петък, 30 март 2012 г.

Светът на ужаса: Пагубно удоволствие

Светът на ужаса: Пагубно удоволствие:      Категорично се забранява да се чете от лица под 18 години, лица със слаби сърца или лица със слаба психика, заради острите и вулгарни п...

Светът на ужаса: Мои книги ( или книги с мое участие)

Светът на ужаса: Мои книги ( или книги с мое участие): "Франклин Томас"  - младо момиче среща младеж, който се стреми да постигне максималното щастие. 200 страници - електронна книга -  http...

Светът на ужаса: Книги на мои приятели

Светът на ужаса: Книги на мои приятели:     Хоро от гарвани - Бранимир Събев Ето книгата на един мой приятел,  която прочетох с огромно удоволствие Един невероятен сборн...

неделя, 18 март 2012 г.

Сомнамбулизъм при каталепсия

  
                                                             фантастика, ужаси
    

Глава  1 - Интервюто

  Доктор Алън Хосуър се оказа много приятен човек. Поне на пръв поглед. Прошарената сресана назад коса, поддържаните мустаци и очилата му придаваха относително интелигентен вид. Очите му обаче изглеждаха леко угрижени и замислени, вероятно искаше да предразположи двамата журналисти към темата, която щяха да обсъждат.
   - Случаят Хорсън е може би най-интересният в дългогодишната ми кариера. Лично аз, в моята практика като лекар, не съм чувал за подобен и смятам, че това е една голяма загадка, която трябва да бъде проучена и изследвана както от специалисти в областта на медицината така и от експерти по паранормални явления.
   - Защо смятате, че случаят Хорсън е паранормално явление? - попита Харолд, един от двамата журналисти.
   - Според медицината е напълно невъзможно тяло, намиращо се в състояние на каквато и да е кома, да се движи свободно. А каталепсията е особен вид кома или припадък, който засяга мозъчната дейност и централната нервна система, като жизнените функции са намалени до такава степен, че наподобяват смърт. Често се случва хора, изпаднали в каталепсия, да са погребвани живи. Причините за това състояние могат да бъдат хипноза, падане от високо, натравяне, силен емоционален шок или катастрофа, какъвто бе случаят Хорсън.
   - Ще ни разкажете ли повече за братовчедите Хорсън и по-точно за Уейн. Мисля че на читателите ще им бъде интересно - подкани Руди, другият журналист.
   - Разбира се - отговори Доктор Хосуър и започна.

