разказ на ужасите
..............
Таксито се движеше плавно по заснежените и мрачни софийски булеварди и Калин с усмивка наблюдаваше падащия върху предното стъкло сняг, осветяван от оранжевите светлини на уличните лампи. Беше около полунощ и движението бе доста разредено, тук-там се появяваха бели и червени светлини от други автомобили, които малко след това изчезваха в тъмната снежна мъгла. Шофьорът се опитваше да проведе разговор с него, но умората надделяваше върху мисловната дейност на Калин, който отговаряше краткосрично и неясно. След малко двамата вече бяха потънали в мълчание и всеки се занимаваше със своите дейности.
Автомобилът мина жълтите павета на "Цар Освободител", след това свърна през кръстовището до Софийския Университет и се насочи към Орлов мост. Когато прекоси и това кръстовище, колата пое по правия и широк булевард "Цариградско шосе", увеличавайки значително скоростта си. Все пак до "Младост 4" имаше доста път и Калин реши да се отпусне в сладка дрямка върху меката седалка. Разноцветните и светещи коледни украси по уличните лампи преминаваха като на парад през уморените му очи, като постепенно започнаха да се сливат и разреждат в тъмнината на съня...
.................
Събуди се заради лютия мраз, обзел и сковал тялото му! Всичките стави го боляха, а гърбът му бе изкривен от неудобната поза. По космите на носа се бяха образували ситни ледени капки и той поемаше чрез тях мразовит въздух! Отвори очи и се загледа!
Седеше в автомобил на седалката до шофьорската! А на мястото на шофьора нямаше никой! Отпред, на предното стъкло студът бе сътворил красиви снежни шарки, а слабата синкава светлина идваща от всички посоки показваше, че е ранна сутрин!
Къде се намираше по дяволите?! Какво правеше тук? Спомените от снощи постепенно започнаха да нахлуват в главата му.
Беше на гости при приятелите си, стоя до към единадесет и половина, след което хвана такси за Младост 4. По-нататък не помнеше нищо, защото по време на пътя се опита да заспи и може би наистина бе заспал. И се бе събудил тук!
Дали това е същото такси?! Навярно да, защото Калин видя угасналия таксиметров апарат и тъмночервеното екранче, което трябваше да показва цената и километрите!
Обърна глава към празната шофьорска седалка и постепенно насочи погледа си към волана. Ключовете бяха на стартера!
Една страшна мисъл мина като гръм през съзнанието му: Ами ако е отвлечен? Отвлечен и изоставен в студа! Той бавно натисна дръжката на колата и бутна замръзналата врата. След кратко усилие тя поддаде и се отвори!
Леден въздух нахлу във вътрешността на колата, забивайки се безкомпромисно в лицето и тялото му. Веднага след това той усети по краката си рохкавия сняг, който бе влязъл отвън и бе затрупал обувките му
С рязка крачка Калин излезе и се загледа в околността. Намираше се в неравна местност, съставена от ниски дръвчета и храсти! Зимна мъгла се бе спуснала и ограничаваше обхвата на погледа му. Студът бе свиреп и непоносим, той щипеше лицето, ушите и ръцете му, които бяха придобили розово-лилавия цвят на изстудяването. Навярно беше поне десетина-дванадесет градуса под нулата.
А снощи беше около петнадесет градуса над нулата, Калин се бе облякъл със сако и блуза и въпреки тънкото си облекло, вчера му беше топло. А сега изведнъж се оказа на място, където е поне с двадесет и пет или тридесет градуса по-студено!
Какво се бе случило тук? Къде се намираше сега? Това място трябва да е извън София, защото въздухът бе сравнително чист. Навярно е попаднал във Витоша!
Погледна към спрелия автомобил, марка "Хюндай" - жълт на цвят с множество надписи по него, но десетсантиметровият сняг отгоре пречеше да се види надписа "Такси". Все пак на средата на капака имаше лека снежна издатина, показваща мястото на табелата.
Значи шофьорът го е зарязал тук и е отишъл някъде. И все пак възможно ли е един таксиметърджия да остави своя автомобил на някой непознат и да хукне из гората?! Може би не! Може би се е случило съвсем друго нещо.
Калин отново се върна на мисълта за отвличането. Дали са го отвлекли и са го докарали дотук. Той напипа джобовете си и извади документите и парите си. Всичко бе там, така както си го е оставил!
