петък, 15 февруари 2013 г.

Нощ (Разказ от книгата "Отвъд страха")

                                    Нощ 

 
            Ето ме далеч от всичко, аз, Григорий Василиевич Боренчук, намиращ се абсолютно сам, реещ се в гигантската мъртва космическа бездна, в която или ултравиолетовите слънчеви лъчи ще ме унищожат, или въздухът ще свърши, или жаждата ще ме обори, или метеорит ще пробие скафандъра - не зная коя смърт ще ме настигне най-напред. Цялата вселена сякаш кръжи - и планетите, и Слънцето, и безбройните други звезди, но ясно съзнавам, че всъщност аз се движа спрямо тях - бавно, въртеливо, равномерно, без сили на триене, без съпротивление, в тотална безтегловност. Според посоката, в която съм "изстрелян", след десетки години неразложеното ми тяло ще напусне пределите на Слънчевата система, а след милиони то ще бъде привлечено от друга звезда, но това няма особено значение за безкрайността, където времето е четвъртото измерение на пространствената координатна система. Защото не телата са главните, а душите, които са в основата на цялостното съществуване. Радвам се че в безбрежната нощ имам химикал, лист хартия, малка табла и куха азбестова сфера, в която ще поставя написаното - предварително се бях подготвил за този отчаян ход в случай, че правителството и военните институции решат да ме игнорират (както всъщност и стана). Сега „плавам“ по средата между Земята и Марс, движейки се перпендикулярно на техните орбити. Разстоянието до моята планета от човешка гледна точка е смразяващо, обаче моите изчисления са космически точни - ще изтласкам сферата към нея със скорост от около тридесет и пет километра в час и след петнадесет години тя ще я достигне. Надявам се да не се сблъска с някой случаен астероид и да промени посоката си, но съм относително спокоен - шансът за удар е едно на милиард. Зная, че заради азбестовият материал сферата няма да изгори при съприкосновението с атмосферата и се ще се моля написаното да бъде намерено от добросъвестен човек, който би го запазил далеч от гореспоменатите институции.
            Първо, нека започна с факта, че аз бях единственият член на космическа станция Марс-1, с която направих първото успешно кацане на враждебния съседен Марс, познат на всички като "Червената планета". Сигурен съм, че след година и половина станцията ще се върне празна на Земята и институциите ще оповестят публично тази успешна мисия, умишлено пропускайки допълнението "с човек на борда" или заменяйки думата "човек" с "робот", а аз ще съм един от мнозината безследно изчезнали, чиито кости никога няма да бъдат открити.
            Пожелах да участвам в този проект преди четири лета. Бях на четиридесет и седем години, без семейство, без роднини, с престижна диплома за летец пилот и с някои незначителни постижения в областта на въздухоплаването и космическата механика. Когато изявих желание да полетя до Марс, всички приеха идеята с негодувание - било нехуманно да се излага жив човек на толкова огромен риск. Все пак, с много усилия, тестове и медицински прегледи, успях да убедя администратора на Федералната космическа агенция и подчинените му, че решението ми не е плод на умствено разстройство или на спонтанен срив - то е резултат от цялостната равносметка, която направих за изминалия си живот, и заради която осъзнавам че имам нужния умствен капацитет да сторя велико дело за човечеството. И така, на седми май, две хиляди двадесет и шеста година, под съпровода на президента и премиера на Руската федерация, на администратора на Федералната космическа агенция и на някои близки мои хора, космическата совалка Марс-1, задвижвана с гориво течен водород и свързващ агент алуминий с амониев перхлорат, полетя с втора космическа скорост към безвъздушното простанство, в посока орбитата на планетата Марс.
            Не желая да описвам подробно как премина скучното пътуване, не искам да разказвам и за перипетите и повредите, съпътствали ме през тези десет месеца. Само ще спомена, че на втори март, две хиляди двадесет и седма година, Марс-1 достигна до орбитата на Червената планета.
 
