"Острие на отмъщението" на Галена Върбева

 "Острие на отмъщението" -  Една прекрасна книга, която въпреки големият брой страници, прочетох с огромно удоволствие.








 Четири приятелки - Ивайла, Антония, Изабел и Мони, решават да погодят номер на учителя си по рисуване, като го канят на среща пред дискотеката от името на някаква негова почитателка. След това и те отиват до дискотеката, за да видят какво ще се случи. Учителят обаче ги забелязва и когато узнава, че именно момичетата са му погодили номера, тръгва да ги гони. Те му избягват, като се връщат в дискотеката, но един час след това в заведението влиза полиция, съобщавайки грозна вест - учителят по рисуване е намерен УБИТ И ОБЕЗОБРАЗЕН!
  На мятото на убития учител по рисуване се появява един вежлив и много изискан мъж - господин Калчев. Винаги добре облечен, с отлично поддържано тяло и сякаш вродено чувство за ред и дисциплина, той успява да спечели уважението на всички ученици и учители. Но този преподавател крие страшна тайна от миналото си, а обектът на неговата цел е Ивайла - най-свестното най-скромното и най-талантливото момиче от четирите приятелки, (а може би и от цялото училище). Той скришом е лудо влюбен в нея, иска я с цялото си същество, ревнува от всичко и от всички, желае да отмъсти на всеки, който опитва да се докосне до нея. Все пак някак си успява да запази самообладание и да потисне тези чувства.

  Обаче миналото на господин Калчев е повече от ужасяващо - той всъщност е брутален и безскрупулен СЕРИЕН УБИЕЦ!!!

  Учителят започва да излиза с госпожа Таневска, грозноватата класна на Ивайла, но изконна му цел е чрез нея да достигне до Ивайла!! Учителката пък от своя страна се влюбва в него.....
  Следва ново брутално престъление в училището - госпожа Таневска е намерена ЖЕСТОКО УБИТА. Открита е от самата Ивайла!
  Но и този път, с типичния си спокоен и уравновесен тон, Калчев отклонява разследващите от себе си.....

  Как ли ще завърши тази история? Дали извергът ще се добере до Ивайла за да постигне целта си, или в изблик на гигантската си ярост ще извърши още брутални убийства? Какво ще е случи със самата Ивайла и как (и дали) ще преживее този отвратителен кошмар?

  Ще разберете всичко, ако прочетете "Острие на отмъщението" на Галена Върбева.
  Един криминален роман, изпълнен с драматични и заплетени ситуации, с много страст и с ужасни престъпления. Роман, който ще ви държи в непрекъснато напрежение, оставяйки ви без дъх.

Светът на ужаса: Откъс от новия ми роман "Законите на злото"

Светът на ужаса: Откъс от новия ми роман "Законите на злото":                                                             .............   Лопатата ЛЕТИ с острия ръб към главата на Барбара! В това вр...

Откъс от новия ми роман "Законите на злото"

                     
                                    .............

  Лопатата ЛЕТИ с острия ръб към главата на Барбара! В това време от гърлото на Мики се извисява едно: "Неееееее!!!!" и той инстинктивно дърпа ръката, но не успява да спре тежкото тяло! Инстинктът за самосъхранение се задейства и при Барбара, но той не може да й помогне, а само да завърти главата й в посока идващото към нея градинско пособие....
  Лопатата зверски се ЗАБИВА в дясното слепоочие и за миг остава там. След това и тя и момичето заедно падат на земята...
  Секунда по-късно от главата на Барбара започва да шурти голяма струя светлочервена КРЪВ.....!

  Мики стои като парализиран, гледайки към кървящото тяло, мърдащо заради конвулсиите. Опиянението бързо се изпарява и се появяват някакви зачатъци на разумни мисли. Локвата около главата й главоломно увеличава размерите си, кръвта изтича безпощадно и безвъзвратно от тялото й. Обърканите мисли на Мики постепенно започнат да придобиват образ, този образ е зловещ, злощастен. Но шокът е все още твърде силен и Мики не успява да помръдне от мястото си. Лека полека идват и вътрешните гласове, които вече дават гласност на потокът от импулси, прииждащ ударно към мозъка му: "Какво направих?"...."Ами сега!"..."Лелееее, само това нееее!"...."Дали е истина?"..... "Господи, какво направих?"....."Какво ще става оттук нататък?", но тялото му сякаш бе заковано за пода!!
  След това се появява потресът! И паниката! Мики, освободен от лапите на шока, започва да трепери, да маха некоординирано с ръцете си. Той се взира в кървавото тяло, което все още помръдва от остатъчни мускулни спазми.
   "Трябва да се обадиш на Спешното отделение!" - казва един вътрешен глас и Мики временно се отърсва от вцепенението: Той хуква към стаята си, където се намира мобилния му телефон, но когато го хваща с треперещата си ръка, апаратът се изплъзва от нея и пада на земята. "По-бързо, по-бързо" - кряска гласът и Мики се навежда към пода. Но друг вътрешен глас го спира: "Тя вече е мъртва, обадиш ли се на "Спешното" с теб е свършено"!  Той се поколебава, умът му се колебае между двата варианта: "По-бързо, по-бързо бе копеле нещастно, колкото повече се бавиш, толкова по-голям е шансът да умре" - крещи едното "Аз". "Човече, няма смисъл, така всички ще узнаят, че си виновен" - опонира другата личност.

