неделя, 30 ноември 2014 г.

Клиника за душевноболни

разказ на ужасите




                        I
                      ***
    - Ще дойдеш ли с мен? - попита Григор.
       - Човече, ти си луд. Kак може да те интересуват някакви си изоставени сгради? - с израз на досада отговори Асен.
       - Пич, ти си прекалено скучен.
       - Не съм скучен - възрази момчето. - Просто не ми се занимава с глупости. И к’во мислиш че ще видим? Призраци ли?
       - Може и да видим, кой знае. А щом не си скучен, значи те е страх.
       - Не ме е страх, ама не искам да си губя времето. А и не вярвам на тъпа история, разказана от оня идиот.
       - Баща му е работил там, той знае много неща.
       - Баща му е умрял отдавна.
       - Аре признай, че те е страх.
       - Не, не ме е страх. Е.. добре, щом толкова искаш, хайде да отидем там да видим какво ще намерим.
      Григор радостно прегърна приятеля си, след това двете момчета си стиснаха ръцете.

                                                    ***
      На вратата на семейство Вичеви се почука, тъй като звънецът им не работеше. Когато Елена отвори вратата, пред нея стоеше Григор - четиринадесет годишно момче, едно от приятелчетата на сина ù.
       - Ники тука ли е?
       - Тук е, сега ще го извикам.
      Елена се обърна и тръгна, като едва не се сблъска с детето си.
       - Идвам! - извика Ники и се озова пред прага.
       - К’во стана? - попита той, след което излезе отвън и затвори вратата.
       - И Асен се съгласи! Ако искаш, мога да говоря с Тихомир и с Ваня.
       - Тишо е глезен страхливец, неговите няма да му позволят да излиза през нощта. А Ваня си е на село.
       - Ваня е тук, преди малко я видях да идва! Може да извикаме Борката, той е печен.
       - Печен е, ама е на осемнайесе, няма да повярва на историите.
       - Нека опитаме - предложи Григор, - аз ще отида при Борката, а ти ходи при Ваня.
       - Чакай да кажа нещо на майка, да не ме разпитва после.

                                                     ***
      На деветнадесети май, върху една от пейките пред стълбището на ломското читалище "Пробуда" седяха три момчета и момиче, като разговаряха тихо, но разпалено:
       - Та, кога ще тръгнем? - попита най-голямото момче.
       - Тая вечер, Борка - отговори Григор. - Ако искате да се чакаме тук в шест.
       - Аре да е в шест и половина. Тая вечер татко ще дойде по-късно и искам да съм там - предложи Ваня.
       - Добре, нека да е шест и половина – съгласи се Григор.
       - И к’во ще правим като отидем? Ще гледаме порутените стени на лудницата? - ехидно се изсмя Асен.
       - Гриша, я разкажи подробно какво ви наговори оня глупак Петко - попита Борис, правейки се че не обръща внимание на подмятанията на Асен.
       - Казва, че преди години е чул как баща му, малко преди да умре, е казал на майка му, че когато е работил в клиниката, е гледал как лекарите убивали лудите, за да ги изследват и да си правят експерименти с телата им. Каза още, че е виждал възкръснали мъртъвци.
       - Къде е чул това? Под завивките на майка си? - подхвърли Асен, с което си навлече гнева на Борката:
       - Я млъквай бе! Ако не ти се идва, не идвай. Тука не ни трябват мрънкащи мамини синчета!
    Асен наведе глава и замълча.
       - Аз зная следното - започна Ваня. - Една съседка има вила близо до лудницата и оня ден, когато ни беше на гости, ни разказа как преди години закрили лудницата. Затворили я най-неочаквано. Просто дошли някакви военни и изгонили всички служители и пациенти, като изнесли и цялото оборудване. После поставили допълнителна ограда и сложили въоръжена охрана, която да не допуска никой.
       - Това е интересно - рече Борис. - Аз преди няколко седмици минавах от там и я видях от разстояние. Но не забелязах да има охрана.
       - Махнали я преди няколко години, защото държавата нямала пари да плаща за такива обекти. До колкото знам, сега е заключена и на портала й са сложили надпис: "Забранено преминаването!".
       - Петко пък каза, че и охранителите били полудели - допълни Григор.
       - Петко е... – иронично започна Асен, ала отново бе прекъснат от Борис, който сложи ръка на устата му:
       - Млък! Не искам да чувам и звук от теб!
       - Странна работа - обобщи Ваня. - Аз никога не съм минавала от там.
       - И аз - сподели Григор, - но също като Борката съм я виждал отдалеч. Помня само, че беше близо до Дунава.
       - Не сте изпуснали нищо - изказа се Асен и Борис го погледна кръвнишки.

                                                       II
                                                     ***
      В шест и половина Ваня, Асен и Григор отново бяха пред читалището. Борис пристигна в шест и тридесет и пет и им даде знак да тръгват.
       - Що дойде с нас бе, нещастник? Нали това са идиотщини? - Григор с насмешка се обърна към Асен, когато четиримата вече крачеха по утъпканата пряка пътека, водеща към вилната зона.
       - Искам да ви се присмивам и да се подигравам на глупостите ви - злорадо отвърна Асен.
      Борис замахна с ръка към лицето му за да го уплаши, но не го удари. Асен вдигна инстинктивно ръце към лицето си.
       - Ей момченце, не ни разваляй настроението, щото ще се наложи да ти откъсна главата и да я завържа за топките. Ясно ли е? - извика най-възрастният от групата.
      Асен кимна с глава, но не промени подигравателното си изражение. Тогава Борис, който бе и по-висок от него с една глава го хвана рязко за дрехите и го повдигна леко от земята. Подигравчията го погледна рязко а в очите му се долови страх.
       - Ясно ли ти е? Кажи "да", щото си мъртъв! – голямото момче извика в лицето му.
       - Да - измънка той.
       - Още веднъж! По-силно, да чуят всички! - Борис го държеше със здравата си захватка. Чу се звук от късане на дреха.
       - Дааа! - извика Асен. Борис го пусна. Ваня и Григор ги наблюдаваха смаяно.
       - Ако кажеш още една дума, се връщаш обратно. Сам и пребит като куче.
       - Добре - едва се чу гласът на Асен. Лицето му бе розово-червено заради уплахата и срама, които бе изпитал.
       - Да тръгваме - каза Борис, подканвайки с жест останалите.
       - Ето я! - възкликна Григор, малко след като изкачиха полегатия хълм.
      Сградите на психиатричната клиника се мярнаха в далечината, в подножието на другия хълм. Над тях се зеленееше гъста дъбова гора, а долу в ниското Дунав спокойно отразяваше залязващото слънце.
       - Красота - възкликна Ваня, като с усмивка гледаше към ширналите се хълмове и голямата река.
       - Виж колко зловеща е тая лудница. Вижте само как изглежда – добави Григор.
      И наистина, двете сгради изглеждаха доста мрачно - бяха сиви на цвят и имаха остри черни покриви. Едната беше внушителна, на четири етажа, дълга около четиридесет-петдесет метра. Другата бе значително по-малка, триетажна, на дължина достигаше двадесетина метра и беше разположена перпендикулярно на голямата. Високи буренаци и храсталаци закриваха оградата, показваше се само част от ръждивия фургон на охраната. Изглежда в лудницата не бе стъпвал човешки крак от години, всичко линееше безвъзвратно, оставено на произвола на времето. Гората над нея сякаш засилваше мрачното чувство и придаваше на цялата картина нерадостен вид.
       - Мисля че до там са два километра. Хайде момчета, да изминем набързо това разстояние! - подкани Ваня..
      - Напред банда и да покорим "Свърталището на духовете"!

