неделя, 18 март 2012 г.

Сомнамбулизъм при каталепсия

  
                                                             фантастика, ужаси
    

Глава  1 - Интервюто

  Доктор Алън Хосуър се оказа много приятен човек. Поне на пръв поглед. Прошарената сресана назад коса, поддържаните мустаци и очилата му придаваха доста интелигентен вид. Очите му обаче изглеждаха леко угрижени и замислени, вероятно искаше да предразположи двамата журналисти към темата, която щяха да обсъждат.
   - Случаят Хорсън е може би най-интересният в моята дългогодишна кариера. Лично аз, в своята практика като лекар, не съм чувал за подобен и смятам, че това е една голяма загадка, която трябва да бъде проучена и изследвана както от специалисти в областта на медицината така и от експерти по паранормални явления.
   - Защо смятате, че случаят Хорсън е паранормално явление? - попита Харолд, един от двамата журналисти.
   - Според медицината е напълно невъзможно тяло, намиращо се в състояние на каквато и да е кома, да се движи свободно. А каталепсията е особен вид кома или припадък, който засяга мозъчната дейност и централната нервна система, като жизнените функции са намалени до такава степен, че наподобяват смърт. Често се случва хора, изпаднали в каталепсия, да са погребвани живи. Причините за това състояние могат да бъдат хипноза, падане от високо, натравяне, силен емоционален шок или катастрофа, какъвто бе случаят Хорсън.
   - Ще ни разкажете ли повече за братовчедите Хорсън и по-точно за Уейн. Мисля че на читателите ще им бъде интересно - подкани Руди, другият журналист.
   - Разбира се - отговори Доктор Хосуър и започна.