            Спуснах се с малката капсула, скачена с товарния модул. Това стана с помощта на два парашута, които се отвориха автоматично при допира на капсулата с атмосферата, и мина относително плавно заради включването на реактивния двигател малко преди допира. Няколко часа след отделянето й от станцията, тя кацна меко на повърхността - съставена главно от железен оксид (хематит) на прах, камъни и тъмносини на цвят скали, - повърхност, която противно на множеството снимки нямаше червен цвят, а по-скоро кафяво-сиво-синкав. Въздухът тук беше хиляда пъти по-разреден от земния, а кислород почти липсваше - затова облякох скафандъра, влязох в преходното помещение и когато земният въздух се изсмука, вратата автоматично се отвори и аз скочих на повърхността.
            Гравитацията бе ниска и въпреки обемния скафандър не чувствах тежест. Обърнах глава и в далечината видях обекта на моите изследвания - огромният сивеещ Олимп. Но аз нямаше да го изкачвам или да влизам в студената му вътрешност, защото студът и радиацията щяха да ме убият - аз щях да изследвам основата му, или по-точно онова, което бе открил марсоходът “Конахър” миг преди да изгуби връзка със Земята. Последните снимки бяха засекретени, като достъп до тях имаха само най-висшите управленски структури на НАСА и на Федералната космическа агенция. Аз така и не ги видях, но в мен остана удоволствието да се изправя лице в лице срещу нещо, което според тези структури би могло да се определи като живот.
            Марс е суха планета, в която водата е във вид на съединения. Възможно е дълбоко под повърхността й да има големи запаси от жизненоважната за хората течност, но това бе трудно за откриване. А редом с огромните температурни разлики (през деня тя беше около дванадесет градуа, а през нощта - минус сто и двадесет), разредения въздух и радиацията, животът тук би трябвало да бъде неъзможен.
            Бях взел със себе си фотоапарат, инфрачервена камера, както и малък спектрофотометър. Разбира се в един от джобовете държах двете полусфери на азбестовото топче, направено от собствените ми ръце, малка табла, няколко листа и химикал. Пуснах видеокамерата, вградена в скафандъра и настроена автоматочно да изпраща сигнали към земята. Всичко бе тихо, не се улавяха никакви вълнения - имах усещането, че се намирам в някоя от земните пустини. Слънцето бе високо над небето, но светлината му бе по-слаба от земната. Около него небето изглеждаше светлосиньо, а към хоризонта то се смрачаваше и добиваше тъмносив цвят. В далечината зърнах и малкото тяло на спътника Фобос, който приличаше на светла точка, навярно малко по-голяма от най-ярките звезди.
            Описвам всичко това, за да добиете ясна представа за обстановката на Марс - една друга планета, едновременно близо и далеч, едновременно сходна и различна от Земята.
            След час ходене най-сетне достигнах до основата на планината (чувствах се така, все едно се намирам в някой фантастичен филм) - тя се издигаше плавно към небето, а около върха контурите й бяха тъмни. Погледнах встрани и видях в далечината марсоходът “Конахър” - неподвижен и полузатрупан с пръст заради ветровете. Отидох до него и установих, че се е повредил в момента, в който е опитвал да дълбае някаква скала. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки на планината и на марсохода. Камерата бе заснела всичко, но фотоапаратът правеше значително по-качествени фотографии.
            Тъкмо се обърнах и понечих да тръгна нагоре по кратера, когато някаква вълна ме удари. Паднах в пръстта и се прекатурих. Станах, огледах се на всички страни. Не съзрях нищо и безстрашно поех по моя път. Изведнъж... отново силата ме изтласка и повали на земята! Извадих инфрачервената камера (също програмирана да изпраща импулси към Земята), погледнах през нея.... и в този съдбоносен миг страхът ме обзе с гигантските си тъмни лапи, толкова далеч от моя свят, на място, където нямам опора от никого.
 