                                                                     ***
      Вилите бяха накацали като мухи по амфитеатралния бряг, който от своя страна разкриваше невероятен изглед към реката. Долу имаше красив пясъчен плаж, където десетина човека използваха последните лъчи на слънцето, а пък то съвсем плавно се смъкваше към хоризонта. Пътеката на моменти ставаше доста тясна и високите храсти и дърветата от двете й страни оформяха тъмни сводести тунели. С всяка крачка приближаваха обвитите с мистерия здания на психиатрична клиника, която щом изкачеха някое възвишение, им разкриваше сякаш на малки глътки цялата си мрачна прелест.
       - Аре да спреме за почивка - предложи Асен, който като че изкуствено придаваше на гласа си уморен и задъхан тембър. Той самият се олюляваше като пиян.
       - Ами да, нека седнем. Нали не бързаме за никъде? - съгласи се Григор.
       - Съгласен съм, но да не се отседим много. След малко ще се стъмни и няма да можем да видим нищо - каза Борис, който се взираше в малката оранжева частица от слънчевия диск, показваща се над равната румънска земя оттатък Дунав.
       - Асен, какво си се омърлушил? - попита Ваня, докато седнаха на поляната.
       - Говорете си, говорете си, не ме закачайте - троснато отвърна той.
       - Май някой е сърдит -  подигра му се Борис. Асен го дари с поглед, пълен с неприязън.
       - Хайде да ставаме, че няма време - подкани Борис. Ваня и Григор започнаха да се изправят и в същото време скимтяха с такава мъка, все едно това действие беше най-трудното на света.
       Задуха лек ветрец и множеството листа зашумяха монотонно. Слънцето вече се намираше зад хоризонта, оставяйки след себе си по-светлата част от тъмнеещия небосвод. Небето бе чисто, без облаци, приятният вятър разхлаждаше четиримата младежи, които доближаваха все повече и повече неприветливите сгради на психиатричната клиника.
       - Борка, все ли фенерчета? - попита Ваня.
       - Споко, не съм забравил. Взех две, само толкова намерих у нас.
       - Ако искате, нека сега да я разгледаме набързо, а утре ще дойдем тук с палатките и ще пренощуваме - предложи Григор.
       - Това е добра идея! - възкликна Борис. Ваня също се усмихна.
       - Без мен - изказа се Асен. Другите се престориха че не го чуват.
      Трябваше да вървят през една неутъпкана пътека, за да достигнат до клиниката, която, както личеше, преди време е била доста широк път, но сега едва се виждаше заради буйната трева. Когато изкачиха и последното възвишение, Психиатричната клиника се разкри пред очите им – в сумрака двете сиви сгради чернееха призрачно, а тъмната гора над тях усилваше злокобното усещане.
    Тъмни куполи се извисяваха от двете страни на голямото здание, придавайки му особена, здрачна, нереална неприветливост. По целия двор имаше избуяла трева и този факт бе показателен, че мястото отдавна не е било посещавано. Пред погледите им се намираше входната врата, над която се издигаше тъмния бетонен свод, върху който се стелеше железен ръждясал надпис: "Клиника за душевноболни Андрей С. Падински, град Лом". Същият надпис се четеше и на входа на голямата сграда и Ваня си помисли, че думата "душевноболни" звучи доста грубовато.
       - Ще влизаме ли? - несигурно процеди Григор.
       - Щом сме дошли дотук, по-добре да го направим? - отвърна Борис.
       - Момчета, сигурни ли сте че го искате? - попита Ваня с нотка на боязън.
      Борис погледна към другарите си, след това се обърна към мрачните здания.
       - Аз влизам! - обяви той и тръгна смело напред. Останалите трима го последваха.
      Мандалото, затварящо външната порта, бе ръждясало и трудно за вадене и, въпреки усилията си, младежите не успяха да го махнат. А на металната врата беше закована табела, върху която се забелязваше следния надпис: "Не влизай, опасно за живота, стреля се без предупреждение!". Той едва се разчиташе заради многобройните климатични промени, на които бе подложен през годините, ала все пак Борис се покатери по вратата и се прехвърли от другата страна.
       - Бингоооо! - извика весело.
       - Хаха, нема що, големо геройство - обади се Асен. По унилото му лице се появи лека ехидна усмивчица.
       - Хайде, Асенчо, ти си следващия "герой". Я да видим колко си смел, моето момче. - извика Борис.
      Всички очакваха Асен да погледне намръщено и да се направи на ударен, но той с отскок се хвана за вратата и акробатически се се преметна оттатък, като тупна силно на земята.
       - УУуааа! - извика победоносно „героят” и започна да ръкопляска на себе си.
       - Изумително! – удиви се Борис и потупа гордия Асен по рамото.
      Григор се бе хванал за оградата и се готвеше да прехвърли вратата.
       - Давай Гриша, че духовете ни чакат! - изкрещя Асен, окрилен от майсторството, което бе демонстрирал.
      Григор бавно прескочи вратата и слезе върху тревата. После погледна към Ваня, която бе останала сама отвън.
       - Момчета, аз не съм много добра в прескачанията.
       - Аре, Ванче, ще успееш! Всички вярваме в теб! – подстрекаваше я с дразнещ глас Асен.
       - Стъпи ето тука и се хвани за рамката - намеси се Борис, но момичето не помръдна от мястото си. Звездите започнаха да блещукат по тъмносиньото небе, а четвъртитата луна, която току що се бе показала откъм хълмовете, вече хвърляше отчетлива белезникава светлина върху цялото място. Чуваха се и щурците, със своите тихи звънливи крясъци, заменящи все по затихващото чуруликане на птиците.
      Ваня още стоеше пред входната порта, обзета от нерешителност, а от другата страна на вратата трите момчета я приканваха.
       - Айде, Ванче, ще се стъмни и нема да напра’име нищо заради теб - ядосваше я с гадния си глас Асен.
       - Страх ме е от високото!
       - Ама тук не е високо - каза Григор.
       - Виж сега, Ванче - намеси се най-големият от всички - Хвани се за тези железа, стъпи тук, а след това веднага ето там. Когато го направиш, просто се прехвърли. Аз заставам до вратата и ще те хвана.
      Ваня пое дълбоко въздух, сетне вдигна единия си крак на малката плоскост. Веднага след това стъпи на другата плоскост, както и бе казал Борис, надигна се и се преметна. Когато тръгна да пада надолу, ръцете ù инстинктивно хванаха две стърчащи железа и тя изпищя силно. Ала здравите ръце на Борис я поеха и тя лека полека се успокои.
       - Браво, моето момиче - поздрави я той. Асен пак започна да ръкопляска.
       - Уууууу! - извика победоносно Ваня, като вдигна дясната си ръка и махна с нея.
       - Напред, момичета и момчета, да превземем Клиниката за душевноболни! - провикна се Григор и посочи входа.
      Светлината на месечината им помогна да се ориентират до входната врата на голямата сграда. Обаче тя беше заключена. Борис и Григор направиха няколко опита да я отворят, но без резултат - въпреки годините, дървеният материал, от който беше направена, бе запазил здравината си. Асен, без да каже нищо, тръгна настрани по буйната трева, а след малко се върна носейки голям камък в дясната си ръка. Застана пред един от прозорците и хвърли камъка по него. Чу се силен звук от трошене на стъкло.
       - К'во правиш бе! - викна Борис и тръгна с бойна стъпка към него.
       - Що? К’ъв друг начин има да влеземе? А и кой ще ни види в тъмното? Мястото отдавна не се използва.
     Борис се спря и се обърна към строшения прозорец.
       - Впрочем, това наистина беше добра идея! Браво Асене, ето че и от теб може да има полза - усмихна се той. – Хайде момчета и момичета, да влезем през прозореца!
       - Пак ли ще прескачаме? - недоволстваше Ваня.
       - Спокойно, нали аз съм тук - успокои я Борис, който бързо се набра на перваза и се прехвърли вътре.
       - Какво виждаш? - попита го Григор
       - Нищо особено. Една маса по средата и някакви захвърлени предмети. Момент, има и стълба.
    - Каква стълба? - викна Ваня.
    - Преносима.
       - О, тогава дай я насам.
       - Ето, дръжте! - Борис се подаде, държайки в двете си ръце дървена стълба. Минута по-късно и четиримата приятели се озоваха вътре в стаята.