Глава 2 - Предистория

  На двадесет и осми май хиляда деветстотин осемдесет и шеста родителите на братовчедите Уейн и Антъни Хорсън решили да избягат от натовареното и подтискащо ежедневие на Чикаго и да заминат на едноседмична почивка в Монт Кроу - живописен курорт във вътрешността на скалистите планини. Не могли да вземат със себе си момчетата, затова избрали те да бъдат заедно, като оставили четиринадесетгодишния Антъни на грижите на седемнадесет годишния Уейн. Родителите на по-големия братовчед все пак помолили и съседите им Марк и Грейс да наглеждат децата, въпреки че имали доверие на сина си.
  Уейн обаче решил, че щом двамата са сами, могат да правят всичко което си поискат. Той намерил ключовете от семейният "Роувър" (курортистите заминали с "Форд"-а на родителите на Антъни) и заедно с братовчед си пожелали да ходят с познати момичета на пикник. Обадили се на няколко от тях, после ги взели с колата и ги закарали в гористата местност на пет-шест километра от града. Пирували цяла нощ, пили уиски, ром, правили секс. На връщане от гората, след като закарали девойките по домовете им, Уейн, под въздействието на алкохола, натиснал силно педала на газта, за да даде израз на емоциите си. При един остър завой обаче колата поднесла и двамата неопитни тинейджъри полетели надолу. Колата се треснала в едно дърво.
  Антъни излязъл невредим поради това, че сложил предпазния си колан, но Уейн нямал този късмет - ударил главата си в стъклото и изпаднал в безсъзнание.
  По-малкото момче - след като видяло в каква ситуация се намирали и кръвта, която изтичала от главата на братовчед му, - излязло на пътя и започнало да маха на минаващите коли. За щастие се намерили добросъвестни граждани, които го отвели до най-близкия телефон, от където той набрал номера на районната болница "Rescuing".
   По това време Алън Хосуър бил директор и главен хирург на болницата в район "Уилоу Спрингс", Чикаго. Когато личната му секретарка Катлина се обадила на повикването и съобщила за катастрофа в близост до детелината на Палос Уудс, той пратил екипа на младия доктор Стивън Уолкър. Когато Уолкър пристигнал на местопроизшествието и прегледал Уейн бил категоричен, че момчето е мъртво - нямало пулс, зениците му не реагирали на светлината, а това означавало, че се касае за мозъчна смърт. После дошла и полицията, която се заела с разследването на случая. След направена кръвна проба установили, че причината за катастрофата била големи количества алкохол и несъобразено шофиране.
  Екипът на доктор Уолкър прибрал трупа в линейката и обърнал специално внимание на Антъни, който бил в шок от случилото се. Момчето било прегледано от психолог, дали му успокоителни, след което свалили показанията му за инцидента.
  От болницата се опитали да се свържат с родителите на двете деца, но за съжаление не успели да ги намерят. Оказало се, че Монт Кроу има около четиридесет хотела, но половината от тях нямали телефони или поне не били вписани в указателя. Добре че  малкият Антъни споделил с екипа, че съседите Марк и Грейс трябвало да ги наглеждат. Веднага намерили възрастните и ги помолили да дойдат.
Последвали стандартните мъчни процедури за едно такова неприятно събитие. Съседите Марк и Грейс се свързали с единствената в района погребална агенция и поръчали ковчег и превоз. След това Грейс придружила Антъни до дома на Уейн, като решила да остане с него. Марк пък повикал "Пътна помощ" с която докарал катастрофиралия автомобил до дома им, после се разровил в указателя и намерил още телефонни номера на хотели в Монт Кроу, както и номерът на управлението на курорта, и заръчал ако открият двете семейства, непременно да им предадат за инцидента и те да се върнат незабавно.
  Трупът пристигнал заедно с ковчега в десет часа вечерта. Мъжът и жената го пренесли в спалнята на двете момчета и предложили на Антъни да спи у тях. Но той отказал категорично. Уверил ги, че не се страхува, че вече не е в такова шоково състояние и поискал да спи в спалнята до братовчед си. Все пак те останали с него до полунощ, докато той заспал.
  Но Антъни дремнал само за малко, а сънищата му били объркани и неспокойни. Сънувал катастрофата, мъртвия си братовчед, родителите му, които идват и научават за смъртта на сина си. Събудил се рязко от някакъв шум. Отначало помислил, че нещо в стаята е паднало, след това обаче си казал, че този шум може би е част от сънищата му.
  Обърнал се наляво, където в зловещия черен ковчег лежал Уейн. Силната лунна светлина, идваща от прозореца, осветявала бялото му лице.
  Изведнъж ръката на Уейн затреперила! След това главата се размърдала и очите се отворили! Той се вдигнал и слязъл от ковчега, като очите му били неподвижни и втренчени.
  Антъни се изправил до стената. С широко зейнали очи и застинало изражение той наблюдавал ставащото. Усетил как космите му настръхват от неописуемия страх.
  Уейн стоял прав до ковчега с лице към тавана и със зейнали уста и очи, наподобявайки злокобна статуя. След малко тръгнал напред, достигнал до средата на стаята и клекнал. Очите и устата му останали отворени.
   - Уейн!! Уейн!! - извикал Антъни след него.  - Уейн! Ти си жив! О, боже!
Но братовчед му не му обърнал никакво внимание, а продължил да се взира в тавана с ужасяващо мъртвешко изражение. Стоял неподвижно около две минути, след което станал и тръгнал в обратна посока, към ковчега. Качил се в него, легнал неподвижно и затворил устата и очите си.                                                                                                                                                                      
  Било три и двадесет, когато един от служебните телефони на болницата "Rescuing" позвънял. На смяна се оказал доктор Роджър Брайс, който вдигнал слушалката.
   - Братовчед ми е жив!! Елате бързо! - викал момчешки глас от отсрещната страна. - Моля ви, елате бързо!
   - Чакай малко, успокой се, моето момче! - от дългогодишната си практика, доктор Брайс знаел, че в такива ситуации най-важното е да успокои човека отсреща по всякакви възможни начини.
   - Братовчед ми е жив!! - викал гласът.
   - Добре, синко, успокой се малко. Аз съм доктор Роджър Брайс. А сега ми кажи кой си и за какво става въпрос. Отговори ми спокойно, без да бързаш.
   - Аз съм Антъни, братовчедът на Уейн. Ние сме двете момчета, които катастрофираха снощи. Всички мислеха, че Уейн е умрял, но тази нощ той се събуди.
   - Чакай, чакай! Ти си Антъни Хорсън? Боже мой, идвам веднага!