Тогава защо да го отвличат? Семейството му не е богато и едва ли ще е в състояние да плати някой огромен откуп. Може пък и да са го объркали с някой друг! Всичко е възможно?
Тогава? Тогава навярно похитителите ще дойдат, ще го упоят с някакво вещество и ще го закарат някъде!! Калин потръпна от тази мисъл!
Не, и в това обяснение нямаше логика. Ако някой е решил да го отвлича, досега да го е направил. Щеше да се събуди не в гората, а в някоя тъмна стая, прикован с белезници към някое легло или завързан с въже за някой стол. От тук следва, че навярно не е отвлечен.
В такъв случай какво е станало с него? Какво е станало с шофьора? Калин отиде от другата страна и се загледа - около колата нямаше никакви стъпки, нито вдлъбнатини в снега, които да оказват мястото им. Отзад следите от гумите също се бяха заличили, сякаш този автомобил е стоял тук от дни!
Отвори шофьорската врата и седна на седалката пред волана. С ключа завъртя стартера, но автомобилът не запали? Опита още веднъж... и още веднъж... и отново същият резултат! Транспортното средство беше дълбоко замръзнало!
В началото чувстваше страх, който донякъде бе притъпен от неистовия студ, но сега започна да го обзема и отчаяние. Той бе сам на непознато място с чужда неработеща кола и без никаква идея как се е озовал тук! Всичко беше прекалено шантаво, за да е истина!
А възможно ли е в близката околност да се подвизават и други хора? Но дори и да ги има, той няма как да е сигурен в тяхната добронамереност! И въпреки всичко, в това странно положение, в което се намираше, най-добрият му шанс бе да рискува. Той се изкачи на едно по-високо място и се провикна:
- Ехоооооооо, има ли някой туууууууук?
Последва мълчание! Страшно и тягостно мълчание! Той отново се изпъчи и наддаде още по-силен вой:
- Ехоооооооооооооооо, има ли някой туууууууууууууук!
Но и този силен ек се изгуби безвъзвратно в тишината на мъглата, остана да звучи последвалото кънтене в ушите му Светът наоколо бе пуст и скован от дебела снежна покривка.
Дали пък не сънуваше? Дали след малко ще се събуди и ще се смее над ненужното си притеснение? Но за съжаление не беше сън, той познаваше и различаваше сънищата от реалността, а реалността, колкото и да бе странна, се простираше пред очите му.
Калин осъзна, че е нужно да тръгне нанякъде. Трябва да поеме по някоя посока, без значение по коя. Важното е да не е тук.
Хвърли един последен взор към сгушения в снега таксиметров автомобил и тръгна в избрана от него посока.
Освен дървета и сняг, не се виждаше нищо друго. Нямаше представа накъде да поеме, не знаеше къде е изток, запад, север или юг. Тогава се сети да погледне часовника си и с изненада откри, че стрелките са спрели на нула часа и единадесет минути! Той завъртя копчето, но часовникът не тръгна! "Навярно механизмът му бе замръзнал от студа" - помисли си Калин и изруга наум.
Стъпваше с бързи крачки по рохкавия сняг, а при всяко издишване от устата му излизаше топъл слой пара. Мъглата леко се разстилаше и местността постепенно се показваше пред зоркия му поглед. Природата бе еднотипна - редуваха се малки хълмове с полегати склонове, по които бяха накацали безброй дървета. Не се забелязваха никакви указателни табели или маркировки. Вече не беше сигурен, че е на Витоша, можеше да се намира в Люлин, или Плана, или която и да е част от света! Умората и гладът започнаха да си казват своята дума и той намали темпото на крачките си.
Отпред нямаше нищо по-различно от безкрайните редици с дървета. Надяваше се да види някое отсечено дърво, или издълбани надписи по кората... или... каквото и да е, направено от хора. Но засега не намираше никакви знаци или следи от човешко присъствие.
- Ехооооооооооооо! Има ли някой наблизооооооооо? - Калин отново се провикна и се заслуша в ехото на отразения му глас.
- Ехооооооооооооо! В бедаааа съъъъм! - крещеше силно, а вълните на отчаянието все повече и повече притискаха мисловната му дейност.
Вероятно е поел по грешна посока! Нямаше смисъл да се върви повече - всред огромните поредици от дървета не се виждаше нищо отличително. Спря объркан, като се двоумеше дали да продължи напред или да се върне към колата. След малко се обърна и пое в обратната посока, от там откъдето бе дошъл.