Глава 2 - Предистория

  На двадесет и осми май хиляда деветстотин осемдесет и шеста родителите на братовчедите Уейн и Антъни Хорсън решили да избягат от натовареното и подтискащо ежедневие на Чикаго и да заминат на едноседмична почивка в Монт Кроу - живописен курорт във вътрешността на скалистите планини. Не могли да вземат със себе си момчетата, затова избрали те да бъдат заедно, като оставили четиринадесетгодишния Антъни на грижите на седемнадесет годишния Уейн. Родителите на по-големия братовчед все пак помолили и съседите им Марк и Грейс да наглеждат децата, въпреки че имали доверие на сина си.
  Уейн обаче решил, че щом двамата са сами, могат да правят всичко което си поискат. Той намерил ключовете от семейният "Роувър" (курортистите заминали с "Форд"-а на родителите на Антъни) и заедно с братовчед си пожелали да ходят с познати момичета на пикник. Обадили се на няколко от тях, после ги взели с колата и ги закарали в гористата местност на пет-шест километра от града. Пирували цяла нощ, пили уиски, ром, правили секс. На връщане от гората, след като закарали девойките по домовете им, Уейн, под въздействието на алкохола, натиснал силно педала на газта, за да даде израз на емоциите си. При един остър завой обаче колата поднесла и двамата неопитни тинейджъри полетели надолу. Колата се треснала в едно дърво.
  Антъни излязъл невредим поради това, че сложил предпазния си колан, но Уейн нямал този късмет - ударил главата си в стъклото и изпаднал в безсъзнание.
  По-малкото момче - след като видяло в каква ситуация се намирали и кръвта, която изтичала от главата на братовчед му, - излязло на пътя и започнало да маха на минаващите коли. За щастие се намерили добросъвестни граждани, които го отвели до най-близкия телефон, от където той набрал номера на районната болница "Rescuing".
   По това време Алън Хосуър бил директор и главен хирург на болницата в район "Уилоу Спрингс", Чикаго. Когато личната му секретарка Катлина се обадила на повикването и съобщила за катастрофа в близост до детелината на Палос Уудс, той пратил екипа на младия доктор Стивън Уолкър. Когато Уолкър пристигнал на местопроизшествието и прегледал Уейн бил категоричен, че момчето е мъртво - нямало пулс, зениците му не реагирали на светлината, а това означавало, че се касае за мозъчна смърт. После дошла и полицията, която се заела с разследването на случая. След направена кръвна проба установили, че причината за катастрофата била големи количества алкохол и несъобразено шофиране.
  Екипът на доктор Уолкър прибрал трупа в линейката и обърнал специално внимание на Антъни, който бил в шок от случилото се. Момчето било прегледано от психолог, дали му успокоителни, след което свалили показанията му за инцидента.
  От болницата се опитали да се свържат с родителите на двете деца, но за съжаление не успели да ги намерят. Оказало се, че Монт Кроу има около четиридесет хотела, но половината от тях нямали телефони или поне не били вписани в указателя. Добре че  малкият Антъни споделил с екипа, че съседите Марк и Грейс трябвало да ги наглеждат. Веднага намерили възрастните и ги помолили да дойдат.
Последвали стандартните мъчни процедури за едно такова неприятно събитие. Съседите Марк и Грейс се свързали с единствената в района погребална агенция и поръчали ковчег и превоз. След това Грейс придружила Антъни до дома на Уейн, като решила да остане с него. Марк пък повикал "Пътна помощ" с която докарал катастрофиралия автомобил до дома им, после се разровил в указателя и намерил още телефонни номера на хотели в Монт Кроу, както и номерът на управлението на курорта, и заръчал ако открият двете семейства, непременно да им предадат за инцидента и те да се върнат незабавно.
  Трупът пристигнал заедно с ковчега в десет часа вечерта. Мъжът и жената го пренесли в спалнята на двете момчета и предложили на Антъни да спи у тях. Но той отказал категорично. Уверил ги, че не се страхува, че вече не е в такова шоково състояние и поискал да спи в спалнята до братовчед си. Все пак те останали с него до полунощ, докато той заспал.
  Но Антъни дремнал само за малко, а сънищата му били объркани и неспокойни. Сънувал катастрофата, мъртвия си братовчед, родителите му, които идват и научават за смъртта на сина си. Събудил се рязко от някакъв шум. Отначало помислил, че нещо в стаята е паднало, след това обаче си казал, че този шум може би е част от сънищата му.
  Обърнал се наляво, където в зловещия черен ковчег лежал Уейн. Силната лунна светлина, идваща от прозореца, осветявала бялото му лице.
  Изведнъж ръката на Уейн затреперила! След това главата се размърдала и очите се отворили! Той се вдигнал и слязъл от ковчега, като очите му били неподвижни и втренчени.
  Антъни се изправил до стената. С широко зейнали очи и застинало изражение той наблюдавал ставащото. Усетил как космите му настръхват от неописуемия страх.
  Уейн стоял прав до ковчега с лице към тавана и със зейнали уста и очи, наподобявайки злокобна статуя. След малко тръгнал напред, достигнал до средата на стаята и клекнал. Очите и устата му останали отворени.
   - Уейн!! Уейн!! - извикал Антъни след него.  - Уейн! Ти си жив! О, боже!
Но братовчед му не му обърнал никакво внимание, а продължил да се взира в тавана с ужасяващо мъртвешко изражение. Стоял неподвижно около две минути, след което станал и тръгнал в обратна посока, към ковчега. Качил се в него, легнал неподвижно и затворил устата и очите си.                                                                                                                                                                      
  Било три и двадесет, когато един от служебните телефони на болницата "Rescuing" позвънял. На смяна се оказал доктор Роджър Брайс, който вдигнал слушалката.
   - Братовчед ми е жив!! Елате бързо! - викал момчешки глас от отсрещната страна. - Моля ви, елате бързо!
   - Чакай малко, успокой се, моето момче! - от дългогодишната си практика, доктор Брайс знаел, че в такива ситуации най-важното е да успокои човека отсреща по всякакви възможни начини.
   - Братовчед ми е жив!! - викал гласът.
   - Добре, синко, успокой се малко. Аз съм доктор Роджър Брайс. А сега ми кажи кой си и за какво става въпрос. Отговори ми спокойно, без да бързаш.
   - Аз съм Антъни, братовчедът на Уейн. Ние сме двете момчета, които катастрофираха снощи. Всички мислеха, че Уейн е умрял, но тази нощ той се събуди.
   - Чакай, чакай! Ти си Антъни Хорсън? Боже мой, идвам веднага!