Глава 3 - Историята

   В четири и половина сутринта домашният телефон в спалнята, където спяхме със съпругата ми Уилма, иззвъня. Вдигнах аз, защото предположих, че това обаждане е предназначено за мен. Като главен хирург и директор на лечебно заведение, такъв тип събуждания се случваха неведнъж. След кратък, но сериозен разговор, аз станах, целунах полузаспалата си съпруга, облякох се и излязох от стаята.
  Пристигнах в къщата на семейство Хорсън в пет и половина сутринта. Роджър Брайс, заедно с една медицинска сестра на име Кейти, успокояваха Антъни. В ковчега неподвижно лежеше Уейн Хорсън.
   - Проверихте ли дали е жив?
   - Няма пулс, няма свиване на зениците, тялото е студено. Може би хлапето все още не може да се отърси от преживяното.
   - Не е вярно, той ходеше! Видях го със собствените си очи! - извика Антъни. Роджър го потупа по рамото.
  Аз хванах ръката на Уейн и я подържах около минута.
   - Има пулс! - извиках. - Много е слаб, около един удар в минута и едва се усеща.
   - Значи Уейн Хорсън е жив? Така ли?
   - Момент, да проверя зениците... ето... да изчакаме малко. Реагират на светлината, но съвсем бавно.
   - Това какво трябва да значи? Жив ли е?
   - Да! УЕЙН ХОРСЪН Е ЖИВ! - обявих на всеослушание. Антъни ме изгледа обнадеждено.
   - Този доктор, как се казваше... Стивън Уолкър, нали той констатира смъртта, трябва...
   - Не е виновен само той! Ето че и ти не успя да усетиш пулс. Това е КАТАЛЕПСИЯ!
   - Каталепсия? - повтори въпросително Роджър, сякаш не вярваше, че такова състояние е възможно наистина.
   - Точно така доктор Брайс, това е каталепсия, изключително рядък вид кома, който е все още обект на изследвания. Трябва ВИНАГИ да се внимава и ВИНАГИ да се проверява обстойно за подобни състояния, защото като нищо може човек да бъде погребан жив.
  Антъни наблюдаваше с особен блясък в очите разговорът между двама ни. Уейн беше жив! За момента това бе най-важното за него.
   - Интересно - отговори Роджър Брайс.
   - По-скоро странно - през нощта е станал и е ходил. Това е сомнамбулизъм!
   - Сомнамбулизъм при каталепсия? - още по-озадачено ме попита Роджър.
   - Сомнамбулизъм при каталепсия! - повторих замислено - Това е много, много невероятно.
   - Докторе, Уейн ще живее ли? - момчето се обърна към мен
   - Има голяма вероятност да оживее, но само Бог знае какво ще се случи - отвърнах, след което насочих поглед към екипа си. -  Доктор Брайс, Кейти, тръгвайте към болницата, за да предадете дежурството на новата смяна, след това можете да почивате. Аз ще остана тук поне до следващия ден, за да наблюдавам пациента.