Стъпките в снега му помогнаха бързо да намери мястото, където грозно и самотно жълтееше автомобилът. Разходката бе загряла тялото му и мислите му вече щяха да бъдат далеч по-освободени и координирани. Той отиде към задната част на "Хюндай"-а и отвори багажника: Освен една резервна гума, нямаше никакви други неща. После погледна отдолу, като и там не видя нищо особено.
Изведнъж се сети за GSM-а си!! Той се намираше в джоба му! Как не бе помислил за него по-рано, може би прекалената възбуда е объркала цялостно мислите му и Калин бе разсъждавал по доста неправилен начин. Телефонът - неговият малък приятел, можеше да се окаже спасението. Надяваше се да има обхват: ако имаше, щеше да си помогне много. Един разговор с близките, със семейството или приятелката би му дал много повече увереност.
Той извади телефона от джоба си и... с ужас разбра, че батерията му е паднала! Опита се да го включи, но не успя - екранът продължаваше да бъде тъмен!
- Мамка му!!! - заруга той на глас.
След това той отново влезе в колата и опита да я запали: Отново без успех - липсваше и светлинна индикация, което значеше че в превозното средство няма ток.
Отвори предния капак и се загледа - клемите се намираха върху акумулатора и бяха правилно свързани. Провери маслото, антифриза, дори и спирачната течност и установи, че всичко си беше в нормата. После махна капачето на резервоара и видя, че е почти пълен.
"Навярно акумулаторът е паднал" - помисли си той, осъзнавайки че няма как да го зареди. Помнеше, че в предишната вечер когато хвана таксито, батерията на GSM-а му беше заредена наполовина. Така че не бе възможно да е паднала толкова бързо. Освен ако не е бил изложен на силен студ!!!
Отново влезе в колата, затвори вратата, подпря глава на волана и се замисли! Вероятно таксиметровият шофьор го е зачакал да заспи, или го е упоил, после го е закарал тук и го е оставил. Може пък и да е сменил батерията на телефона му и след това да е сложил изхабен акумулатор на колата. И е избягал! Или е станало нещо с него! Или...
Всичко беше прекалено налудничаво и безумно! Нямаше никаква логика, никакъв смисъл! Какво се бе случило, по дяволите? И защо? Защо точно на него?
Опита да си спомни с най-дълбоки подробности предишната вечер. Последното, за което се сещаше, бяха коледните украси на булевард "Цариградско шосе". След това беше заспал дълбоко, много дълбоко. И се събуди сякаш на край света!!
Ами шофьорът!! На пръв поглед в него нямаше нищо интересно - разговорлив и усмихнат мъж, с прошарени коса и мустаци. Навярно беше обикновен човек, водещ обикновен начин на живот. Калин си спомни, че снощи му се спеше много и затова не бе настроен за разговори.
Но... защо му се спеше толкова много?!
Заради късния час и заради бирата, която бе изпил!
А възможно ли бе някой от приятелите му да не е направил нещо? Нямаше как - те бяха негови стари приятели от детството, Калин ги познаваше много добре! Освен това той бе хванал таксито доста време след като се раздели с тях.
Таксито беше на една от известните фирми и паркирано на специализиран паркинг, заедно с много други таксиметрови коли...
Главата го заболя от тези объркани мисли
Часовникът беше швейцарски "Сейко", чийто задвижващ механизъм се управлява от движенията на ръцете му. Той бе влаго- и студо-устойчив и е невъзможно да е спрял ей така, от раз. Наистина тук бе доста студено, но не чак толкова, че да блокира механизмите и електрониката! А и нямаше как този часовник да е снет от ръката му, без да усети!
Свали часовника и загледа капака - пломбата върху него беше абсолютно непокътната! Следователно часовникът е спрял сам, без никаква външна намеса!
Калин се отпусна върху студената седалка и затвори очи. Вече не знаеше накъде да насочи мислите си. Нито автомобилът, нито телефонът му, нито часовникът му функционираха. Как бе възможно всичко това, дали е плод на голяма случайност, или на нещо много по-мистериозно и ужасяващо!
Една неприятна идея се мъчеше да излезе в ума му и колкото и да се опиташе да я потуши, тя набираше все по-голяма сила.
"ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА СЕ НАМИРА В ДРУГО ВРЕМЕ ИЛИ ИЗМЕРЕНИЕ"?!!!
