неделя, 18 март 2012 г.

Вилата в гората

    разказ на ужасите, да не се чете от лица под 18 години


        Още малко и щеше да бъде горе. Но самото разстояние и наклона не й пречеха толкова, колкото багажът, състоящ се от голям сак, пълен с хранителни продукти, и един по-малък за дрехите и козметиката.
Кристина обичаше да прекарва отпуските си далеч от София. Досега със съпруга си винаги ходеха на къщата им в Столник. Този път обаче тя реши да прекара сама седемдневната си почивка около Ребърково, където имаше вила, оставена в наследство от майка й и баща й. Беше идвала тук, но прекарваше не повече от три-четири часа, само за да подреди това-онова, да вземе или да занесе нещо. Никога не бе нощувала на мястото.
        Постройката беше голяма, на два етажа, с баня на всеки един от тях и десетина стаи. Намираше се доста навътре в планината, сама и отдалечена от всякаква цивилизация. Най-близката къща бе на около седем-осем километра, а най-близкото село - Ребърково - на около дванадесет. Това не пречеше на Кристина да е доволна - за пръв път от години щеше да изкара няколко дена абсолютно сама, без съпруга си, без децата и внуците си, без проблемите, свързани с работата й. Тя имаше крещяща нужда от тези дни, очакваше ги, бленуваше за тях. Представяше си как се излежава на верандата, пийваща натурален сок със сламка и гледаща прекрасната природа пред себе си. Тук нито един мобилен оператор нямаше обхват, нямаше телефони, Интернет или подобни предизвикателства, които можеха да я свържат със света и Кристина бе напълно удовлетворена от това. Слънцето жарко напичаше, а синьото небе показваше, че и този ден ще бъде топъл и приятен.
  Изкачи се на хълма и видя празното пространство между дърветата, в чийто край се намираше вилата. Тръгна напред и след малко се озова пред обраслата с гъсти треви външна порта. Нещо трепна в нея - някакъв необясним импулс на безпокойство, който винаги се появяваше, когато идваше тук. Обаче тя отново го потуши с позитивните си мисли.
  Отначало портата заяждаше, заради ръждата, но после подаде и Кристина влезе в малкия двор. Отиде до къщата и мушна ключа във входната врата. Тя се отвори с характерното скърцане на старо дърво, последвано от неприятния полъх на застоял от години въздух. 
Часовникът й показваше тринадесет часа и седем минути. Имаше цялото време на света.                                         
         Вилата бе доста чиста и приятна, усещаше се слаб мирис на мухъл и на старо, но едно краткотрайно отваряне на прозорците би освежило въздуха напълно. Все пак Кристина бе идвала три пъти този месец, за да почисти и избърше прахта, да оскубе тревата в двора. Тя се беше подготвила предварително за отпуската и не искаше да се смущава с допълнителна работа или грижи. И макар че тази вила я плашеше с нещо, което не можеше да определи в този момент, възрастната жена си даде дума, че ще се отдаде напълно и само на положителните емоции.
           Влезе в една стая, която си бе избрала за всекидневна, седна на някакъв стол до масата, извади от сака буркан, в който имаше спагети със сос, сирене и телешко месо. Взе една вилица от скрина и започна да яде от вкусното ястие. След като хапна отиде до кухнята и остави буркана върху малката желязна мивка. Излезе отвън, намери няколко дървета и се върна в къщата. В банята зареди големия стоманен бойлер, донесе подпалки, малко хартия и го запали, като преди това пусна водата от крана. Според нейните изчисления след около двадесетина минути щеше да има нужните условия, за да се изкъпе. Половин час по-късно Кристина влезе в банята, а след още двадесет излезе от там свежа, чиста и лека. Веднага се запъти към всекидневната, където я очакваше голямо меко легло. Легна върху него, опъна ръцете си и тутакси се пренесе в блажения свят на сънищата.

          Когато се събуди от дългия и дълбок сън, осъзна, че вече се бе стъмнило. Това означаваше че беше спала повече от пет часа, което в София бе невъзможно. Особено ако говорехме за следобеден сън. Тук обаче въздухът бе чист, а тишината и спокойствието бяха навсякъде около нея.