                                                              ***
       - Страшничко си е - каза Ваня, оглеждайки помещението. Предметите бяха хвърляни по пода, сякаш в пристъп на буйство. На оскъдната светлина откъм прозореца, се виждаха ръждясали скалпели, части от апарати, ръкавици, шапки, обърната тенджера, от която беше изтекло нещо, което не можеше да се определи заради обилния мухъл по него. Върху покритата с мръсотия масичка, която бе наполовина осветена от луната, се виждаше голямо тъмно петно с неправилна форма.
       - Това е кръв - Асен посочи масичката, хилейки се срещу останалите трима.
       - Нищо чудно - отвърна замислено Борис. - Може именно тук да са убивали пациентите.
       - Стига де! - с нюанс на отвращение рече Ваня - Сигурно просто да са ги оперирали. А и това може да не е кръв - добави тя.
       - Хайде да палим фенерите и да се махаме - предложи Борис.
      Вратата на стаята водеше към къс, но тъмен коридор, който свършваше в огромно помещение. По него бяха наредени множество врати за стаи, някои от които бяха отворени. Голямото помещение бе добре осветено от луната, показваща се откъм двата реда прозорци в лявата стена. На средата също имаше маса, тя бе по голяма от масичката в предното помещение. Борис, който вървеше най-отпред, изведнъж спря. Гледаше надолу.
       - Вижте! - освети с фенерчето пода, по който се забелязваше начертана фигура.
       - Какво е това, Борка? - попита Григор.
       - Това е пентаграм - отговори Борис.
      Всички се зазяпаха в чертежа.
       - Какво може да значи?
       - Култ към дявола, сатанински ритуали, секта.
       - Господи... – тихо промълви Ваня.
      В същия момент от вътрешността на сградата се чу звук! Той изглежда бе от падане на далечен предмет, но достатъчно силен, за да стресне младежите.    
    Обзети от някаква паника, те насочиха фенерчетата напосоки, осветявайки с тях олющените тъмни стени.
       - Да изчезваме - процеди се уплашеният глас на Асен?
       - Чакай, чакай, може би горе нещо е паднало - изрече Борис.
       - К'во бе, Асене, да не се уплаши? - подразни го Григор.
       - Ти луд ли си бе? - възрази той - Просто вече не ми се занимава с глупостите ви.
       - Тогава си тръгвай! - заповяда ядно Борис - Ей там, през стаичката, през прозореца и навън.
      Асен не каза нищо и сведе глава.
       - Хайде да видим и другите етажи – предложи Борис. Всички заедно тръгнаха по стълбите.
      На втория, третия и четвъртия етаж нямаше нищо интересно. Стаите бяха абсолютно празни - нямаха нито легла, нито гардероби, нито каквито и да е предмети. Тук там се срещаха ниски дървени масички като онази в първата стая, някъде пък лежаха разпилени малки предмети като обелки от колбаси, кутии от маргарин, четки за зъби. Обиколиха етажите за около половин час, сетне отново се върнаха в голямото помещение. Накрая тръгнаха по коридорите на първия етаж, но и там не забелязаха нищо по-различно. Не се случваха и интересни събития, освен може би онзи далечен звук, който чуха в началото на визитата им. След като разгледаха всички помещения, те се върнаха в огромната зала с пентаграма.
     Тъкмо когато решиха да си тръгнат, два звука от сгромолясване на предмети нарушиха гробовната тишина на сградата.
       - Натам! - Григор посочи с пръст една стена от стените. Кръговете на фенерите я осветиха.
      Долу вляво видяха ниска дървена врата, която бе заключена с два катинара. Тя навярно водеше към подземието.
       - Давайте да видим какво има там - рече Борис.
       - Нищо нема да видиме, както досега. По-добре да си тръгваме - измънка Асен с треперещ глас.
       - Няма да си тръгваме, а ще проучим вратата.
       - Не зная дали е добра идея. Страх ме е от това място! - обади се Ваня. Очите й се бяха разширили, а самата тя стоеше несигурно на мястото си.
       - Айде Ванче, само сега. А и нали си любителка на такива преживявания - подкани я Григор.
       - А и досега не се случи нищо. Защо пък точно тук трябва да стане нещо - опита да я успокои Борис.
       - Добре, добре. Момчета, с вас съм.
      Вратата бе дървена, със стоманен обков. На вратата чернееше ярък надпис: "Влизането строго забранено! Опасно за живота и за здравето!"
       - Какво ли означава? - попита Ваня.
       - Можем само да гадаем.
       - Възможно е да са държали радиоактивни вещества - намеси се Асен, чийто глас сега звучеше сериозно.
       - Дрън дрън! Кой би държал радиоактивни или отровни вещества в лудница? - попита Борис.
       - А я кажи кое е по-скришно място от това. Кой ще се сети, че точно в лудницата ще се съхраняват отрови? - контрира го Асен.
       - Асене, това би било опасно както за пациентите, така и за лекарите - изрече Ваня. - Може би крият съвсем други неща, като свръхсекретни документи. - добави тя, като продължаваше да гледа уплашено към вратата.
       - Или извънземни. Ама нема как да я разбиеме, катинарите са дебели, дървото също.
       - Предлагам да си тръгваме, а утре по някое време да дойдем пак тук. Ще вземем палатки, брадви и всякакви други неща, ще си направим пикник на брега на Дунава и ще видим какво се крие в подземието - каза Григор.
       - Гриша, прав си. По-добре да дойдем утре. Вече знаем какво ни е нужно и къде да търсим. А и пикник звучи примамливо! - отвърна Борис и се усмихна.
       - Аз не бих се върнал повече. Само да си тръгнеме и кракът ми нема да стъпи повече тука! - обади се Асен. Ваня му отговори:
       - Без теб ще ни е по-добре. Тук не ни трябват мрънкащи страхливи бърборковци.
       - Ти не си ли страхливка?
       - Да, но съм момиче!
       - Не се карайте а давайте да се изнасяме оттук – напомни Григор.
      Връщането не бе ознаменувано с кой знае какви интересни събития. И четиримата мълчаха през по-голямата част от времето, ходейки бързо по тревясалия друм, за да се приберат колкото се може по-рано. Накрая, когато пристигнаха в града, се разбраха да се чакат на другия ден в един часа пред читалището.


