред! - извиси се гласът на фотографа. Георги си спомни, че заповедта се отнасяше единствено до него....
    - Кажете "зелеееее"!....
    Изщракване! Светлина! Той тъкмо е успял да се усмихне. Другите членове на семейството му вече са заели своите позиции.
     Всички лека полека се освобождават от сковаността.
     И в този момент.....

    Ах, защо спомените му ще свършат тук? Георги тъкмо успя да визуализира в разсъдъка си картините на слънчевия ден, когато "филмът" бе прекъснат изведнъж. От какво? Може би от нещо, което е нарушило логическите фрагменти на онази стара действителност. По всяка вероятност онова страшно събитие се е случило бързо, внезапно.
    "О, нееее! Бягайтееее!" - това не беше част от стария спомен, а просто думите, окупирали преди малко неговия разум, се появиха на преден план. Навярно след станалото е последвал и такъв изблик, но в сегашния, днешния момент, той изглеждаше от съвсем друго време.

    Главата го заболя и Георги реши да си направи чай. Отвън денят постепенно си отиваше и стаята му неусетно бе станала по-мрачна. Взе чайника от голямата печка, напълни го с вода, грабна едно пакетче шипков чай и го пусна в чайника. Запали газовия котлон и постави чайника върху него. Накрая светна лампата, седна на стола и отново взе снимката.
    Не, не можеше да си спомни повече. Мислите му удряха в глухо пространство и се връщаха назад, сякаш пред тях бе поставена здрава преграда.
    Реши да събере спомените и да ги свърже логически.
    На снимката зад тях е заснет човек в странна поза. Малко преди проблясването на светкавицата, отдясно приближава мъж. Незнайно по кое време някой изрича думите "О, нееее! Бягайтееее!"....
    Дали след щракването се е случило нещо между идващият мъж с каскета и заснетия човек в странната поза? По всяка вероятност да. Единственото, което Георги чувстваше е, че споменът е зловещ, ужасяващ, така както му го каза старецът! И той е толкова дълбоко скрит в дълбините на неговата памет, че ще е нужно голямо усилие, докато бъде изровен.

    Чаят вече бе готов. Георги изключи котлона и отсипа от парещата течност в чашата си. Сложи мед, разбърка и отпи малка гореща глътка.
    Ето я пак проклетата снимка: той - сияещото момче с моряшката тениска, майка му с красивата си усмивка, баща му със сдържаната си засмяна физиономия, сърдитото му братче, плашещо се от обектива, дърветата и белите кълбовидни лампи зад тях, непознатият със странното положение на тялото. И разбира се мистерията, надвиснала зловещо около наглед щастливата семейна атмосфера.
    Какво, мамка му, е станало през онзи ден? Какво?


                ***

    Ето, някакъв образ се опитва да излезе! Някакъв спомен! Спомен от нещо сиво, блестящо, нещо, което всеки момент ще влезе в действие. То е страшно, опасно, ужасно. В онзи ден той се обръща и го вижда - бляскавия сив предмет. Но къде, ....кога, .....как? Непосредствено след снимката?! Да! И някой крещи! Крещи! ... какво? .... "- О,нееее! Бягайтееее!".... това е гласът на фотографа. Тогава Георги се обръща и вижда лъскавия предмет!!
    Какъв е той? Още малко, още малко....! Нож? Не, друго е. Пистолет? .... Да, това е пистолет!
    Пистолетът е насочен към нещо....към някой ....
    "- О,нееееее! Бягайтееееее!
    ....Проехтява изстрел!!!!.... Точно така, ИЗСТРЕЛ!!! Буууууум - и всичко заглъхва!!!

    В следващия момент се чуват забързани стъпки - някой с черна коса се скрива между дърветата! Извисяват се писъци! Ръце закриват очите на Георги - ръцете на майка му!
    Водят го към автомобила. Около него ехтят гласове...плач....