            Сега вече мога да кажа смело, че почти разбирам тайната на вселената, на живота, на света. Може би вече я знаят и други хора по Земята, но те ще я запазят в тайна, най-малкото да не предизвикат масови безредици. Човешкият живот е просто етап от едно безкрайно колосално съществуване, което непрекъснато се развива и еволюира. Третата планета, на която живеем, е някаква спирка, някаква незабележима частица от бездънна вселенска епопея. Вероятно животът у нас е материален, защото има смисъл от него - енергията на човешките или животинските тела се трансформира в работа, а работата е неизменна част от еволюцията. На Земята има непрекъснато движение, тя е динамична планета, в която животът се променя непрекъснато.
            За разлика от Марс!
            Тук материалното битуване губи смисъл, тъй като в планетата няма нищо съществено - суша, пръст и камъни. На такова място не ще има нужда от тела, работа или движение?
            Достигнах до тези нелепи изводи, анализирайки видяното от своите собствени очи през екрана на инфрачервената камера. Направих го чак в капсулата - нямаше начин мозъкът да възпроизведе каквато и да е мисловна дейност докато тичах стремглаво към нея, за да се спася от видяното - толкова страшно и в същото време толкова реално. Съвсем скоро ще дойде и моят час да се слея със смъртта - кожата вече ме сърби, тялото се стяга, въздухът не достига, - но аз ще умра горд, защото зная, че откритието което направих, някога ще излезе наяве, за да го разберат всички земни души.
            И все пак ще опитам да ви предам с най-точни подробности видяното от мен през малкия екран на инфрачервената камера - огромен брой живи души, обитаващи мъртвата планета. Уредът ги определяше като зони с високи стойности на енергийните полета и с по-ниски вътрешни температури, комсумиращи околната слънчева топлина за да съществуват. Може би преди безброй векове, когато на живият Марс са текли реки и валяли дъждове, душите са притежавали тела, но след огромен катаклизъм всичко е изчезнало. А дали именно планината Олимп, предизвикана по всяка вероятност от сблъсък с огромен астероид, не е дал началото на всеобщата марсианска гибел?
            Съществата имаха размазани форми - бледо наподобяваха хора, но бяха далеч по-слаби, с тънки глави и ръце. Те идваха откъм върха на Олимп на многобройни орди, пъплещи се с уродливи подскоци по склона, завихряни сякаш от неведомо течение. С ръцете си, изписваха странни некоординирани движения, а главите им мърдаха забавено, като на хищни зверове. Бяха цяла армия прииждащи срещу мен - земният пришълец, озовал се тук сам, далеч от своята родна планета.
            Удар!...
И още един!...
Добре, че скафандърът бе здрав и от добра материя, която до известна степен притъпяваше болката. Осъзнах, че трябва да бягам. Станах и хукнах в посока капсулата.  
            Още един удар!...
През инфрачервената камера виждах много на брой твари. Те идваха към мен, накланяха се, протягаха ръце в стремителен опит да ме достигнат. Извън камерата не виждах нищо - само някакви кратковременни трептения, подобни на далечна мараня, но поглеждайки екрана, невидимите същества добиваха очертания, плътност, живот. Опитах се да се промъкна между тях и...
Усетих още един удар!...
Успях да запазя равновесие.
            Тичах, отървал се от схватката на невидимите. Мониторът на апарата показваше, че отпред няма никой от тях. Предполагах, че те бягат след мен, въпреки това не смеех да се обърна.
            Капнал от умора се добрах до капсулата, затворих вратата, пуснах въздуха и когато налягането достигна земното, свалих скафандъра. Електрониката бе изправна, двигателите - заредени, имаше и достатъчно гориво, така че ги запалих, настроих навигационните уреди и се подготвих за излитане. Чух множество удари по корпуса - душите продължаваха да ме преследват!
            Реактивният двигател се задейства, хронометърът също. Ударите продължаваха, бяха толкова силни, че имах чувството, че ще пробият корпуса.
            Най-сетне излетях от враждебната планета.
Ударите намаляваха силата си и накрая престанаха. Духовете на Марс ме оставиха на мира. Достигайки до орбита, лесно се скачих със совалката и включвайки големите реактивни двигатели на Марс-1, поех с висока скорост към Земята.
            Аз оцелях на тази негостоприемна планета, а камерите и фотоапарата бяха изпратили целия материал към моята Земя. Мисията беше изпълнена.
           
            За разлика от настоящия момент - четири месеца от излитането, четири месеца след успешната задача. Първоначално предположих, че пробойната в корпуса е дело на марсианските жители, но логиката противоречеше на теорията за живота във вселената - дори и духовете не можеха да съществуват в безвъздушната тъмна космическа шир. Всичко бе дело на моите съпланетяни - изпратените снимки и видеоклипове със сигурност вече са засекретени в архивите, а тайната на Марс - все още неразкрита. Оставаше само да се отърват от мен - единствения жив свидетел на тези събития.
            Подозирах, че когато изляза извън кораба за да поправя повредата, въжето, привързващо ме към нея, ще се отвърже. Подозирах също, че совалката Марс-1 ще се задвижи и ще ме тласне с голяма скорост към вечната нощ - тя изпълняваше на първо време командите от Земята...
            Но аз нося със себе си листата, химикала, таблата и азбестовата сфера.
 
                                   Григорий, Василиевич Боренчук, 18.07.2027 година Земно време

Няма коментари:

Публикуване на коментар