                                   III
                                  ***
       Точно в един часа Григор, Борис и Ваня бяха пред читалището и се готвеха да тръгват, когато видяха да се задава мързеливо тътрещата фигура на Асен.
       - Офф, пак ли тоя... - с нотка на недоволство измънка Борис.
       - Ей, Асенчо, нали нямаше да идваш? - провикна се по него Григор.
       - Да ви кажа, стана ми интересно и реших да дойда с вас - отговори Асен.
       - Виж к’во бе, маймуно, ако мислиш пак да се правиш на интересен, нема да ти станат номерата - скара му с е Борис. - Ако ще идваш с нас, ще се държиш прилично, ако не хващай си пътечката и обратно.
       - Добре, обещавам да се държа прилично - отвърна сериозно Асен.
       - К’во носиш в тая торба бе, Асенчо? - попита го Григор.
       - Спален чувал.
       - Супер! - възкликна Ваня - Ние сме помъкнали палатка. Ето я върху гърба на Борката.
       - Аз пък нося въдици - добави Григор.
       - Взел съм също така сурово свинско и сурови картофи, мисля да напаля огън - каза Асен.
       - Аз имам малко вино, а отзад е брадвата - съобщи Ваня.
       - Ще си изкараме страхотно! - обобщи Григор. Борис ги подкани:
       - Хайде да тръгваме, че много се забавихме. Когато отидем до там, ще разопаковаме багажите и тогава ще се разбере кой какво носи.

                                                                 ***
      Жаркото слънце печеше безмилостно, хвърляйки бялата си светлина върху зелената околност. Младежите вървяха през тесните и прашни пътеки, уморени и отпаднали от горещината и от тежките багажи, плувнали в обилна пот.
       - Аре момци да седнеме под ония храсталаци - предложи Асен.
       - Разбира се - съгласи се Борис.
      Малко след това и четиримата насядаха под сянката, като дишаха дълбоко и бършеха потта от кожата си.
       - Някой да има вода? - попита Григор.
       - Амии... май не - отговори Ваня.
       - Малее, как можахме да забравим водата? За всичко се сетих, но за вода...  - тюхкаше се Борис.
    Асен даде следното предложение:
       - Епа тогава да тръгнеме по ей оная пътека, към Дунава.
       - И какво? От там ли ще пием вода? - иронично го попита Борис.
       - Не бе, ще се топнеме във водата, ще се разхладиме и нема да ни се пие толкова. А и тука наблизо трябва да има кладенче.
       - Брей, Асенчо давал и добри идеи - усмихна се Борис след кратък размисъл.
      Кладенчето бе по-близо отколкото очакваха. Намираше вдясно от пътеката, непосредствено преди плажната ивица. След като жадно пиха вода, четиримата се спуснаха долу, където на една малка поляна до самия плаж разгънаха палатката. Около тях се припичаха много хора, но никой не им обърна внимание. На изток от тях чернееха сградите на психиатричната клиника, които на фона на горещото слънце, изглеждаха по-малко мрачни от вчера.
      Младежите се разхладиха в спокойната река, след което влязоха в голямата палатка и се отдадоха на спокоен следобеден сън.