Глава 3 - Историята

   В четири и половина сутринта домашният телефон в спалнята, където спяхме със съпругата ми Уилма, иззвъня. Вдигнах аз, защото предположих, че това обаждане е предназначено за мен. Като главен хирург и директор на лечебно заведение, такъв тип събуждания се случваха неведнъж. След кратък, но сериозен разговор, аз станах, целунах полузаспалата си съпруга, облякох се и излязох от стаята.
  Пристигнах в къщата на семейство Хорсън в пет и половина сутринта. Роджър Брайс, заедно с една медицинска сестра на име Кейти, успокояваха Антъни. В ковчега неподвижно лежеше Уейн Хорсън.
   - Проверихте ли дали е жив?
   - Няма пулс, няма свиване на зениците, тялото е студено. Може би хлапето все още не може да се отърси от преживяното.
   - Не е вярно, той ходеше! Видях го със собствените си очи! - извика Антъни. Роджър го потупа по рамото.
  Аз хванах ръката на Уейн и я подържах около минута.
   - Има пулс! - извиках. - Много е слаб, около един удар в минута и едва се усеща.
   - Значи Уейн Хорсън е жив? Така ли?
   - Момент, да проверя зениците... ето... да изчакаме малко. Реагират на светлината, но съвсем бавно.
   - Това какво трябва да значи? Жив ли е?
   - Да! УЕЙН ХОРСЪН Е ЖИВ! - обявих на всеослушание. Антъни ме изгледа обнадеждено.
   - Този доктор, как се казваше... Стивън Уолкър, нали той констатира смъртта, трябва...
   - Не е виновен само той! Ето че и ти не успя да усетиш пулс. Това е КАТАЛЕПСИЯ!
   - Каталепсия? - повтори въпросително Роджър, сякаш не вярваше, че такова състояние е възможно наистина.
   - Точно така доктор Брайс, това е каталепсия, изключително рядък вид кома, който е все още обект на изследвания. Трябва ВИНАГИ да се внимава и ВИНАГИ да се проверява обстойно за подобни състояния, защото като нищо може човек да бъде погребан жив.
  Антъни наблюдаваше с особен блясък в очите разговорът между двама ни. Уейн беше жив! За момента това бе най-важното за него.
   - Интересно - отговори Роджър Брайс.
   - По-скоро странно - през нощта е станал и е ходил. Това е сомнамбулизъм!
   - Сомнамбулизъм при каталепсия? - още по-озадачено ме попита Роджър.
   - Сомнамбулизъм при каталепсия! - повторих замислено - Това е много, много невероятно.
   - Докторе, Уейн ще живее ли? - момчето се обърна към мен
   - Има голяма вероятност да оживее, но само Бог знае какво ще се случи - отвърнах, след което насочих поглед към екипа си. -  Доктор Брайс, Кейти, тръгвайте към болницата, за да предадете дежурството на новата смяна, след това можете да почивате. Аз ще остана тук поне до следващия ден, за да наблюдавам пациента.

  През деня не се случи нищо интересно. Уейн лежеше като умрял и не даваше никакви признаци на живот. Обадих се до болницата и наредих да доставят необходимата апаратура за изследването. Целта ми беше да следя сърцето, температурата и кръвното налягане на болния.
   - По принцип сомнамбулизмът се проявява през нощта, но за всеки случай искам да съм тук през цялото време - завърших аз.
  Към осем часа на вратата се появиха Марк и Грейс, които бяха решили да се отбият при клетия Антъни. Когато ме видяха заедно с цялата апаратура, към която поставях Уейн, те застанаха на прага като хипнотизирани.
   - Уейн е жив! Чичо Марк, лельо Грейс, Уейн е жив!
  Двамата съседи ме изгледаха с недоумение:
   - Момчето е живо, но в състояние на каталепсия - допълних обяснението на Антъни.
   - Ще оживее ли? - попита Марк
   - Да се надяваме! Все още се знае много малко за това състояние, защото рядко някой се е сблъсквал с него. В момента искам да го изследвам.
   - Докторе, не знаем какво да кажем! Най-хубавото е, че Уейн е жив!
   - А каква е тази каталепсия? Опасна ли е?
  Наложи се да им обясня подробно това, което знаех за състоянието, Антъни пък им разказа за снощната случка. Грейс промълви с ужасено изражение:
   - Господи... Вижте, изглежда все едно е мъртъв.
   - Щом е ставал значи не е възможно да е кома или припадък. Може да е нещо друго - добави Марк.
   - Ето затова съм тук с тази апаратура. Според медицината няма как да се случи нещо подобно. И аз не мога да го повярвам освен ако не го видя с очите си. А за каталепсията - просто тя е като комата, трябва да чакаме и да се молим.
  За момент настъпи мълчание. След малко някаква мисъл проблясна  в главата ми и аз се обърнах към Антъни.
   - Знаеш ли дали Уейн е имал пристъпи на сомнамбулизъм?
   - Мисля, че не. Ние с родители ми живеем в друг район. Често си гостуваме, обаче рядко преспиваме едни у други. Но ако е бил сомнамбул щяхме да го знаем.
   - Е, господин....
   - Хосуър, Алън Хосуър..
   - Господин Хосуър, ние трябва да тръгваме, защото ни чака работа. Ако колегите ви са намерили родителите на Антъни и Уейн, те ще ви се обадят и ще дойдат по най-бързия начин. Ще звъннем по-късно, за да видим имате ли нужда от нещо. Радваме се, че Уейн е жив и ще се молим да оздравее. Довиждане.
   -  Довиждане и ви благодаря за помощта - любезно отговори момчето.

  Идваха други съседи, роднини и приятели, които бяха чули за катастрофата и с удовлетворение разбираха, че слуховете за смъртта на момчето не са верни. Уейн бе жив, макар и все така неподвижен и студен. След известно време забелязах, че у Антъни започнаха да се прокрадват съмнения относно снощната случка, защото ме зяпаше изпитателно, а в очите му вече се четеше несигурност. Може би наистина бе сънувал това “пробуждане”, може би Уейн бе мъртъв. Но аз все пак аз бях открил пулс и това трябваше да означава живот.
Поглеждах към монитора, отчитащ ритъма на сърцето - на екрана светеше права линия, прекъсвана от слаби амплитуди. Питах се дали пък това не бяха някакви остатъчни мускулни конвулсии? Антъни продължаваше да ме гледа с недоумение.
  За вечеря пратих момчето да купи консерви, а те донякъде заситиха глада ни. Дохато ядохме с възхищение наблюдавах детето - правеше ми впечатление силния характер на този млад юноша, волята му да преодолява такива трудности. Не всяко хлапе на неговата възраст би се справило със ситуацията по този начин.
  Към единадесет пренесохме дивана в стаята, след това и двамата си легнахме - той на леглото, а аз на канапето.