В началото я бе приел за поредната глупост, появила се в размътения му мозък, но сега тя му се струваше разумна, дори реална! Дали по някакъв неведом природен закон бе попаднал в свят, където няма никакви живи същества, където студът и тишината властват над всичко наоколо?
Калин стисна силно слепоочията си, за да прокуди това зловещо прозрение!
...................
Излезе навън за да се разтъпче, защото мразът отново го бе сковал. Видя че мъглата се е вдигнала още нагоре и че иззад автомобила планината лека полека се спускаше надолу! Влезе отново вътре изключи от скорост и бутна ръчната спирачка. "Хюндай"-ът не помръдна. Той слезе и забута колата. Тя започна леко да се придвижва по малкия склон, оставяйки меки следи по снега. Калин бързо се качи върху нея, завъртя я така, че да се обърне с предницата надолу и потегли бавно по побелялата земя.
С потрес установи че спирачките не работят, а когато задърпа ръчната, усети че и тя не оказва никакво съпротивление върху движението на транспортното средство. Спаси го един храст, намиращ се върху малко възвишение: автомобилът просто се заби в него и остана на място.
Калин беше отчаян. Вече нямаше много шансове, оставаше му само да тръгне слепешком надолу, докато не достигне някой път, пътека или поне знак, че наблизо има селище!
Но преди да се реши на каквото и да е, той изведнъж се озова в обятията на титаничния стрес, който за миг го хвърли в морето на безбрежната паника! Още преди мозъкът му да преработи информацията, подадена от сетивата, организмът бе задействал спасителния инстинкт за самосъхранение, като тялото му се вцепени и скова, обладано от внезапен шок. След малко той осъзна причината за този негов телесен срив - отнякъде се чуваха СТЪПКИ! Стъпките бяха тихи и бавни, но имаше нещо заплашително в тях, имаше нещо зловещо в самата им методичност, в тембъра им, в честотата им!... Калин се обърна бавно по посока на слабия шум и застана неподвижен, с отворена уста и изцъклени очи, в мълчаливо очакване!
Дали тези стъпки са на таксиджията? Може пък да са на похитителите му, които идваха да приберат и него!! Кой знае защо някакъв негов вътрешен глас му съобщаваше, че тези стъпки са на нещо далеч по-ужасно. Калин потръпна от тази коварна мисъл!
Той тръгна бавно надолу, като чат пат извръщаше глава нагоре, от където идваха стъпките. Забеляза, че мъглата отново се бе спуснала зловещо над хоризонта и бе закрила близките възвишения. Дойде му на ум една мисъл, която разсъдъкът му веднага отхвърли, но в последствие я прие като единствена обяснима с нормалните природни закони. Дали не ставаше дума за някакъв военен експеримент, за някакво облъчване, на което да е подложен, и което да влияе пагубно върху механизмите и електрониката? Той беше чел за страховити опити, извършвани от секретните поделения на руската или американската армия. Представи си как е наблюдаван от всички страни, как зорките и строги погледи на военните следят всяко едно негово движение чрез миниатюрни камери, поставени на скрити места.
Стъпките вече се чуваха по-близо и по-отчетливо, явно непознатият се движеше по-бързо от него! Калин не знаеше дали да бяга от тях или да изчака да види какво ще се появи. Той отиде до една по-светла местност - малка полянка, отрупана с много дълбок сняг - и зачака. Напрежението в тялото му се надигаше от гърдите като тежка ледена буца, която непрекъснато увеличаваше масата и размерите си, заплашвайки да го обгърне целия. Очакването бе непоносимо - в тази мъртва и лишена от звуци (освен прииждащите тежки тропоти по снега) околност, самата ледена тишина предизвиква небивал стрес, който се увеличава прогресивно с течение на времето.
Кой или какво идваше към него? Защо стъпките му бяха толкова бавни, а в същото време сякаш приближаваха сравнително бързо? И все пак защо досега нещото не се е показало пред погледа му? Навярно то се движеше с огромна и тежка крачка! Студът отново поемаше Калин, заплашвайки да размъти още повече и без това обърканата му мисловна дейност.
Вероятно това не бяха стъпки! Нещо много по-тежко прииждаше към него, което дори и мекотата на рохкавия сняг не можеше да потуши! Може би беше някаква машинария на военните, или някой секретен разузнавателен апарат!