Кристина по навик стана рязко, но в следващия миг отново се отпусна върху старото и удобно легло, гледайки лениво към очертанията на прозореца. По някое време се изправи бавно, без да си дава зор, светна лампата и още по-бавно тръгна към кухнята. Направи си салата от свежи зеленчуци и започна да я поема плавно и равнодушно. После занесе празната чиния в кухнята, изми я заедно с буркана от спагетите и отново се запъти към всекидневната.
  Върху един шкаф имаше малък черно-бял телевизор и Кристина се зае да го настрои. Звукът бе доста добър за една толкова стара техника, но картината беше бледа и освен Канал 1 тя не можеше да хване друга програма. Там даваха новини и жената се заслуша, отпусната върху здравия дървен стол.
  След информационния блок започна някакъв стар филм, който Кристина изгледа, въпреки лошото качество. За кратко дадоха интерактивна игра, после хумористично предаване. Времето мина доста бързо и когато обитателката на вилата погледна часовника си видя, че вече бе станало един без пет през нощта.
На нея обаче не й се спеше!
Взе изпод леглото стари списания и ги заразглежда под ярката светлина на електрическата крушка. Повечето бяха на съпруга й - автомобилни ежемесечници, спортни и културни издания, в които тя не намираше нищо интригуващо.
   Изведнъж чу ПОЧУКВАНЕ! То бе слабо и идваше откъм външната врата. В началото Кристина си помисли, че това беше звук от телевизора или от някой падащ предмет, но чукането се повтори, този път значително по-силно от предишното. Кристина се скова от обзелия я стрес, ококори очи и се заслуша.
   ...чук, чук, чук..! - страхът на възрастната дама се засилваше. Не знаеше как да постъпи, не знаеше какво да прави в този момент. Тя се намираше сама насред лоното на гората, на много километри от най-близкото селище. Каквото и да се случеше тук, нямаше кой да й помогне. Кристина реши да чака.
   ...чук, чук, чук...! -  една друга мисъл прониза съзнанието й в такт с почукванията. Навярно неканеният гост бе видял, че къщата свети и именно затова беше решил да дойде. Ами сега? Той може като нищо да разбие не особено здравата дървена врата и да влезе.
  А дали звукът все пак не беше нещо друго? Падане или клатене на предмети? Не, нямаше начин - чукането беше прекалено ритмично и напористо, едва ли беше издавано от неодушевени тела. Кристина вече чувстваше сърцето си, което биеше свирепо в гърдите.
  Жената бавно открехна вратата на стълбището и тръгна надолу по коридора. Пред нея се показа външната врата, а ключът се намираше на ключалката. Тя бе придобила навик да не оставя жилището си отключено и навярно този навик в момента я спасяваше от напористия натрапник.
   ...чук, чук, чук... - сега потропванията отекваха толкова силно в празния коридор, че ушите на жената закънтяха. Явно човекът от другата страна на вратата нямаше намерение да се отказва.
Кристина пристъпи към кухнята, като леко и безшумно отвори вратата й. Без да светка лампата се придвижи до скрина, където напипа някакъв нож. Взе го и се върна в коридора.
   ...чук, чук, чук... - пристъпи напред, след което застана на няколко сантиметра от входната врата.
  Ами ако човекът отсреща не беше злонамерен? Ако бе скитник, изгубил се в гората, търсещ помощ? Кристина никога не бе виждала по тези места други хора освен родителите си. Странно бе как изобщо някой е успял да се докопа дотук. Може би просто трябваше да направи още няколко крачки напред и да отвори вратата. Ако станеше нещо неочаквано щеше да си послужи с ножа. Вече се подготвяше психически да направи първата крачка, когато...
   ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...! - онзи отвън заблъска толкова силно, че възрастната жена подскочи заради внезапния стрес и изпусна ножа. Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите. В следващия миг си помисли, че то може да не издържи на толкова голямо напрежение.
След няколко дълбоки вдишвания и издишвания Кристина се посъвзе, наведе се и взе острия предмет. Загледа се във вратата. Отново тръгна напред.
   ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...! - звукът сякаш обстрелваше тесния коридор, отразяваше се в стените му и така увеличаваше силата си. Старата дама спря. Беше скована от страх.
Малкото прозорче на вратата приличаше на тъмна ромбоидна сянка на фона на слабата светлина, процеждаща се от стаите.
Ами ако онзи я е видял? Ако гледаше през прозорчето? Това бе много вероятно, даже почти сигурно. Едва ли някой натрапник, или гост, или какъвто и да беше, при наличие на външен прозорец няма да се сети да погледне през него. Сърцето на Кристина отново подскочи. Тя се взираше в тъмнината, идваща откъм прозорчето.
   ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...! - дървената порта се огъваше леко под напора на силните удари. Старата дама наблюдаваше малкия отвор, но не улавяше никакво движение. След малко направи две резки крачки, застана плътно до вратата и погледна през прозорчето.
  Светлината, идваща от лампата в горната стая, осветяваше по-голямата част от двора и Кристина можеше да вижда добре около къщата. Пред вратата НЯМАШЕ ЧОВЕК! Обаче страхът вместо да намалее се засили. Всичко бе прекалено идиотско, прекалено ненормално. Тя се приближи плътно до прозорчето, откъдето имаше много по-голям зрителен ъгъл и можеше да види всичко. Но отново не забеляза никого. Само тревата в двора, боядисана от светлината откъм горния етаж. Помисли си, че нашественикът се е отказал и си е тръгнал. Надяваше се да е така. И в този миг...
   ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...! - зверската сила отново заблъска по вратата! Кристина изпищя от ужас, направи една крачка назад, но преплете краката си и падна на пода. Ножът издрънча по мозайката и тогава тя се сети за него. Напипа го, взе го и го насочи напред. Тя трябваше да се изправи срещу това нашествие. Не можеше да се намира вечно под страх и напрежение. Навярно оня се беше досетил, че е възможно да бъде видян и се бе скрил, или бе клекнал до вратата. Но защо го прави? Едва ли имаше добри намерения, защо иначе би се прикривал? Кристина стисна здраво ножа. Нужно бе да отвори вратата. Каквото и да й костваше това. Знаеше, че неканеният гост няма да я остави, прекалено много време бе минало от първото почукване. Може би всеки момент щеше да опита да разбие вратата. Беше жизненоважно да го изпревари.
   Хвана дръжката със свободната си ръка и зачака. Искаше оня да заблъска отново. Тогава със сигурност щеше да е пред вратата, нямаше да я изненада отнякъде. Адреналинът й се беше повишил до максимум и това й даваше допълнителна доза смелост и увереност.
   Кристина притаи дъх. Ръката, с която бе хванала ножа трепереше, но жената като че ли жадуваше да се изправи срещу този нощен враг. Някаква сексуална възбуда я бе накарала да тръпне пред възможните изходи от сблъсъка с невидимото, непознатото...
    ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...!
  Старата дама отново се сепна, но бързо преодоля стреса. Завъртя ключа, натисна смело бравата ОТВОРИ ВРАТАТА!
  Тя бе очаквала абсолютно всичко. Страхът, който изпитваше през тези минути я бе подготвил за най-лошите и за най-коварните гледки. Уви!!! Това, което видяха очите й, което асимилира съзнанието й, я хвърлиха дълбоко в бездната на паниката, на безграничния ужас! Тя дори не успя да изкрещи, а издаде тих и сипкав звук, космите й настръхнаха моментално от последвалото изстудяване на тялото, породено от сковаността, която я обзе в този злощастен миг. Защото навън НЯМАШЕ НИКОЙ! Абсолютно никой!
Кристина стоеше пред вратата, парализирана от страх, неадекватна и незнаеща какво да предприеме.
  Тогава, наред с ужаса, който изпитваше, се случи нещо страховито. Една леденостудена вълна премине през нея, сякаш от някъде се бе появил мразовит зимен вятър. Кристина бе сигурна, че нещо влезе в къщата. Вътрешния глас и нашепваше, че тази ледена вълна бе някакво неведомо, призрачно нашествие. Жената огледа още веднъж двора като продължаваше да стиска здраво ножа. Когато се убеди, че няма абсолютно никой, тя се прибра вътре и отново заключи вратата.