  Беше може би към един и половина когато се сепнах от нещо. Бях отворил очи и гледах към монитора, а той показваше нормален пулс. Антъни също се бе изправил и се взираше в братовчед си. Облаците пречеха на лунната светлина да влиза с цялата си сила през прозореца, но въпреки това всичко в стаята се виждаше сравнително добре. Аз скочих от леглото и отидох до апаратурата. Термометърът показваше двадесет и четири градуса, кръвното налягане бе осемдесет и осем на шестдесет и две, а пулсът - четиридесет и шест удара в минута, което бе горе-долу в поносими за жив организъм граници.
  Изведнъж Уейн се изправи рязко от ковчега. С ококорените очи, гледащи нагоре и зейналата в страховита гримаса уста, той приличаше на молещ се сектант, навлязъл надълбоко в дебрите на религията си. След малко седемнадесет годишния младеж излезе от ковчега, стоя изправен около половин минута и бавно тръгна към средата на стаята, завличайки със себе си кабелите от апаратурата. Аз бавно отделих системите от тялото му, като в същото време внимавах да не го събудя.
   Всичко стана точно така както го описваше Антъни - Уейн спря на средата на помещението и клекна, а втренченото му изражение наподобяваше човек, изпаднал в транс.
  С леки крачки застанах пред него и помахах с ръка пред очите му. Знаех, че пациентът няма да реагира, защото в това необикновено състояние човек бе като откъснат от света. Известно ми беше също, че за нищо на света не трябваше да го будя.
  Уейн постоя така около две минути, след което отново се изправи, обърна се и като на парад тръгна обратно към ковчега. Влезе в него, после легна и затвори очите и устата си, сякаш готвейки се да заспи. Аз отново прикачих системите му, които отчитаха плавно понижаване на пулса, на температурата и на кръвното налягане.
Уейн Хорсън бавно се връщаше към предишното си състояние.

  На другия ден настоях Уейн да бъде закаран в болница, където щеше да бъде под засилено наблюдение. Още в осем сутринта дойде линейката и откара пациента.
Опечалените родители на момчетата се върнаха около обяд. Когато чуха истината, искра на надежда се възроди в душите им.

  Следващата нощ в болницата Уейн отново имаше пристъп на сомнамбулизъм. Тогава  целия лекарски екип от нощната смяна, заедно с мен, наблюдавахме странното зрелище. Не засякохме повишено ниво на радиационния фон, нямаше промяна на температурата или налягането в болничната стая, камерите не заснеха никакъв друг обект освен момчето, което стана от леглото, направи няколко бавни крачки и клекна на пода, а след това се върна обратно по същия път. Единствените промени бяха в тялото на пациента - повишаване на пулса и телесната температура.
  На другия ден, четири дни след като бе претърпял злополуката, в три часа и дванадесет минути след обяд, Уейн Хорсън се събуди, за радост на родителите, приятелите, роднините си и най-вече на Антъни. Изписаха го на следващия ден, в дванадесет и тридесет. Той се възстанови изключително бързо.
А сега, години след злополуката, Уейн Хорсън живее нормален живот, заедно със съпругата и трите си деца.

Глава 4 - Заключението

   - До какви заключения стигнахте с вашия екип след случилото се? - попита Руди
   - Имахме много малко време за изследвания, защото за наша радост Уейн се събуди неочаквано бързо. От видяното стигнахме до следното заключение: СОМНАМБУЛИЗМЪТ И КАТАЛЕПСИЯТА СА ЗАБОЛЯВАНИЯ НЕ НА ТЯЛОТО, А НА ДУШАТА! Като лудостта, депресията, шизофренията. Оттук следва, че и комата, заедно с нейните разновидности е някакъв вид душевно състояние.
   - Логически погледнато е така. Но имам и още един въпрос - намеси се Харолд - Вие казахте, че при изследването в болницата не е измерено нищо необичайно около пациента. До колкото зная в случаи на кома, сомнамбулизъм, епилепсия или смърт, във въздуха се е наблюдавала лека промяна и тялото с около двадесет и един грама.
   - Искам да ви поправя: според изследванията, тялото олеква с около двадесет и един грама само при смърт, а при другите състояния като кома, епилепсия, каталепсия и така нататък се наблюдава нещо като ореол около главата на пациента. Някои казват, че това е обърканата душа на човека, която не може да влезе в тялото. В други състояния като шизофрения и сомнамбулизъм, където имаме двойнственост на личността, се забелязват мигновени промени в атмосферата непосредствено преди пристъпите. Но в дадения случай, въпреки че бяхме снабдени с много точни и съвременни уреди, не засякохме нищо подобно. Просто случаят се оказа по-странен и от най-странните очаквания.
   - Извикахте ли експерти в тази област, които биха могли да ви помогнат.
   - Разбира се, поканихме "Magic 22", които отделиха цели четири дена за да изследват случаят "Уейн", извикахме и Фреди Руди, Колийн Симпсън, допитахме се дори до Ед и Лорейн Уорън но никой не успя да ни даде разумно обяснение.
   - Оказа ли влияние това състояние върху мозъчната активност на Уейн, в смисъл, имаше ли трайни последствия върху мисловната му дейност? - попита Харолд
   - Да, разбира се. Няма как един такъв инцидент да няма трайни отпечатъци, като забавено говорене в някои моменти, изкривяване на устните, нервни лицеви тикове... Но те не му попречиха да води нормален и пълноценен живот.
   - Какви са изводите от всичко това?
   - На тази планета има страшно много неоткрити загадки. Науката и медицината трябва да прогресират, да се развиват. Също така не бива да се крият от хората необяснимите явления, а напротив - нужно е да се акцентира върху тях и да се изследват подробно. Само така ще разберем тайните на света, в който живеем.