    Убийство! В онзи ден е извършено убийство! Може би...
    Човекът с черната брада е същия, който го потърси тези дни. Горги е сигурен в теорията си. Дали той не е убит от някой? От оня със странната поза?! Не, това е невъзможно, този човек е жив. Може би се касае за негов брат или роднина.
    Убийство! Възможно ли е кошмарът от онзи ден да е влязъл толкова дълбоко в паметта, че дори и най-малкия импулс от него да не може да излезе наяве. И в сегашния момент, четиридесет години по-късно, да изригне като мощен гейзер.
    Убийство! Преди четиридесет години! Защо?

    "Звън, звън, звън!" - някой пак звъни на вратата. Може би е онзи човек! Може би някак е разбрал, че Георги си е спомнил всичко. Той взема снимката, отива до вратата и я отваря. Беловласият мъж е застанал отпред.
    - Успя ли да си спомниш какво се е случило? - попита той.
    - Да, спомних си. Онзи ден е извършено убийство!
    - Убийство - старецът се замисли - И кой са според теб са убили?
    - Някой твой роднина. Или брат. Ти трябва да знаеш по-добре.
    - Аз нямам братя или каквито и да е роднини. Аз съм сам, винаги така съм живял!
    - Само не казвай, че са убили теб.
    - Нямам намерение да споменавам подобно нещо.
    - Откъде имаш снимката?
    - От роднините на Иван фотографа.
    - Кой е този? - Георги му показа човекът, заемащ странна поза - виждаш го и трябва да знаеш кой е.
    - Зная кой е - спокойно отвърна мъжът.
    - Е?!
    - Това е брат ми. Лудият ми брат.
    - А тогава..... чакай малко. Имаш в предвид, че заснетия мъж е лудия ти брат? Луд в какъв смисъл? А в такъв случай кого е убил този твой луд брат? Кой е човекът, който прилича на теб?
    - Ти ми каза, че си спомняш убийството. Нали така?
    - Да, спомних си го. Този, който сочиш за брат е убил мъж, приличащ на теб.
    - Нищо не си спомняш! Абсолютно нищо! В онзи проклет ден АЗ УБИХ БРАТ СИ! Лудия си брат. Аз съм убиецът, не той! Убих го, защото на него завещаха всички имоти. Моите имоти! Тези, които Аз притежавам. И които АЗ ще притежавам! Така и не разбраха кой го е убил!
    - Виж сега, накъде биеш? - Георги се напрегна и се втренчи в стареца.
    - В онзи ден ТИ бе единствения, който видя лицето ми! Не брат ти, не майка ти, не баща ти, не и фотографът! Никой друг! Всички вие се оказахте случайно на мястото. А по моите планове, по това време не трябваше да има хора! Никой не биваше да ме вижда. Абсолютно никой! Цял живот те издирвах, исках да съм сигурен, че ще си спомниш онзи миг!
    - Чакай, чакай човече. Спомних си го наистина, но не зная целта ти. Едва ли безпричинно си правиш труда да ми наливаш стари спомени от миналото - домакинът вече бе свил ръцете си в юмруци и се готвеше за нападение - или си решил да се разкаеш за деянието?
    - Нищо подобно, млади човече. По-скоро реших да изчистя името си, за да съм спокоен до края на своя живот. Именно поради тази причина пожелах ТИ да си спомниш миналото. Защото РАНО ИЛИ КЪСНО МОЗЪКЪТ ТИ ЩЕШЕ ДА ГО СTOРИ! Дори в краен случай, малко преди смъртта ти, ВСИЧКИ СПОМЕНИ ЩЕ ИЗЛЯЗАТ НАЯВЕ! Така е във всеки човешки живот. Но тогава надали ще бъда около теб, както сега.
    - Ей, глупак, Почваш да ми лазиш по нервите. К'во ми дреме че преди четиридесет години си убил брат си за да му вземеш имота! Казвай какво целиш, иначе ще ти избия старческите зъби!
    - Както казах сега аз съм до теб, а рядко ще имам друг шанс в бъдеще! - старецът с бързо движение бръкна в задния си джоб и извади.....
    Сив предмет!
    Лъскав!
    Пистолет! Същия като в стария спомен! Насочен е към лицето му!
    Георги интуитивно протегна ръце да се предпази, но вече бе късно! Проехтя оглушителен изстрел и главата на Георги се килна рязко назад!