А дали не идваше зловещо чудовище, огромен и свиреп звяр като от филмите на ужасите, който бавно да приближава към него с тежките си крайници и скоро да го погълне с гигантската си уста?!! Хладен импулс на мимолетно сковаване, задействан от тази нечестива мисъл, мина като електрически ток през тялото му,.
Трябваше да бяга! Трябваше да се измъкне от тук!
Калин се обърна и побягна надолу по склона! Топла пара излизаше като цигарен дим от устните и ноздрите му, предизвикани от неговите шумни издишвания, прииждащи с все по-голяма честота и мощност заради увеличаването на умората. Сняг полепваше по сакото, ризата и лицето му, а безкрайният парад от ниски дървета и храсти като че ли притъпяваше още повече и без това плахата надежда за оцеляване.
Надолнището постепенно се превърна в равно място, а след това се промени в нагорнище, по всяка вероятност започваше друг хълм. Калин вече се задъхваше, бързата му крачка сякаш се стопи в снега и се снизи до тромаво провлачване. Бялата мъгла притискаше душата му в ледената прегръдка на обречеността. Той спря и се строполи на колене, загледан отчаяно в пространството пред себе си, което само след няколко метра свършваше в нищото. Тогава усети слаби вълни от миризма на РАЗЛОЖЕНО МЕСО!!!
Чу отново хрупащи стъпки, които идваха дясната му страна! Нямаше сили да бяга, можеше само да се остави в ръцете на съдбата и да се моли тя да е по-благосклонна към него. Надяваше да се появи човек, който да успее да го измъкне от тази мистериозна, застрашителна ситуация.
Други стъпки се появиха, този път отляво. Може би няколко създания идваха към него! Вече не изпитваше всепоглъщащия страх от преди малко, а в душата му изскочи някакво мътно чувство на отвращение. Калин пое дълбоко дъх и извика:
- Помооооощ! Имам нужда от помоооооощ! - след което на секундата съжали за тази може би недобре обмислена постъпка.
Но никой от идващите не отвърна на този зов, нито пък някой спря да се заслуша в звуците. Стъпките приближаваха стремглаво и безкомпромисно към него!
И изведнъж го видя! То идваше с тежка тромава походка...!!
.................
Ако организмът на Калин не бе толкова напрегнат, а неведомия страх в него не бе толкова зловещ, навярно сърцето му нямаше да издържи на гледката. Защото именно този насъбрал се страх тласна тялото му към онова спасително състояние на апатия и безтегловност, което блокира почти всички сетива и принуждава мускулите да се отпуснат като по команда. По този начин Калин стана неволен и неподвижен наблюдател на случващото се, все едно бе погълнал голямо количество алкохол или поел доза силен наркотик. Очите му сякаш не предаваха напълно ужасa на организма му, или пък мозъкът отказваше да го приеме с истинските му стойности.
Защото от дясната му страна идваше едно
изключително грозно и кошмарно СЪЩЕСТВО, което носеше със себе си отвратителна воня!! Белезникавата му кожа сякаш бе покрита с лепкава червеникава слуз, а покритите със скреж и мръсотия парцали върху него бегло наподобява дрехите на таксиметровия шофьор. Черната му коса бе разчорляна, а озъбената мъртвешка гримаса, вирнатият нос и дълбоките неправилни дупки от двете му страни показваха безспорно, че съществото е полуразложен труп на мъртвец, реещ се върху белия свят, съживен по някакви грозни, изродени закони.
Калин бе клекнал върху снега, отдаден на умопомрачението. С периферията на зрението си забеляза, че отляво идваше ДРУГО СЪЩЕСТВО, а зад него трето...и четвърто....
И той, клекнал върху снега и замаян от потрес, попита с отчаян сипкав глас надвесилото се над него създание, което смътно приличаше на таксиджията:
- К-ъ-д-е с-ъ-м?
Чудовището сякаш го погледна с мразовитите дупки, където трябваше да бъдат очите му, след това отвори уродливата си уста и изрече с бoботещ стон следните смразяващи думи:
- Ти си никъде! Ти си сам сред нищото! Ти си там откъдето никой никога не се завръща!
Остър задух прониза гърдите, но болката бе слаба и далечна. Студът и страхът престанаха да съществуват, а лицата на приближаващите се зверове сякаш се съединиха с мъглата и снега, образувайки сивкава еднородна паст, която постепенно започна да се разтваря и да потъва в дебрите на черния мрак.