Вилата в гората

    разказ на ужасите, да не се чете от лица под 18 години


        Още малко и щеше да бъде горе. Но самото разстояние и наклона не й пречеха толкова, колкото багажът, състоящ се от голям сак, пълен с хранителни продукти, и един по-малък за дрехите и козметиката.
Кристина обичаше да прекарва отпуските си далеч от София. Досега със съпруга си винаги ходеха на къщата им в Столник. Този път обаче тя реши да прекара сама седемдневната си почивка около Ребърково, където имаше вила, оставена в наследство от майка й и баща й. Беше идвала тук, но прекарваше не повече от три-четири часа, само за да подреди това-онова, да вземе или да занесе нещо. Никога не бе нощувала на мястото.
        Постройката беше голяма, на два етажа, с баня на всеки един от тях и десетина стаи. Намираше се доста навътре в планината, сама и отдалечена от всякаква цивилизация. Най-близката къща бе на около седем-осем километра, а най-близкото село - Ребърково - на около дванадесет. Това не пречеше на Кристина да е доволна - за пръв път от години щеше да изкара няколко дена абсолютно сама, без съпруга си, без децата и внуците си, без проблемите, свързани с работата й. Тя имаше крещяща нужда от тези дни, очакваше ги, бленуваше за тях. Представяше си как се излежава на верандата, пийваща натурален сок със сламка и гледаща прекрасната природа пред себе си. Тук нито един мобилен оператор нямаше обхват, нямаше телефони, Интернет или подобни предизвикателства, които можеха да я свържат със света и Кристина бе напълно удовлетворена от това. Слънцето жарко напичаше, а синьото небе показваше, че и този ден ще бъде топъл и приятен.
  Изкачи се на хълма и видя празното пространство между дърветата, в чийто край се намираше вилата. Тръгна напред и след малко се озова пред обраслата с гъсти треви външна порта. Нещо трепна в нея - някакъв необясним импулс на безпокойство, който винаги се появяваше, когато идваше тук. Обаче тя отново го потуши с позитивните си мисли.
  Отначало портата заяждаше, заради ръждата, но после подаде и Кристина влезе в малкия двор. Отиде до къщата и мушна ключа във входната врата. Тя се отвори с характерното скърцане на старо дърво, последвано от неприятния полъх на застоял от години въздух. 
Часовникът й показваше тринадесет часа и седем минути. Имаше цялото време на света.                                         
         Вилата бе доста чиста и приятна, усещаше се слаб мирис на мухъл и на старо, но едно краткотрайно отваряне на прозорците би освежило въздуха напълно. Все пак Кристина бе идвала три пъти този месец, за да почисти и избърше прахта, да оскубе тревата в двора. Тя се беше подготвила предварително за отпуската и не искаше да се смущава с допълнителна работа или грижи. И макар че тази вила я плашеше с нещо, което не можеше да определи в този момент, възрастната жена си даде дума, че ще се отдаде напълно и само на положителните емоции.
           Влезе в една стая, която си бе избрала за всекидневна, седна на някакъв стол до масата, извади от сака буркан, в който имаше спагети със сос, сирене и телешко месо. Взе една вилица от скрина и започна да яде от вкусното ястие. След като хапна отиде до кухнята и остави буркана върху малката желязна мивка. Излезе отвън, намери няколко дървета и се върна в къщата. В банята зареди големия стоманен бойлер, донесе подпалки, малко хартия и го запали, като преди това пусна водата от крана. Според нейните изчисления след около двадесетина минути щеше да има нужните условия, за да се изкъпе. Половин час по-късно Кристина влезе в банята, а след още двадесет излезе от там свежа, чиста и лека. Веднага се запъти към всекидневната, където я очакваше голямо меко легло. Легна върху него, опъна ръцете си и тутакси се пренесе в блажения свят на сънищата.