                                                                  ***
      Всички се събудиха се към пет и половина и хапнаха филийките с пастет, които майката на Григор му бе приготвила. След това сгънаха палатката, събраха останалите неща и поеха с бодри крачки към клиниката за душевноболни.
       - Ето там ще я разгънем - каза настойнически Борис и посочи вътрешността на двора.
       - Що? - попита Асен, който все още се държеше изненадващо спокойно.
       - Мястото е равно, а и ще сме по-близо.
       - О’кей, но как ще прескочим с този багаж, Борка? - попита Ваня.
       - Много лесно. Ще го хвърлим вътре и сетне ние по него. Нямаме нищо чупливо, нали?
       - Дори и да имаме, можем да направим друго. Някой да прескочи пръв и просто ще му подадем багажа.
       - Имаме много варианти, така че какво чакаме? Да действаме!
      В шест и половина бяха готови и с палатката. Ваня, която този път показа по-голяма смелост при прескачането на вратата, се провикна:
       - Напред момчета! Вземайте брадвите и фенерите и да покорим тая скапана лудница!
      Стълбата беше на същото място, както я бяха оставили предишния ден. Те се покатериха по нея и влязоха през счупения прозорец в помещението с масичката и разхвърляните предмети. Сега на дневна светлина се различаваха значително повече предмети - дебели вериги, камшици, някаква счупена апаратура без стъкла и покрита с прах, кърпи, ръждясало зеге и други.
       - Интересно - промърмори под носа си Асен. Борис го чу и отвърна:
       - Наистина е много интересно.
       - Нека оставиме тая стая и да се насочиме към заключената врата - предложи Асен, който като че бе решил да демонстрира смелост и да изглади лошите впечатления от снощи.
      Без да се колебаят тръгнаха по тъмния коридор и стигнаха до голямото помещение с пентаграма. На една от стените, долу в ниското, чернееше заключената врата. Младежите отидоха до нея и я огледаха.
       - Много странно. Защо ли са я заключили с два катинара? - попита с риторичен въпрос Ваня.
       - Сигурно никой не трябва да влиза. Тоя надпис също е странен. - добави Асен, визирайки надписа "Влизането строго забранено! Опасно за живота и за здравето!"
       - Какво искаш да кажеш? - попита Григор.
       - Ако криеха радиоактивни или отровни вещества би трябвало да напишат: "Внимание, отрова!" или "Внимание, тук се съхраняват радиоактивни вещества!". Доколкото знам, така е прието.
       - Може пък наистина да крият нещо секретно. Нещо, което никой не бива да знае - обади се Борис.
       - И тогава защо не го охраняват?
       - Охранявали са го, но нали всички охранители са полудели или напуснали? А и държавата нямала пари за на такива обекти
      Борис взе брадвата от Григор, замахна и я заби в дървото. Извиси се глух звук от удряне на стомана. След това повтори манипулацията, като заби брадвата на друго място. Отново се се чу същия звук. Борис троснато запрати сечещия инструмент в земята и извика:
       - Мамка му! Вратата е цялата обкована!
       - Удряй по катинарите - предложи му Асен.
       - И какво ще стане? Виж колко са дебели. Най-много да счупим брадвата.
       - Абе ти ще удряш с обратната страна, с тъпото. При силни периодични удари по здрав метал, се получава умора и той се троши - подсказа Асен. Борис отново погледна с усмивка към него и каза на всеослушание:
       - Тоя Асенчо с всеки изминал момент ме изненадва повече и повече.
      После взе отново брадвата и започна да бие силно по единия катинар.
      Прав беше Асен - след десетина силни и звучни удара, катинарът подаде на напрежението и се счупи. Борис въодушевено започна да бие по другия катинар, който се оказа по-слаб от първия - предаде се едва след седмия удар. Борис опита да отвори вратата, но отново не успя.
       - Стига бе, заключена е! - извика яростно той.
       - Не са им били достатъчни двата катинара и са я заключили с ключ.
      Асен отново се обади:
       - И к’во от това. Бий по бравата, ще има същия ефект както и при катинарите.
       - Щом са го заключили тройно, значи вътре крият нещо тайно и специално - обобщи Ваня.
     Григор се накани да й отговори, когато тежък, силен, неизвестен звук прекъсна приказката му. Борис тъкмо удари с брадвата по заключената брава и в този момент от някъде проехтя писък!