  Изкачи се по стълбите и влезе в стаята си. Телевизорът все още работеше, излъчвайки някакъв филм. Старите списания лежаха на леглото, разхвърляни небрежно. Кристина седна върху стола и отново се зае с предишните си занимания, уверявайки се, че за цялата неприятна случка си има логично обяснение. Преди десетки години, когато беше малко дете, дядо й беше разказвал за подобен случай. Безброй думкания били нарушили съня му, а когато излязъл на двора и се огледал, от листата на сливата полетял звука от “работещ” сред тях кълвач.
  Това обаче не я успокои. Беше уплашена и не можеше да се убеди в невинността на ситуацията. Гледаше картинките и статиите в списанията, но нищо не влизаше в главата й. Звуците от телевизора преминаваха през ушите, без да навлизат в съзнанието й. Мислите бяха насочени към случката преди малко и Кристина не можеше да се отърси от тях.
   Думканията вече бяха престанали, не се чуваше почти нищо. Въпреки това тя имаше чувството, че все още не се е отървала от неканения гост.
   Отвори сака и взе плик с кафе, после от един шкаф извади малка кафеварка. Намери старото котлонче и го включи в контакта над хладилника. След десетина минути тонизиращата напитка бе готова и Кристина си сипа в голяма бяла чаша. Поемаше течността на малки глътки. Сърцето й бавно влизаше в ритъм. Часовникът показваше два и четиридесет и пет.
  Макар да се бе успокоила, все още нямаше да може да заспи. Тя загаси телевизора, легна на леглото и отново се зачете в списанията, които не й доставяха никакво удоволствие.
  От вътрешността на къщата някаква врата се отвори и затвори. Звукът се чу ясно и отчетливо, не можеше да бъде объркан с друг.
Кристина се изправи и се заслуша.
Отекваха стъпки! Тихи и бавни, но някак зловещи, все едно някой се промъкваше в забранена зона. Страхът отново се завърна и я облада. Какво по дяволите се случваше? Защо точно на нея? Защо точно тук, на това отдалечено и забравено от Бога място?  Чие беше невидимото присъствие, което несъзнателно бе пуснала в къщата си?
  Кристина все още се надяваше всичко да е плод на фантазията и на случайностите. Искаше й се  да се окаже някакъв кошмарен сън - такъв, от който скоро щеше да се събуди. Мечтаната почивката на самотното уединено място трябваше да бъде без грижи, проблеми и лоши мисли. А каква стана тя...
  Вратата на стаята се отвори с трясък. В следващия миг лампата изгасна. После пак светна.
Кристина изпищя!
  Телевизорът се включи и после пак се изключи. Прозорецът се открехна и се затвори силно.
    - Кой си тиии? - извика жената, обхваната от паника и делириум.
  Списанията полетяха във въздуха и се разпръснаха във всички посоки, столът се заклати и тръгна сам по дъсчения паркет....!
    - Кой си тииии? Кой си тииии? Кой си тииии? - крещеше неудържимо възрастната дама.
В този момент някакъв зловещ мимолетен спомен, свързан с това място, изплува в съзнанието й. Тя не се сещаше точно какъв бе, но знаеше, че преди много години, тук, в тази стая се беше случило нещо. Със самата нея! Толкова ужасно, че то бе скрито много дълбоко в паметта й и бе забравено.
  Изведнъж какофонията утихна - столът спря на място, а списанията паднаха на пода. Лампата изгасна! Възцари се пълен мрак, абсолютна тишина. Кристина също бе спряла да крещи и се мъчеше да си спомни това, което бе проблеснало в главата й. Може би точно този отдалечен спомен бе ключът към загадката.
Лампата отново светна и стаята се очерта пред очите й. Но сега тя НЕ БЕ САМА! Пред леглото й стоеше ЧОВЕК! Лицето му бе обрасло с гъста сплъстена брада, а разрошената му сивкава коса стърчеше във всички посоки. Тялото му прозираше, а около него сияеше лъчист призрачен ореол. Пътят за бягство през вратата бе блокиран.