   



   

петък, 15 февруари 2013 г.

Нощ (Разказ от книгата "Отвъд страха")

                                    Нощ 

 
            Ето ме далеч от всичко, аз, Григорий Василиевич Боренчук, намиращ се абсолютно сам, реещ се в гигантската мъртва космическа бездна, в която или ултравиолетовите слънчеви лъчи ще ме унищожат, или въздухът ще свърши, или жаждата ще ме обори, или метеорит ще пробие скафандъра - не зная коя смърт ще ме настигне най-напред. Цялата вселена сякаш кръжи - и планетите, и Слънцето, и безбройните други звезди, но ясно съзнавам, че всъщност аз се движа спрямо тях - бавно, въртеливо, равномерно, без сили на триене, без съпротивление, в тотална безтегловност. Според посоката, в която съм "изстрелян", след десетки години неразложеното ми тяло ще напусне пределите на Слънчевата система, а след милиони то ще бъде привлечено от друга звезда, но това няма особено значение за безкрайността, където времето е четвъртото измерение на пространствената координатна система. Защото не телата са главните, а душите, които са в основата на цялостното съществуване. Радвам се че в безбрежната нощ имам химикал, лист хартия, малка табла и куха азбестова сфера, в която ще поставя написаното - предварително се бях подготвил за този отчаян ход в случай, че правителството и военните институции решат да ме игнорират (както всъщност и стана). Сега „плавам“ по средата между Земята и Марс, движейки се перпендикулярно на техните орбити. Разстоянието до моята планета от човешка гледна точка е смразяващо, обаче моите изчисления са космически точни - ще изтласкам сферата към нея със скорост от около тридесет и пет километра в час и след петнадесет години тя ще я достигне. Надявам се да не се сблъска с някой случаен астероид и да промени посоката си, но съм относително спокоен - шансът за удар е едно на милиард. Зная, че заради азбестовият материал сферата няма да изгори при съприкосновението с атмосферата и се ще се моля написаното да бъде намерено от добросъвестен човек, който би го запазил далеч от гореспоменатите институции.
            Първо, нека започна с факта, че аз бях единственият член на космическа станция Марс-1, с която направих първото успешно кацане на враждебния съседен Марс, познат на всички като "Червената планета". Сигурен съм, че след година и половина станцията ще се върне празна на Земята и институциите ще оповестят публично тази успешна мисия, умишлено пропускайки допълнението "с човек на борда" или заменяйки думата "човек" с "робот", а аз ще съм един от мнозината безследно изчезнали, чиито кости никога няма да бъдат открити.
            Пожелах да участвам в този проект преди четири лета. Бях на четиридесет и седем години, без семейство, без роднини, с престижна диплома за летец пилот и с някои незначителни постижения в областта на въздухоплаването и космическата механика. Когато изявих желание да полетя до Марс, всички приеха идеята с негодувание - било нехуманно да се излага жив човек на толкова огромен риск. Все пак, с много усилия, тестове и медицински прегледи, успях да убедя администратора на Федералната космическа агенция и подчинените му, че решението ми не е плод на умствено разстройство или на спонтанен срив - то е резултат от цялостната равносметка, която направих за изминалия си живот, и заради която осъзнавам че имам нужния умствен капацитет да сторя велико дело за човечеството. И така, на седми май, две хиляди двадесет и шеста година, под съпровода на президента и премиера на Руската федерация, на администратора на Федералната космическа агенция и на някои близки мои хора, космическата совалка Марс-1, задвижвана с гориво течен водород и свързващ агент алуминий с амониев перхлорат, полетя с втора космическа скорост към безвъздушното простанство, в посока орбитата на планетата Марс.
            Не желая да описвам подробно как премина скучното пътуване, не искам да разказвам и за перипетите и повредите, съпътствали ме през тези десет месеца. Само ще спомена, че на втори март, две хиляди двадесет и седма година, Марс-1 достигна до орбитата на Червената планета.
 