  През деня не се случи нищо интересно. Уейн лежеше като умрял и не даваше никакви признаци на живот. Обадих се до болницата и наредих да доставят необходимата апаратура за изследването. Целта ми беше да следя сърцето, температурата и кръвното налягане на болния.
   - По принцип сомнамбулизмът се проявява през нощта, но за всеки случай искам да съм тук през цялото време - завърших аз.
  Към осем часа на вратата се появиха Марк и Грейс, които бяха решили да се отбият при клетия Антъни. Когато ме видяха заедно с цялата апаратура, към която поставях Уейн, те застанаха на прага като хипнотизирани.
   - Уейн е жив! Чичо Марк, лельо Грейс, Уейн е жив!
  Двамата съседи ме изгледаха с недоумение:
   - Момчето е живо, но в състояние на каталепсия - допълних обяснението на Антъни.
   - Ще оживее ли? - попита Марк
   - Да се надяваме! Все още се знае много малко за това състояние, защото рядко някой се е сблъсквал с него. В момента искам да го изследвам.
   - Докторе, не знаем какво да кажем! Най-хубавото е, че Уейн е жив!
   - А каква е тази каталепсия? Опасна ли е?
  Наложи се да им обясня подробно това, което знаех за състоянието, Антъни пък им разказа за снощната случка. Грейс промълви с ужасено изражение:
   - Господи... Вижте, изглежда все едно е мъртъв.
   - Щом е ставал значи не е възможно да е кома или припадък. Може да е нещо друго - добави Марк.
   - Ето затова съм тук с тази апаратура. Според медицината няма как да се случи нещо подобно. И аз не мога да го повярвам освен ако не го видя с очите си. А за каталепсията - просто тя е като комата, трябва да чакаме и да се молим.
  За момент настъпи мълчание. След малко някаква мисъл проблясна  в главата ми и аз се обърнах към Антъни.
   - Знаеш ли дали Уейн е имал пристъпи на сомнамбулизъм?
   - Мисля, че не. Ние с родители ми живеем в друг район. Често си гостуваме, обаче рядко преспиваме едни у други. Но ако е бил сомнамбул щяхме да го знаем.
   - Е, господин....
   - Хосуър, Алън Хосуър..
   - Господин Хосуър, ние трябва да тръгваме, защото ни чака работа. Ако колегите ви са намерили родителите на Антъни и Уейн, те ще ви се обадят и ще дойдат по най-бързия начин. Ще звъннем по-късно, за да видим имате ли нужда от нещо. Радваме се, че Уейн е жив и ще се молим да оздравее. Довиждане.
   -  Довиждане и ви благодаря за помощта - любезно отговори момчето.

  Идваха други съседи, роднини и приятели, които бяха чули за катастрофата и с удовлетворение разбираха, че слуховете за смъртта на момчето не са верни. Уейн бе жив, макар и все така неподвижен и студен. След известно време забелязах, че у Антъни започнаха да се прокрадват съмнения относно снощната случка, защото ме зяпаше изпитателно, а в очите му вече се четеше несигурност. Може би наистина бе сънувал това “пробуждане”, може би Уейн бе мъртъв. Но аз все пак аз бях открил пулс и това трябваше да означава живот.
Поглеждах към монитора, отчитащ ритъма на сърцето - на екрана светеше права линия, прекъсвана от слаби амплитуди. Питах се дали пък това не бяха някакви остатъчни мускулни конвулсии? Антъни продължаваше да ме гледа с недоумение.
  За вечеря пратих момчето да купи консерви, а те донякъде заситиха глада ни. Дохато ядохме с възхищение наблюдавах детето - правеше ми впечатление силния характер на този млад юноша, волята му да преодолява такива трудности. Не всяко хлапе на неговата възраст би се справило със ситуацията по този начин.
  Към единадесет пренесохме дивана в стаята, след това и двамата си легнахме - той на леглото, а аз на канапето.

  Беше може би към един и половина когато се сепнах от нещо. Бях отворил очи и гледах към монитора, а той показваше нормален пулс. Антъни също се бе изправил и се взираше в братовчед си. Облаците пречеха на лунната светлина да влиза с цялата си сила през прозореца, но въпреки това всичко в стаята се виждаше сравнително добре. Аз скочих от леглото и отидох до апаратурата. Термометърът показваше двадесет и четири градуса, кръвното налягане бе осемдесет и осем на шестдесет и две, а пулсът - четиридесет и шест удара в минута, което бе горе-долу в поносими за жив организъм граници.
  Изведнъж Уейн се изправи рязко от ковчега. С ококорените очи, гледащи нагоре и зейналата в страховита гримаса уста, той приличаше на молещ се сектант, навлязъл надълбоко в дебрите на религията си. След малко седемнадесет годишния младеж излезе от ковчега, стоя изправен около половин минута и бавно тръгна към средата на стаята, завличайки със себе си кабелите от апаратурата. Аз бавно отделих системите от тялото му, като в същото време внимавах да не го събудя.
   Всичко стана точно така както го описваше Антъни - Уейн спря на средата на помещението и клекна, а втренченото му изражение наподобяваше човек, изпаднал в транс.
  С леки крачки застанах пред него и помахах с ръка пред очите му. Знаех, че пациентът няма да реагира, защото в това необикновено състояние човек бе като откъснат от света. Известно ми беше също, че за нищо на света не трябваше да го будя.
  Уейн постоя така около две минути, след което отново се изправи, обърна се и като на парад тръгна обратно към ковчега. Влезе в него, после легна и затвори очите и устата си, сякаш готвейки се да заспи. Аз отново прикачих системите му, които отчитаха плавно понижаване на пулса, на температурата и на кръвното налягане.
Уейн Хорсън бавно се връщаше към предишното си състояние.