          Когато се събуди от дългия и дълбок сън, осъзна, че вече се бе стъмнило. Това означаваше че беше спала повече от пет часа, което в София бе невъзможно. Особено ако говорехме за следобеден сън. Тук обаче въздухът бе чист, а тишината и спокойствието бяха навсякъде около нея.
Кристина по навик стана рязко, но в следващия миг отново се отпусна върху старото и удобно легло, гледайки лениво към очертанията на прозореца. По някое време се изправи бавно, без да си дава зор, светна лампата и още по-бавно тръгна към кухнята. Направи си салата от свежи зеленчуци и започна да я поема плавно и равнодушно. После занесе празната чиния в кухнята, изми я заедно с буркана от спагетите и отново се запъти към всекидневната.
  Върху един шкаф имаше малък черно-бял телевизор и Кристина се зае да го настрои. Звукът бе доста добър за една толкова стара техника, но картината беше бледа и освен Канал 1 тя не можеше да хване друга програма. Там даваха новини и жената се заслуша, отпусната върху здравия дървен стол.
  След информационния блок започна някакъв стар филм, който Кристина изгледа, въпреки лошото качество. За кратко дадоха интерактивна игра, после хумористично предаване. Времето мина доста бързо и когато обитателката на вилата погледна часовника си видя, че вече бе станало един без пет през нощта.
На нея обаче не й се спеше!
Взе изпод леглото стари списания и ги заразглежда под ярката светлина на електрическата крушка. Повечето бяха на съпруга й - автомобилни ежемесечници, спортни и културни издания, в които тя не намираше нищо интригуващо.
   Изведнъж чу ПОЧУКВАНЕ! То бе слабо и идваше откъм външната врата. В началото Кристина си помисли, че това беше звук от телевизора или от някой падащ предмет, но чукането се повтори, този път значително по-силно от предишното. Кристина се скова от обзелия я стрес, ококори очи и се заслуша.
   ...чук, чук, чук..! - страхът на възрастната дама се засилваше. Не знаеше как да постъпи, не знаеше какво да прави в този момент. Тя се намираше сама насред лоното на гората, на много километри от най-близкото селище. Каквото и да се случеше тук, нямаше кой да й помогне. Кристина реши да чака.
   ...чук, чук, чук...! -  една друга мисъл прониза съзнанието й в такт с почукванията. Навярно неканеният гост бе видял, че къщата свети и именно затова беше решил да дойде. Ами сега? Той може като нищо да разбие не особено здравата дървена врата и да влезе.
  А дали звукът все пак не беше нещо друго? Падане или клатене на предмети? Не, нямаше начин - чукането беше прекалено ритмично и напористо, едва ли беше издавано от неодушевени тела. Кристина вече чувстваше сърцето си, което биеше свирепо в гърдите.
  Жената бавно открехна вратата на стълбището и тръгна надолу по коридора. Пред нея се показа външната врата, а ключът се намираше на ключалката. Тя бе придобила навик да не оставя жилището си отключено и навярно този навик в момента я спасяваше от напористия натрапник.
   ...чук, чук, чук... - сега потропванията отекваха толкова силно в празния коридор, че ушите на жената закънтяха. Явно човекът от другата страна на вратата нямаше намерение да се отказва.
Кристина пристъпи към кухнята, като леко и безшумно отвори вратата й. Без да светка лампата се придвижи до скрина, където напипа някакъв нож. Взе го и се върна в коридора.
   ...чук, чук, чук... - пристъпи напред, след което застана на няколко сантиметра от входната врата.
  Ами ако човекът отсреща не беше злонамерен? Ако бе скитник, изгубил се в гората, търсещ помощ? Кристина никога не бе виждала по тези места други хора освен родителите си. Странно бе как изобщо някой е успял да се докопа дотук. Може би просто трябваше да направи още няколко крачки напред и да отвори вратата. Ако станеше нещо неочаквано щеше да си послужи с ножа. Вече се подготвяше психически да направи първата крачка, когато...
   ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...! - онзи отвън заблъска толкова силно, че възрастната жена подскочи заради внезапния стрес и изпусна ножа. Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите. В следващия миг си помисли, че то може да не издържи на толкова голямо напрежение.
След няколко дълбоки вдишвания и издишвания Кристина се посъвзе, наведе се и взе острия предмет. Загледа се във вратата. Отново тръгна напред.
   ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...! - звукът сякаш обстрелваше тесния коридор, отразяваше се в стените му и така увеличаваше силата си. Старата дама спря. Беше скована от страх.
Малкото прозорче на вратата приличаше на тъмна ромбоидна сянка на фона на слабата светлина, процеждаща се от стаите.
Ами ако онзи я е видял? Ако гледаше през прозорчето? Това бе много вероятно, даже почти сигурно. Едва ли някой натрапник, или гост, или какъвто и да беше, при наличие на външен прозорец няма да се сети да погледне през него. Сърцето на Кристина отново подскочи. Тя се взираше в тъмнината, идваща откъм прозорчето.
   ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...! - дървената порта се огъваше леко под напора на силните удари. Старата дама наблюдаваше малкия отвор, но не улавяше никакво движение. След малко направи две резки крачки, застана плътно до вратата и погледна през прозорчето.
  Светлината, идваща от лампата в горната стая, осветяваше по-голямата част от двора и Кристина можеше да вижда добре около къщата. Пред вратата НЯМАШЕ ЧОВЕК! Обаче страхът вместо да намалее се засили. Всичко бе прекалено идиотско, прекалено ненормално. Тя се приближи плътно до прозорчето, откъдето имаше много по-голям зрителен ъгъл и можеше да види всичко. Но отново не забеляза никого. Само тревата в двора, боядисана от светлината откъм горния етаж. Помисли си, че нашественикът се е отказал и си е тръгнал. Надяваше се да е така. И в този миг...
   ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...! - зверската сила отново заблъска по вратата! Кристина изпищя от ужас, направи една крачка назад, но преплете краката си и падна на пода. Ножът издрънча по мозайката и тогава тя се сети за него. Напипа го, взе го и го насочи напред. Тя трябваше да се изправи срещу това нашествие. Не можеше да се намира вечно под страх и напрежение. Навярно оня се беше досетил, че е възможно да бъде видян и се бе скрил, или бе клекнал до вратата. Но защо го прави? Едва ли имаше добри намерения, защо иначе би се прикривал? Кристина стисна здраво ножа. Нужно бе да отвори вратата. Каквото и да й костваше това. Знаеше, че неканеният гост няма да я остави, прекалено много време бе минало от първото почукване. Може би всеки момент щеше да опита да разбие вратата. Беше жизненоважно да го изпревари.