Кристина гледаше към странника, а той й отвръщаше с втренчен и страховит взор. Човекът й бе познат, много познат, но все още не се сещаше откъде. Знаеше само, че е свързан със зловещия спомен, който разсъдъкът й всячески се мъчеше да покаже. Мислите й трескаво препускаха в миналото, въпреки завладелия я неимоверен страх.
   Изведнъж си спомни всичко.
Това бе дядо й. НАЙ-ЛОШИЯ ЧОВЕК, когото познаваше и за когото никога не искаше да се сеща.
  Тя го бе убила! Бе го цапардосала с тежката ютия по главата, той бе паднал и бе умрял на място!
Защото искаше да я изнасили, да се изгаври с нея.

  Тогава Кристина бе на девет години и беше дошла тук с родителите си и с лошия си дядо, когото мразеше. Спомни си, че бе заспала точно на това легло и когато се събуди старецът бе до нея. Тя не можеше да понася острия му кръвнишки поглед, който и хвърляше. Той протегна грубите си космати ръце и започна да я опипва. Кристина пищеше, но никой не я чуваше. "Майка ти и баща ти отидоха за гъби и няма да се върнат скоро, сега сме само аз и ти. Спокойно, ще ти хареса, ще видиш че е хубаво" - говореше й той с мазния си глас. Накрая стовари тежкото си, мръсно туловище върху й. Тя крещеше и ръкомахаше безпомощно. По някое време Кристина напипа тежък предмет. Това бе ютията, с която се учеше да глади. Хвана я за дръжката, стисна я здраво, вдигна я и замахна със всичка сила към главата на изверга. Чу се глух звук и тялото на стареца падна безпомощно на земята. Бе прекарала цял час, наведена над дъртия, крещейки като луда. Когато родителите й се върнаха, установиха, че старецът е умрял. Но тя беше толкова уплашена, че не успя да им обясни какво всъщност бе станало и те приеха, че смъртта е естествена. Човекът беше на седемдесет, с вертижен синдром. Сигурно бе паднал върху ютията и бе поел по пътеката на вечното забвение. Извикаха и лекар, който дойде след няколко часа, само за да констатира смъртта. И толкова. Кристина на никого не каза за случката, даде си воля да я забрави, скъта я и я заключи навътре, в дълбоките бездни на съзнанието си.
   До този момент!
  Старецът стоеше безмълвно пред леглото й така, както бе стоял преди петдесет години. Лицето му беше чудовищно, свирепо, мъртво. Безграничният ужас напираше в нея, цялото й тяло трепереше от вибрациите на страха. Очите на възкръсналия изрод бяха същите като в онзи злокобен ден - дивашки и презрителни. Кристина седеше неподвижно на леглото и го гледаше със застинало изражение.
  Той се размърда и тръгна напред. Спря се точно над нея, като сведе глава й я погледна с уродливия си поглед в широко отворените й очи.
   Старата жена усети внезапен и много силен УДАР в главата, след което се търколи и падна на пода. Притъмня й пред очите, погледът й се замрежи. Нещо я блъсна в корема. Веднага след това почувства пареща болка на мястото и усети как по дрехите й се стича нещо топло. Знаеше, че това е изтичащата от тялото и кръв.
   Краката й се разтвориха сами, дрехите й се скъсаха и някакъв невидим предмет навлезе грубо във влагалището й. Свирепият враг я изнасилваше и малко по малко - убиваше.
  Погледът й бе мътен и размазан, не можеше да види нищо пред нея, освен  движещата се сянка. Сигурна бе, че скоро ще умре, но вече не се страхуваше, защото бе достигнала до нивото на абсолютния шок.
  Почувства зверски блъскания в стената! Дишането й секна! Усещаше че се издига, че лети във висините!
  ТЯ УМИРАШЕ!
Старият изверг бе довършил започнатото преди повече от петдесет години.


Няма коментари:

Публикуване на коментар