            Спуснах се с малката капсула, скачена с товарния модул. Това стана с помощта на два парашута, които се отвориха автоматично при допира на капсулата с атмосферата, и мина относително плавно заради включването на реактивния двигател малко преди допира. Няколко часа след отделянето й от станцията, тя кацна меко на повърхността - съставена главно от железен оксид (хематит) на прах, камъни и тъмносини на цвят скали, - повърхност, която противно на множеството снимки нямаше червен цвят, а по-скоро кафяво-сиво-синкав. Въздухът тук беше хиляда пъти по-разреден от земния, а кислород почти липсваше - затова облякох скафандъра, влязох в преходното помещение и когато земният въздух се изсмука, вратата автоматично се отвори и аз скочих на повърхността.
            Гравитацията бе ниска и въпреки обемния скафандър не чувствах тежест. Обърнах глава и в далечината видях обекта на моите изследвания - огромният сивеещ Олимп. Но аз нямаше да го изкачвам или да влизам в студената му вътрешност, защото студът и радиацията щяха да ме убият - аз щях да изследвам основата му, или по-точно онова, което бе открил марсоходът “Конахър” миг преди да изгуби връзка със Земята. Последните снимки бяха засекретени, като достъп до тях имаха само най-висшите управленски структури на НАСА и на Федералната космическа агенция. Аз така и не ги видях, но в мен остана удоволствието да се изправя лице в лице срещу нещо, което според тези структури би могло да се определи като живот.
            Марс е суха планета, в която водата е във вид на съединения. Възможно е дълбоко под повърхността й да има големи запаси от жизненоважната за хората течност, но това бе трудно за откриване. А редом с огромните температурни разлики (през деня тя беше около дванадесет градуа, а през нощта - минус сто и двадесет), разредения въздух и радиацията, животът тук би трябвало да бъде неъзможен.
            Бях взел със себе си фотоапарат, инфрачервена камера, както и малък спектрофотометър. Разбира се в един от джобовете държах двете полусфери на азбестовото топче, направено от собствените ми ръце, малка табла, няколко листа и химикал. Пуснах видеокамерата, вградена в скафандъра и настроена автоматочно да изпраща сигнали към земята. Всичко бе тихо, не се улавяха никакви вълнения - имах усещането, че се намирам в някоя от земните пустини. Слънцето бе високо над небето, но светлината му бе по-слаба от земната. Около него небето изглеждаше светлосиньо, а към хоризонта то се смрачаваше и добиваше тъмносив цвят. В далечината зърнах и малкото тяло на спътника Фобос, който приличаше на светла точка, навярно малко по-голяма от най-ярките звезди.
            Описвам всичко това, за да добиете ясна представа за обстановката на Марс - една друга планета, едновременно близо и далеч, едновременно сходна и различна от Земята.
            След час ходене най-сетне достигнах до основата на планината (чувствах се така, все едно се намирам в някой фантастичен филм) - тя се издигаше плавно към небето, а около върха контурите й бяха тъмни. Погледнах встрани и видях в далечината марсоходът “Конахър” - неподвижен и полузатрупан с пръст заради ветровете. Отидох до него и установих, че се е повредил в момента, в който е опитвал да дълбае някаква скала. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки на планината и на марсохода. Камерата бе заснела всичко, но фотоапаратът правеше значително по-качествени фотографии.
            Тъкмо се обърнах и понечих да тръгна нагоре по кратера, когато някаква вълна ме удари. Паднах в пръстта и се прекатурих. Станах, огледах се на всички страни. Не съзрях нищо и безстрашно поех по моя път. Изведнъж... отново силата ме изтласка и повали на земята! Извадих инфрачервената камера (също програмирана да изпраща импулси към Земята), погледнах през нея.... и в този съдбоносен миг страхът ме обзе с гигантските си тъмни лапи, толкова далеч от моя свят, на място, където нямам опора от никого.
 