                                                                   ***
      Не беше никой от тях. Не можеха и да определят откъде идват звуците. Но те се чуха толкова ясно и никой не се съмняваше, че те са плод на някаква фантазия.
       - Кой е? - провикна се Борис, но никой не отговори.
       - Кой е? - повтори той. И този път не се чу нищо. Ваня, Асен и Григор го наблюдаваха с неподвижни уплашени изражения. Борис отново се обърна, вдигна брадвата и започна да бие силно по бравата. Навън вече бе станало по-тъмно.
      Металната брава се счупи и вратата се отвори. Пред тях се показа стълбище, водещо към много тъмен коридор.
       - Какво ще правим?
       - Не зная, страх ме е. Онзи писък от преди малко... - започна Ваня, но спря по средата на изречението. По очите и се четеше напрежение и страх.
       - К’во ти е бе, Ванче? - Асен запита загрижено.
       - Нищо ми няма, просто съм уморена и уплашена.
       - Асене, вчера що се държа така тъпо, а днеска си толкова стабилен? - попита Борис.
       - Човек се променя, нали знаеш? - бе отговорът на Асен.
       - Аз влизам! - намеси се Григор и решително пое по тъмното стълбище. Асен и Борис го последваха, а Ваня влезе последна.
      Коридорът беше толкова тъмен, че всичко извън светлинните кръгове от фенерчетата изглеждаше като абсолютен мрак. Четиримата младежи слизаха много бавно, като боязливо стъпваха по каменното стълбище. По едно време стъпалата свършиха и те се озоваха в един влажен коридор. На много места пред тях се чуваха капчуци, капещи върху локви вода, а особеното ехо създаваше илюзията, че се намират в някоя пещера.
       - Яко ме е хванало шубето, честно - наруши мълчанието Григор. - Не трябваше изобщо да идваме тук.
       - Все още не е станало нищо интересно - отвърна Борис.
      В един миг мощен, страховит, отчаян писък разцепи мрака като стрела! Дойде и звук от падане на нещо! Ваня изпусна фенерчето си, то се търкулна по неравните камънаци, но не се счупи. Всички стояха като застинали.
       - Кой ееее? - провикна се Борис и изтънелият му глас проехтя звучно в тесния коридор. Никой не отговори.
       - Да се връщаме! Трябва да се връщаме! - паникьосано шепнеше Ваня - Не ме интересува, аз си тръгвам! Тука е опасно! Какво чакате бе, да тръгваме!
       - Давайте момчета, да се изпаряваме оттук! - рече уплашено Борис и избута приятелите си назад. Те тръгнаха обратно по стълбището.
       - Бързо, бързо! - тихо говореше той.
      Някъде иззад тях отново се извиси зловещ и пронизващ звук! - този път той не бе писък, а някакъв злокобен, варварски рев, сякаш идваше от пастта на огромен свиреп хищник.
       - Господиииии! - викна Григор.
       - Бързо - подканваше Борис, стараейки се да овладее паниката.
      Асен се спъна по стълбите и падна, Борис се оплете в него.
       - Хайде, момчета – прошепна Ваня, сякаш да не бъде чута от неизвестния враг.
      Когато достигнаха до дървената врата и опитаха да я отворят, тя не подаде. Борис хвана дръжката и задърпа яростно. Вратата заяждаше и не се отваряше, сякаш бе заключена или залостена, въпреки че само преди няколко минути бяха счупили палчето на бравата й.
       - Мамка му! - кресна отчаяно Борис и се строполи върху стълбите.
       - Какво става тук, по дяволите? Защо изобщо трябваше да идваме? - плачейки се вайкаше Ваня. Тя усети топла успокояваща прегръдка по тялото си. Беше Асен.
       - Споко мацко, ще намериме решение  - отвърна спокойно той. – Знаех, че ще стане така, разказвали са ми к’во се случва тука. Преди години брат’а с още неколко момчета беха дошли тука.
       - ТИ СИ ЗНАЕЛ! И НЕ СИ НИ КАЗАЛ, майка ти да е... мръсна?! - Борис хвана Асен за дрехите. - Мълчал си, а си знаел какво става тук! Даже се правиш, че не вярваш.
       - Абе Борка, нали опитвах да ви предупредя, че това което правите е глупаво...
       - Що не ни каза направо бе, копеле мръсно?!
       - Луд ли си бе? Щехте ли да ми повервате? А и брат ми и компанията му изобщо не са влизали. Стигнали са до заключената врата, чули са некакъв рев и са избегали.
       - Да бе да - каза замислено Борис.
       - А и не бех сигурен дали не ме лъже. Ама нема значение. Требва да се измъкнеме!
       - Но как? - попита Григор.
       - Kaто тръгнеме надолу, обратно по стълбите.
       - Обратно по стълбите ли? Ти ЛУД ли си?
       - А к’ъв друг начин предлагаш бе, супермен? Да стоиме тука и да дърпаме дявола за к...а, докато не ни отмалеят ръцете?!
       - Можем да опитаме пак да разбием вратата с брадвата - предложи Ваня.
      Борис взе брадвата и започна да бие с всичка сила по металната брава. От силните удари хвърчаха искри, които осветяваха за кратък миг тъмното помещение, Вратата не помръдна, сякаш бе здраво закована. Той спря, взе няолко глътки въздух и отново нанесе няколко зверски удара. Но без резултат. Борис хвърли сечивото и се облегна на вратата.
       - КАКВО, МАМКА МУ, СТАВА ТУКА?! Кой ни залости така?! Това е невъзможно, невероятно! - закрещя той.
       - Спокойно „мен” - потупа го по рамото Асен. - Нема файда от паника. По-добре да слеземе долу, можеме да намериме друг изход.
      Борис мълчаливо тръгна към светлините на фенерчетата, които огряха мрачното стълбище.
      По-навътре коридорът правеше чупка в прав ъгъл, а малко след нея се открои голямо тъмно помещение. Близо до тавана имаше два прозореца, но дебелият пласт паяжина и прах ги бяха затъмнили така, че едва се виждаха. Тук също бе влажно и студено, а подът бе кален. По всичко личеше, че нямаше друг изход.
      Пред една от стените стояха две големи платформи, върху които бяха накачени вериги. Те приличаха на места за измъчване.
       - Боже мой - изрече Ваня, когато доближи плътно платформите.
      Върху малка масичка вдясно от тях имаше клещи, ножове, отверки, гаечни ключове и други метални предмети. Борис отиде до масичката, взе едни клещи и ги разгледа. Те бяха напоени с тъмни капки от някаква пръст, приличащи на пръски от стара засъхнала кръв.
       -Аууууу!! - извисиха се едновременно гласовете на Ваня и Григор. Всички се спогледаха през оскъдната светлина на фенерите. След секунди осъзнаха, че ледена вълна беше минала през тях, сякаш някой отнякъде бе пуснал студена въздушна струя.
       - К’во се случва с нас, мама му стара! - заруга Асен, който бе излязъл от уравновесеното състояние и също се бе отдал на лошите емоции. - ВИЕ СТЕ ВИНОВНИ! Исках да ви спра, ама вие "Не, ще дойдем, ще гледаме призраци." На ви сега призраци!
       - Кой те е карал да идваш с нас бе, келеш нещастен? - бутна го Борис. Григор и Ваня застанаха между тях.
       - Чакайте малко, ето, ето! - внезапно извика Ваня и освети неголям черен предмет в стената. Това бе врата! Малка, черна, метална врата!
       - Бързо, бързо да я отворим! Давайте!
       - Егати работата. Заключена е.
       - 'Земи една от отверките на оная маса - предложи Асен.
     Борис отиде до масичката и се върна с голяма отверка,  бръкна с нея между вратата и касата и я натисна. Всички усетиха миризма на земя и на вкиснато, идваща от другата страна на вратата. Тя бе толкова силна и остра, че Ваня, Асен и Григор запушиха носовете си.
      Борис не се отказваше от манипулацията, въпреки вонята, носеща се отвътре. Металът бе ръждясал и лесно се огъваше, което даваше стимул на младежа и той продължаваше с действията си.
       - Кой знае к'во има оттатък - измънка Асен. - Та'а смрад ми напомня нещо.
       - Мирише на мърша, нали? - попита Григор.
       - А баш. Mиризма на мърша.
      В това време отвътре се чу щракване. Вратата се отвори рязко и отвътре изпаднаха тежки, големи и лигави предмети, които се вплетоха в краката им. Те смърдяха ужасно. Младежите насочиха фенерите си надолу и това, което видяха, ги накара да обезумеят от ужас!
    Дори и най-страшните представи за богохулното и изроденото бледнееха  в сравнение с картината, която се разкри пред очите им. В някаква слузеста червеникава течност се валяха полуразложени човешки трупове! По бледата, набъбнала, разпадаща се от лигавата течност кожа на лицата им се четяха гримаси на неистов ужас, силна болка, неописуемо отвращение!
      Четиримата стояха безмълвни, вперили погледи в колосалния ужас.