   Хвана дръжката със свободната си ръка и зачака. Искаше оня да заблъска отново. Тогава със сигурност щеше да е пред вратата, нямаше да я изненада отнякъде. Адреналинът й се беше повишил до максимум и това й даваше допълнителна доза смелост и увереност.
   Кристина притаи дъх. Ръката, с която бе хванала ножа трепереше, но жената като че ли жадуваше да се изправи срещу този нощен враг. Някаква сексуална възбуда я бе накарала да тръпне пред възможните изходи от сблъсъка с невидимото, непознатото...
    ...ДУМ, ДУМ, ДУМ...!
  Старата дама отново се сепна, но бързо преодоля стреса. Завъртя ключа, натисна смело бравата ОТВОРИ ВРАТАТА!
  Тя бе очаквала абсолютно всичко. Страхът, който изпитваше през тези минути я бе подготвил за най-лошите и за най-коварните гледки. Уви!!! Това, което видяха очите й, което асимилира съзнанието й, я хвърлиха дълбоко в бездната на паниката, на безграничния ужас! Тя дори не успя да изкрещи, а издаде тих и сипкав звук, космите й настръхнаха моментално от последвалото изстудяване на тялото, породено от сковаността, която я обзе в този злощастен миг. Защото навън НЯМАШЕ НИКОЙ! Абсолютно никой!
Кристина стоеше пред вратата, парализирана от страх, неадекватна и незнаеща какво да предприеме.
  Тогава, наред с ужаса, който изпитваше, се случи нещо страховито. Една леденостудена вълна премине през нея, сякаш от някъде се бе появил мразовит зимен вятър. Кристина бе сигурна, че нещо влезе в къщата. Вътрешния глас и нашепваше, че тази ледена вълна бе някакво неведомо, призрачно нашествие. Жената огледа още веднъж двора като продължаваше да стиска здраво ножа. Когато се убеди, че няма абсолютно никой, тя се прибра вътре и отново заключи вратата.
  Изкачи се по стълбите и влезе в стаята си. Телевизорът все още работеше, излъчвайки някакъв филм. Старите списания лежаха на леглото, разхвърляни небрежно. Кристина седна върху стола и отново се зае с предишните си занимания, уверявайки се, че за цялата неприятна случка си има логично обяснение. Преди десетки години, когато беше малко дете, дядо й беше разказвал за подобен случай. Безброй думкания били нарушили съня му, а когато излязъл на двора и се огледал, от листата на сливата полетял звука от “работещ” сред тях кълвач.
  Това обаче не я успокои. Беше уплашена и не можеше да се убеди в невинността на ситуацията. Гледаше картинките и статиите в списанията, но нищо не влизаше в главата й. Звуците от телевизора преминаваха през ушите, без да навлизат в съзнанието й. Мислите бяха насочени към случката преди малко и Кристина не можеше да се отърси от тях.
   Думканията вече бяха престанали, не се чуваше почти нищо. Въпреки това тя имаше чувството, че все още не се е отървала от неканения гост.
   Отвори сака и взе плик с кафе, после от един шкаф извади малка кафеварка. Намери старото котлонче и го включи в контакта над хладилника. След десетина минути тонизиращата напитка бе готова и Кристина си сипа в голяма бяла чаша. Поемаше течността на малки глътки. Сърцето й бавно влизаше в ритъм. Часовникът показваше два и четиридесет и пет.
  Макар да се бе успокоила, все още нямаше да може да заспи. Тя загаси телевизора, легна на леглото и отново се зачете в списанията, които не й доставяха никакво удоволствие.
  От вътрешността на къщата някаква врата се отвори и затвори. Звукът се чу ясно и отчетливо, не можеше да бъде объркан с друг.
Кристина се изправи и се заслуша.
Отекваха стъпки! Тихи и бавни, но някак зловещи, все едно някой се промъкваше в забранена зона. Страхът отново се завърна и я облада. Какво по дяволите се случваше? Защо точно на нея? Защо точно тук, на това отдалечено и забравено от Бога място?  Чие беше невидимото присъствие, което несъзнателно бе пуснала в къщата си?
  Кристина все още се надяваше всичко да е плод на фантазията и на случайностите. Искаше й се  да се окаже някакъв кошмарен сън - такъв, от който скоро щеше да се събуди. Мечтаната почивката на самотното уединено място трябваше да бъде без грижи, проблеми и лоши мисли. А каква стана тя...
  Вратата на стаята се отвори с трясък. В следващия миг лампата изгасна. После пак светна.
Кристина изпищя!
  Телевизорът се включи и после пак се изключи. Прозорецът се открехна и се затвори силно.
    - Кой си тиии? - извика жената, обхваната от паника и делириум.
  Списанията полетяха във въздуха и се разпръснаха във всички посоки, столът се заклати и тръгна сам по дъсчения паркет....!
    - Кой си тииии? Кой си тииии? Кой си тииии? - крещеше неудържимо възрастната дама.
В този момент някакъв зловещ мимолетен спомен, свързан с това място, изплува в съзнанието й. Тя не се сещаше точно какъв бе, но знаеше, че преди много години, тук, в тази стая се беше случило нещо. Със самата нея! Толкова ужасно, че то бе скрито много дълбоко в паметта й и бе забравено.
  Изведнъж какофонията утихна - столът спря на място, а списанията паднаха на пода. Лампата изгасна! Възцари се пълен мрак, абсолютна тишина. Кристина също бе спряла да крещи и се мъчеше да си спомни това, което бе проблеснало в главата й. Може би точно този отдалечен спомен бе ключът към загадката.
Лампата отново светна и стаята се очерта пред очите й. Но сега тя НЕ БЕ САМА! Пред леглото й стоеше ЧОВЕК! Лицето му бе обрасло с гъста сплъстена брада, а разрошената му сивкава коса стърчеше във всички посоки. Тялото му прозираше, а около него сияеше лъчист призрачен ореол. Пътят за бягство през вратата бе блокиран.
Кристина гледаше към странника, а той й отвръщаше с втренчен и страховит взор. Човекът й бе познат, много познат, но все още не се сещаше откъде. Знаеше само, че е свързан със зловещия спомен, който разсъдъкът й всячески се мъчеше да покаже. Мислите й трескаво препускаха в миналото, въпреки завладелия я неимоверен страх.
   Изведнъж си спомни всичко.
Това бе дядо й. НАЙ-ЛОШИЯ ЧОВЕК, когото познаваше и за когото никога не искаше да се сеща.
  Тя го бе убила! Бе го цапардосала с тежката ютия по главата, той бе паднал и бе умрял на място!
Защото искаше да я изнасили, да се изгаври с нея.