            Сега вече мога да кажа смело, че почти разбирам тайната на вселената, на живота, на света. Може би вече я знаят и други хора по Земята, но те ще я запазят в тайна, най-малкото да не предизвикат масови безредици. Човешкият живот е просто етап от едно безкрайно колосално съществуване, което непрекъснато се развива и еволюира. Третата планета, на която живеем, е някаква спирка, някаква незабележима частица от бездънна вселенска епопея. Вероятно животът у нас е материален, защото има смисъл от него - енергията на човешките или животинските тела се трансформира в работа, а работата е неизменна част от еволюцията. На Земята има непрекъснато движение, тя е динамична планета, в която животът се променя непрекъснато.
            За разлика от Марс!
            Тук материалното битуване губи смисъл, тъй като в планетата няма нищо съществено - суша, пръст и камъни. На такова място не ще има нужда от тела, работа или движение?
            Достигнах до тези нелепи изводи, анализирайки видяното от своите собствени очи през екрана на инфрачервената камера. Направих го чак в капсулата - нямаше начин мозъкът да възпроизведе каквато и да е мисловна дейност докато тичах стремглаво към нея, за да се спася от видяното - толкова страшно и в същото време толкова реално. Съвсем скоро ще дойде и моят час да се слея със смъртта - кожата вече ме сърби, тялото се стяга, въздухът не достига, - но аз ще умра горд, защото зная, че откритието което направих, някога ще излезе наяве, за да го разберат всички земни души.
            И все пак ще опитам да ви предам с най-точни подробности видяното от мен през малкия екран на инфрачервената камера - огромен брой живи души, обитаващи мъртвата планета. Уредът ги определяше като зони с високи стойности на енергийните полета и с по-ниски вътрешни температури, комсумиращи околната слънчева топлина за да съществуват. Може би преди безброй векове, когато на живият Марс са текли реки и валяли дъждове, душите са притежавали тела, но след огромен катаклизъм всичко е изчезнало. А дали именно планината Олимп, предизвикана по всяка вероятност от сблъсък с огромен астероид, не е дал началото на всеобщата марсианска гибел?
            Съществата имаха размазани форми - бледо наподобяваха хора, но бяха далеч по-слаби, с тънки глави и ръце. Те идваха откъм върха на Олимп на многобройни орди, пъплещи се с уродливи подскоци по склона, завихряни сякаш от неведомо течение. С ръцете си, изписваха странни некоординирани движения, а главите им мърдаха забавено, като на хищни зверове. Бяха цяла армия прииждащи срещу мен - земният пришълец, озовал се тук сам, далеч от своята родна планета.
            Удар!...
И още един!...
Добре, че скафандърът бе здрав и от добра материя, която до известна степен притъпяваше болката. Осъзнах, че трябва да бягам. Станах и хукнах в посока капсулата.  
            Още един удар!...
През инфрачервената камера виждах много на брой твари. Те идваха към мен, накланяха се, протягаха ръце в стремителен опит да ме достигнат. Извън камерата не виждах нищо - само някакви кратковременни трептения, подобни на далечна мараня, но поглеждайки екрана, невидимите същества добиваха очертания, плътност, живот. Опитах се да се промъкна между тях и...
Усетих още един удар!...
Успях да запазя равновесие.
            Тичах, отървал се от схватката на невидимите. Мониторът на апарата показваше, че отпред няма никой от тях. Предполагах, че те бягат след мен, въпреки това не смеех да се обърна.
            Капнал от умора се добрах до капсулата, затворих вратата, пуснах въздуха и когато налягането достигна земното, свалих скафандъра. Електрониката бе изправна, двигателите - заредени, имаше и достатъчно гориво, така че ги запалих, настроих навигационните уреди и се подготвих за излитане. Чух множество удари по корпуса - душите продължаваха да ме преследват!
            Реактивният двигател се задейства, хронометърът също. Ударите продължаваха, бяха толкова силни, че имах чувството, че ще пробият корпуса.
            Най-сетне излетях от враждебната планета.
Ударите намаляваха силата си и накрая престанаха. Духовете на Марс ме оставиха на мира. Достигайки до орбита, лесно се скачих със совалката и включвайки големите реактивни двигатели на Марс-1, поех с висока скорост към Земята.
            Аз оцелях на тази негостоприемна планета, а камерите и фотоапарата бяха изпратили целия материал към моята Земя. Мисията беше изпълнена.
           