  На другия ден настоях Уейн да бъде закаран в болница, където щеше да бъде под засилено наблюдение. Още в осем сутринта дойде линейката и откара пациента.
Опечалените родители на момчетата се върнаха около обяд. Когато чуха истината, искра на надежда се възроди в душите им.

  Следващата нощ в болницата Уейн отново имаше пристъп на сомнамбулизъм. Тогава  целия лекарски екип от нощната смяна, заедно с мен, наблюдавахме странното зрелище. Не засякохме повишено ниво на радиационния фон, нямаше промяна на температурата или налягането в болничната стая, камерите не заснеха никакъв друг обект освен момчето, което стана от леглото, направи няколко бавни крачки и клекна на пода, а след това се върна обратно по същия път. Единствените промени бяха в тялото на пациента - повишаване на пулса и телесната температура.
  На другия ден, четири дни след като бе претърпял злополуката, в три часа и дванадесет минути след обяд, Уейн Хорсън се събуди, за радост на родителите, приятелите, роднините си и най-вече на Антъни. Изписаха го на следващия ден, в дванадесет и тридесет. Той се възстанови изключително бързо.
А сега, години след злополуката, Уейн Хорсън живее нормален живот, заедно със съпругата и трите си деца.

Глава 4 - Заключението

   - До какви заключения стигнахте с вашия екип след случилото се? - попита Руди
   - Имахме много малко време за изследвания, защото за наша радост Уейн се събуди неочаквано бързо. От видяното стигнахме до следното заключение: СОМНАМБУЛИЗМЪТ И КАТАЛЕПСИЯТА СА ЗАБОЛЯВАНИЯ НЕ НА ТЯЛОТО, А НА ДУШАТА! Като лудостта, депресията, шизофренията. Оттук следва, че и комата, заедно с нейните разновидности е някакъв вид душевно състояние.
   - Логически погледнато е така. Но имам и още един въпрос - намеси се Харолд - Вие казахте, че при изследването в болницата не е измерено нищо необичайно около пациента. До колкото зная в случаи на кома, сомнамбулизъм, епилепсия или смърт, във въздуха се е наблюдавала лека промяна и тялото с около двадесет и един грама.
   - Искам да ви поправя: според изследванията, тялото олеква с около двадесет и един грама само при смърт, а при другите състояния като кома, епилепсия, каталепсия и така нататък се наблюдава нещо като ореол около главата на пациента. Някои казват, че това е обърканата душа на човека, която не може да влезе в тялото. В други състояния като шизофрения и сомнамбулизъм, където имаме двойнственост на личността, се забелязват мигновени промени в атмосферата непосредствено преди пристъпите. Но в дадения случай, въпреки че бяхме снабдени с много точни и съвременни уреди, не засякохме нищо подобно. Просто случаят се оказа по-странен и от най-странните очаквания.
   - Извикахте ли експерти в тази област, които биха могли да ви помогнат.
   - Разбира се, поканихме "Magic 22", които отделиха цели четири дена за да изследват случаят "Уейн", извикахме и Фреди Руди, Колийн Симпсън, допитахме се дори до Ед и Лорейн Уорън но никой не успя да ни даде разумно обяснение.
   - Оказа ли влияние това състояние върху мозъчната активност на Уейн, в смисъл, имаше ли трайни последствия върху мисловната му дейност? - попита Харолд
   - Да, разбира се. Няма как един такъв инцидент да няма трайни отпечатъци, като забавено говорене в някои моменти, изкривяване на устните, нервни лицеви тикове... Но те не му попречиха да води нормален и пълноценен живот.
   - Какви са изводите от всичко това?
   - На тази планета има страшно много неоткрити загадки. Науката и медицината трябва да прогресират, да се развиват. Също така не бива да се крият от хората необяснимите явления, а напротив - нужно е да се акцентира върху тях и да се изследват подробно. Само така ще разберем тайните на света, в който живеем.





Няма коментари:

Публикуване на коментар