                                                                 ***
      Мощен рев ги изтръгна от вцепенението. На всички отначало им се стори, че звукът иде някъде отдалеч, ала след като постепенно започнаха да се връщат в реалността установиха, че той идва откъм зеещата отворена метална врата пред тях. Той бе толкова силен, толкова зрелищен и зловещ, че тъпанчетата в ушите им завибрираха.
      Борис освети с фенера си вътрешността на помещението и видя, че то беше много малко и приличаше на килер. Нямаше друга врата, отвор или каквато и да е дупка, по пода се търкаляха още трупове, които лежаха върху гадната слузеста течност. Силният сатанински звук идваше буквално от никъде!
      Асен потупа Борис и така го извади от унеса, давайки му знак, че трябва да напуснат незабавно мястото. След това те се затичаха към вратата, решени да бягат от гротескния звук, носещ с като апокалиптична песен между стените на мрачното подземие. Достигайки до вратата, те я хванаха за дръжката и започнаха да дърпат панически. Вратата отново не помръдваше.
       - Помоооооощ! Помоооооощ! - извика Ваня, която бе почти парализирана от ужас. Другите се стреснаха от силния писък на момичето, след което и те закрещяха в един глас, биейки по здравата врата:
       - Помощ! Отворете ни! Помощ! 
       - Помоооощ! Помогнете ниии!!
      Вратата не се отваряше. Отчаяни, без сили и уплашени до смърт, младежите се строполиха на земята и се прегърнаха. Ваня заплака силно, обаче никой от останалите не бе в състояние да я успокои.