            За разлика от настоящия момент - четири месеца от излитането, четири месеца след успешната задача. Първоначално предположих, че пробойната в корпуса е дело на марсианските жители, но логиката противоречеше на теорията за живота във вселената - дори и духовете не можеха да съществуват в безвъздушната тъмна космическа шир. Всичко бе дело на моите съпланетяни - изпратените снимки и видеоклипове със сигурност вече са засекретени в архивите, а тайната на Марс - все още неразкрита. Оставаше само да се отърват от мен - единствения жив свидетел на тези събития.
            Подозирах, че когато изляза извън кораба за да поправя повредата, въжето, привързващо ме към нея, ще се отвърже. Подозирах също, че совалката Марс-1 ще се задвижи и ще ме тласне с голяма скорост към вечната нощ - тя изпълняваше на първо време командите от Земята...
            Но аз нося със себе си листата, химикала, таблата и азбестовата сфера.
 
                                   Григорий, Василиевич Боренчук, 18.07.2027 година Земно време

неделя, 10 февруари 2013 г.

"Хрониките на Ралмия: Перлата на Феникса" на Александър Драганов


 Дойде време да представя още една прочетена от мен книга, която ме накара да се слея по удивителен начин със светът на приказките - "Хрониките на Ралмия: Перлата на Феникса" на Александър Драганов







  Много интересен хорър-фентъзи роман, в който симпатичният ученик Алекс е хванат да чете комикс с таласъми в часа по английски език. Това се случва три дни преди Хелоуин. Учителят Хендрикс му дава следното наказание -  да напише доклад за таласъмите и за тяхното отношение към Нощта на Вси Светии. И така той се озовава в библиотеката, където намира томът: “Бестиарий на зверовете от Ралмия”. Взема я, но когато решава да излезе от библиотеката осъзнава, че по някакви странни закони вече се намира в друг свят - Светът на Ралмия!
  Попаднал е в Кралският дворец на Ралмия, където Архимагът Санарос му съобщава, че той е избран за герой, който ще спаси Ралмия от лапите на Прокълнатия - зъл дух, победен някога от мирните жители на Ралмия, но завърнал се от мрака и търсещ отмъщение. Демонът е пуснал своята армия от изчадия - тролове, орки, блатни духове и т.н., които безчинстват в страната. Мисията на Алекс е да намери Перлата на Феникса - магически талисман, даващ мощ на притежателя си - преди това да е сторил Прокълнатия, и да я донесе в кралския замък. В противен случай над Ралмия ще възцари злото!
 По пътя намира приятели - смелият моряк Роло,  красивата елфа Лианна, джуджето Клаус и всички заедно тръгват по потъналата в мрак Планина на забравата. Там се срещат с гноми, гоблини, орки, дракони, преминават през множество реки, градове, препятствия, побеждават в смъртоносни битки.......

 Дали Алекс, заедно с новите приятели ще изпълни мисията си? Дали ще се добере до Перлата преди това да е сторил Прокълнатия? Ще разберете, ако прочетете "Перлата на Феникса", първата част от поредицата "Хрониките на Ралмия" на Александър Драганов. Една чудесна книга, изпълнена с приказна атмосфера, с много герои, с много битки, с много приключения. Чете се бързо и лесно! Силно препоръчвам!