  Тогава Кристина бе на девет години и беше дошла тук с родителите си и с лошия си дядо, когото мразеше. Спомни си, че бе заспала точно на това легло и когато се събуди старецът бе до нея. Тя не можеше да понася острия му кръвнишки поглед, който и хвърляше. Той протегна грубите си космати ръце и започна да я опипва. Кристина пищеше, но никой не я чуваше. "Майка ти и баща ти отидоха за гъби и няма да се върнат скоро, сега сме само аз и ти. Спокойно, ще ти хареса, ще видиш че е хубаво" - говореше й той с мазния си глас. Накрая стовари тежкото си, мръсно туловище върху й. Тя крещеше и ръкомахаше безпомощно. По някое време Кристина напипа тежък предмет. Това бе ютията, с която се учеше да глади. Хвана я за дръжката, стисна я здраво, вдигна я и замахна със всичка сила към главата на изверга. Чу се глух звук и тялото на стареца падна безпомощно на земята. Бе прекарала цял час, наведена над дъртия, крещейки като луда. Когато родителите й се върнаха, установиха, че старецът е умрял. Но тя беше толкова уплашена, че не успя да им обясни какво всъщност бе станало и те приеха, че смъртта е естествена. Човекът беше на седемдесет, с вертижен синдром. Сигурно бе паднал върху ютията и бе поел по пътеката на вечното забвение. Извикаха и лекар, който дойде след няколко часа, само за да констатира смъртта. И толкова. Кристина на никого не каза за случката, даде си воля да я забрави, скъта я и я заключи навътре, в дълбоките бездни на съзнанието си.
   До този момент!
  Старецът стоеше безмълвно пред леглото й така, както бе стоял преди петдесет години. Лицето му беше чудовищно, свирепо, мъртво. Безграничният ужас напираше в нея, цялото й тяло трепереше от вибрациите на страха. Очите на възкръсналия изрод бяха същите като в онзи злокобен ден - дивашки и презрителни. Кристина седеше неподвижно на леглото и го гледаше със застинало изражение.
  Той се размърда и тръгна напред. Спря се точно над нея, като сведе глава й я погледна с уродливия си поглед в широко отворените й очи.
   Старата жена усети внезапен и много силен УДАР в главата, след което се търколи и падна на пода. Притъмня й пред очите, погледът й се замрежи. Нещо я блъсна в корема. Веднага след това почувства пареща болка на мястото и усети как по дрехите й се стича нещо топло. Знаеше, че това е изтичащата от тялото и кръв.
   Краката й се разтвориха сами, дрехите й се скъсаха и някакъв невидим предмет навлезе грубо във влагалището й. Свирепият враг я изнасилваше и малко по малко - убиваше.
  Погледът й бе мътен и размазан, не можеше да види нищо пред нея, освен  движещата се сянка. Сигурна бе, че скоро ще умре, но вече не се страхуваше, защото бе достигнала до нивото на абсолютния шок.
  Почувства зверски блъскания в стената! Дишането й секна! Усещаше че се издига, че лети във висините!
  ТЯ УМИРАШЕ!
Старият изверг бе довършил започнатото преди повече от петдесет години.