                                                               ***
      Когато отново започнаха да се съвземат установиха, че звукът бе престанал. Борис започна да се изправя постепенно, но друг, по-силен звук го накара седне отново. Звукът представляваше отчаян писък или яростен вой, издаван сякаш от агонизиращ вълк. Чуха се и други крясъци, които наподобяваха падания на предмети или удари.
    Какво, по дяволите, се случваше тук, запита се той?
      Борис рязко се изправи на крака и освети тъмната околност. Останалите също надигнаха и застанаха до него. Коварните звуци продължаваха да раздират мястото, но въпреки това Борис, Асен, Григор и Ваня смело тръгнаха към малкото вонящо помещение.
      Вече се бяха окопитили. Според някои природни закони, човешкият организъм не може да съществува повече от няколко минути в състояние на абсолютен стрес - той или се съвзема и започва да мисли рационално, или изпада в някаква успокояваща апатия, като почти цялата му мисловна дейност преустановява работата си. От четиримата само Ваня бе изпаднала в такава апатия, но тя безмълвно следваше момчетата, които от своя страна бяха длъжни да я подкрепят и закрилят.
      Борис, който вървеше пръв, бе решен пръв да се изправи пред неизвестното, да срещне пръв лице в лице източника на раздиращите звуци. Когато се добраха до голямото помещение видяха, че нищо не се е променило - труповете си лежаха на земята, плувнали в слузестата течност, а вонята на разложение сега беше станала непоносима. Отново остър рев наруши тишината, но той не спря младежите, които вече не говореха нищо, а се бяха отдали единствено на инстинктите си. Григор освети с фенера още един надпис, издълбан в стената. Доближи до него и прочете следното:
     "Само хора, загинали по мъченически начин, продължават да живеят и след смъртта“
     „Доктор Андрей Колев".
    До надписа бе нарисуван малък пентаграм.
      Борис освети друг надпис, също издълбан в каменната стена:
    "Когато душата се отдаде на дявола, тя остава на земята".
    По-нататък имаше рисунка, надраскана умело с блажна боя - лекар, който убива вързан с вериги пациент. Под нея чернееха думите:
    "Доктор Андрей Колев".
      Изведнъж някои от предметите върху масичката излетяха и се разпиляха напосоки! Металната врата се затвори и отвори с трясък, рисунката на стената сякаш се размърда! Отново прозвуча свиреп вой, който идваше като от дълбините на ада!
      Борис, ужасен от видяното, застана в средата на помещението и извика яростно:
       - Сприи! Сприи! Сприи!
      Всичко спря и настана гробовно мълчание, само капкчукът от време навреме нарушаваше покоя на тъмното подземие. Младежите стояха безмълвни един до друг и чакаха следващите удари на злощастната си съдба.
      Откъм двете маси се чуха стъпки! Някой приближаваше към тях. Те насочиха фенерите в онази посока, но на светлините кръгове не се видя нищо друго, освен тъмни стени.
       - Н-а-с-а-м! - чуха уродлив, грапав, грачещ глас, някъде встрани. Осветиха мястото, откъдето дойде звука и едва не припаднаха от кошмара, който се появи пред тях!
      Там стоеше МЪЖ, облечен сякаш в бели дрехи като на доктор. Но в него имаше нещо изродено, чудовищно - лицето му бе прекалено бяло и бледо, очите му червенееха и блестяха в тъмнината. Той прозираше, през него се виждаха неравностите на стените. Човекът имаше призрачен вид - той бе дух, привидение, нямаше как да бъда иначе.
      Младежите заотстъпваха мълчаливо. Ужасът идваше на силни тласъци. Призрачният мъж приближаваше с шумни стъпки.
       - Не се страхувайте, тук няма смърт - говореше той с грачещия си глас, който звучеше неестествено, като че ли идваше от много далеч.- Тук всички живеем вечно, заповядайте при нас и ще разберете моята максима. Те - и посочи към труповете на земята, - те са луди, те са душевноболни, аз експериментирах с тях и успях да създам вечен живот. Но за огромно съжаление, опитните ми зайчета не могат да разберат истинското значение на моите стъпки, тъй като техният разсъдък е пренастроен и те съзряват реалността под по-различен ъгъл.
      Младежите продължаваха да отстъпват назад, те бяха толкова уплашени и смаяни, че не виждаха и не чуваха нищо друго, освен налудничавия брътвеж на съществото. Думите му се впиваха дълбоко в тях, все едно те бяха единствените частици материя в целия тъмен околен свят.
       - Вие сте нормални и искате да живеете вечно, нали? Отдайте се на моето лечение, което е вързано със Сатаната и пентаграмите, и ще бъдете завинаги живи! Само тук, в Клиниката за душевноболни в град Лом, можете да получите така необходимата терапия, посредством която ще бъдете отведени по пътя към истинската вечност. Както аз! Както всички тук! Ние сме различни от другите, но сме живи. Телата ни мърдат. Мислим. Говорим. Работим. Точно така, мои нови приятели, нашето съществуване не се различава кой знае колко от вашето, с тази разлика, че то продължава значително по-дълго. Ха... ха... ха... ха...! – грозният  дяволски смях кънтеше в околните стени и така придобиваше още по-злокобен тембър...
       - Телата са мъртви, но душите им са тук и продължават да ги управляват. Ето, виждате ли ги? Чувствате ли техните съзнания? Те ми принадлежат, защото аз ги направих такива. Те са под моята опека и аз направлявам действията им. В същото време аз съм сред тях, сякаш съм част от техните личности. Разбирате ли, мои млади приятели? Ха... ха... ха... ха...! Вие изглеждате умни хлапета и трябва да ме разбирате – очите на човекоподобния звяр бяха хищнически, уродливи, а широката му усмивка, презвела прозиращото му лице – злобна и скверна.
      Четиримата гледаха втренчено към призрачния лекар - те бяха толкова стреснати, че в този момент не можеха да направят нищо повече, освен да бъдат безмълвни свидетели на случващото се.
       - Когато ме хванаха, ме осъдиха на смърт. Искаха да ме застрелят, но аз ги помолих като последно желание да ме изгорят на клада. Исках да умра в мъчение, защото мъченическата душа остава завинаги на земята и никога не намира покой. Мислеха, че са ме убили, но не познаха. аз се завърнах, придружаван от цяла армия разгневени духове. на бивши пациенти на тази лудница, унищожени също чрез мъчения. А който умре по немъченически начин, душата му изчезва от земята, сякаш никога не е съществувала.
    Внезапно главата на призрачният мъж бавно се обърна към тавана и той извика с гръмовен глас:
    - Момчета, момичета, покажете им че сте тук! В името на Сатаната, сторете "Сорат". В името на Сатаната, сторете "Сорат!"
      В този миг хиляди звуци огласиха тъмната стая! Призрачният доктор бавно пристъпи към младежите:
       - Елате с нас, мои нови приятели. Присъединете се към мъчениците и грешниците, за да царувате вечно на тази земя. Няма да знаете що е смърт, няма да се страхувате, няма да изпитвате болка. Ще владете напълно вашата духовна енергия, а тя, както сами ще разберете, е необятна материя, без начало, без край и без пространствено измерение. Нима не желаете такъв живот?
     Младежите бяха притиснати в ъгъла, а съществото идваше бавно към тях.
     Изведнъж Борис икрещя:
       - Неееееее! - след което мина през призрачното същество и спря до малката масичка. Взе голям чук и строши едното от трите малки прозорчета, намиращи се  в горната част на стената. После се качи на платформата под прозорчето, набра се и се шмугна през дупката. Хвърли се напред и падна върху тревата. Видя звездите и луната, чу свиркащите щурци и едва сега осъзна, че може би е спасен.
    Той се обърна и си подаде главата през счупеното стъкло.
      - Насам, насам! Качете се на масата и се мушнете през прозорчето! Бързо!
      Пръв се затича Григор, след него побягна Асен, който водеше Ваня за ръка. Всички преминаха през прозиращото създание, като не усетиха нищо друго, освен внезапен, мигновен студ.
       - Не го правете! Не го правете! Ще умрете! Ще умрете! - чуваше се зловещото дрезгаво бръщолевене на призрака. - Върнете се обратно, защото ще умрете! Ще умретеееее!
       Григор се качи на платформата. Борис му подаде ръка и го измъкна навън. Същото стори и с Асен, който излезе бързо, но с Ваня бе значително по-трудно - тя още бе в шок. Наложи се Асен и Борис да я хванат за двете ръце и да я измъкнат рязко. Почти я бяха извели горе, когато някаква сила я ЗАДЪРПА! Ваня изкриви лице от болка, без да издаде звук.
       - Вие сте мои. Не разбирате ли, че сте под моята власт и че вече аз контролирам съзнанията си? Нима не можете ли да усетите чуждото присъствие във вашите тела? - чуваха грачещия глас отдолу. След това отново се извисиха смразяващите писъци на заклещените в капана души.
      Григор също хвана Ваня и започна да тегли нагоре. Тримата се опитвана да освободят момичето, но невидимата сила не го пускаше.
      В един миг я издърпаха – краката на момичето внезапно се освободиха от неведомата хватка и четиримата заедно се търколиха на земята.
       - Бягайте! - със сетни сили проговори Борис. Те се изправиха с мъка и се затичаха към оградата. В бързината забравиха палатката и спалните чували, защото не мислеха за нищо друго, освен за спасението. Зад тях, някъде отвъд стените, се рееше гласът на призрачния доктор.
       - Каквото и да правите, няма да се отървете от моето присъствие! Аз ще ви преследвам до края на жалките ви животи! Абсолютно никой, дръзнал да прекрачи оградите на моята клиника, не се е отървал безнаказано! Защото аз съм Бог!
      Прескочиха оградата бързо, помагайки си един друг. Зловещият глас продължаваше да  раздира тъмнината...



                                   IV
                                  ***
      Когато се озоваха зад оградата, четиримата хукнаха да бягат по пътеката. Уморени и безсилни, те спряха под едно дърво и се проснаха на земята. Спомените от отминалото преживяване започнаха да нахълтват в съзнанията им, те постепенно осъзнаваха силата на ужаса, който бяха преживели.
      Пръв изкрещя Борис, Асен и Григор изреваха малко след него. Последна бе Ваня, която лека полека излизаше от шока.
      Тримата викаха като луди, в плен на обхваналата ги истерия, отдадени изцяло на кошмарните спомени за събитията. Вече бяха на безопасно място, далеч от клиниката за душевноболни, далеч от призраците, вонята и труповете.


Няма коментари:

Публикуване на коментар