  Мики не знае какво да предприеме. Бързо напуска стаята и отива към лежащата Барбара. Спира на стълбите, двоуми се дали да се върне или не. Оттатък тялото е заело неестествена поза, локвата кръв вече е огромна. Той изтичва към момичето и пада на колене.
   - Не, не, не, не, не, не......! - шепти на себе си той. Обхваща с шепи лицето си, притиска силно. Сърцето му вече бие с учестен ритъм.
  Маха ръцете от лицето, стиска дланите в юмруци, удря с тях по земята. След това ги разперва силно пред себе си, все едно опитва да се предпази от нещо. Очите му отново съзряват падналата на земята и може би мъртва Барбара. До нея зловещо лежи инструментът убиец - лопатата.
  "ОБАДИ СЕ НА ЛЕКАРИТЕ БЕ ГЛУПААААК! ТЯ УМИРАААААА!" - вика в него вътрешния глас. Мики отново с бърза крачка поема към стаята. Дишането му вече не е дишане, а измъчено хъркане, чат-пат прекъсвано от задавени хрипове. Отваря вратата и се втурва вътре, взима мобилния телефон и набира трите цифри на "Спешното отделение". Допира до ухото, но внезапно натиска бутона за край на разговора. Хвърля GSM-а с всичка сила на леглото, той отскача леко и се приземява на същото място. Мики започва да обикаля в кръг, главата му мърда диво - като на невротик, изпаднал в дълбоко умопомрачение, устата му е застопорена в странна "лудешка" гримаса, очите му - свити в грозно жаловито изражение.
  Той излиза от стаята, като трясва шумно вратата. Отново отива до трупа, гледа го няколко секунди, след което се свлича на земята. Но не е в безсъзнание - коленичил е пред тялото и го съзерцава. Силно натиска очите си с ръце и остава така известно време, потънал в собствената си тъмнина...
  Силата, истинската сила на това което е сторил, вече приижда осезаемо, на грамадни приливни вълни. Той рязко маха ръце от лицето и гледа в трупа. Ръцете вече треперят неудържимо, устата се отваря още по-широко, очите се разширяват силно, лицето му вече показва неописуем ужас...
   - Мамка му какво направих! Мамка му какво направих! Мамка му какво направих!.......
  Убиец! Той е убиец, унищожител, причинител на смърт! На смъртта на Барбара! На момичето, което бе поканил тук! ....

  Клечеше така, опитвайки да се върне към причината за тази ситуация. Тя го бе обидила, бе му казала "смотаняк, загубеняк и т.т.",той се бе втурнал към килера и бе взел лопатата, след това.....
  Можеше да спре. Можеше да не замахва. Защо, защо по дяволите бе замахнал с лопатата?! Защо не бе спрял?! Не биваше да се случва всичко това. Но се случи. Той бе запратил проклетата лопата и тя се бе забила в ....(о, Боже, той не иска да го изрече даже и мислено, но думите сами идват в ума му) ... в главата на Барбара!
  Защо, защо, защо?!!!!
  Действителността вече бе пред него, той не само осъзнаваше стореното, той го усещаше с всички сетива като свирепа ударна болка. Тялото на Барбара вече не трепереше от конвулсии, очевидно смъртта бе настъпила отдавна. Дневната светлина откъм прозорците както и запалената лампа осветяваха всекидневната в бледожълтеникави багри.
  Ами сега?  Какво да предприеме оттук нататък? Какво трябва да направи в този момент?....

  ЗВЪН!... ЗВЪН! Нещо звъни! Мики не осъзнава какво се случва, шокът все още е твърде силен. Алармата...радиото... телефонът... - мислите препускат вихрово. ЗВЪН! ЗВЪН! Това е външната врата. О, Господи! Дали са ченгетата? Или някой, който е видял. Мики приближава с бавни, тихи стъпки. ЗВЪН! Няма ли да спре някога? Няма ли оня оттатък да се откаже вече? Мики е до вратата. Поглежда през шпионката: отвън унило стои съседът Крог - оня стар въшкар, дето знае всичко и се бърка навсякъде. Дали е видял нещо? Дали е чул нещо?
  Мики натиска дръжката на бравата и леко отваря вратата.
   - Здравей Мики - поздравява предпазливо съседът и опитва да погледне вътре, но Мики с тялото си опитва да затвори всяка пролука.
   - Здравей.
   - Чух писъци и реших да видя какво става - говори Крог и продължава да върти глава и очи. "Глупак" - казва си наум Мики и отговаря:
   - Ами гледах филм досега, сигурно съм увеличил звука. Добре, сега ще го намаля! - говорът му е бърз, притеснен. Дъртака продължава да гледа подозрително, да впива мазните си очи в неговите. Мики опитва да пази самообладание, но във вътрешността му сякаш изригва вулкан. След малко Крог мълчаливо отвръща глава и си тръгва.
  Една мисъл стряска Мики до неузнаваемост - той забързано поема към банята и спира пред голямото огледало. По главата му няма кръв. По дрехите също. Всичко е наред. Засега.
  Стои пред огледалото и се взира в отражението си. Лицето му е изпънато от напрегнатостта, погледът му е друг - сякаш някакъв особен, страховит блясък се е появил в тях, устните му са побелели от стискане....
  Реалността идва все по-напористо, Мики вече разбира какво е сторил. Но като че ли всичко е прекалено абсурдно, прекалено страшно за да е истина. Обаче е истина! Мики пак отива във всекидневната, взема един стол, сяда пред трупа и го гледа продължително. Кръвта вече е добила слаб матов блясък - първия признак на съсирването.

  Седи на стола и мисли: Какво ли ще стане оттук нататък? Какво ли щеше да последва, когато всички разберат, че той е убил Барбара. Да - тя беше мъртва, колкото и да не искаше да го приеме. Как ли ще го приемат състудентите, колегите работата, родителите му, приятелите му, роднините му. Той вече носеше знака "убиец", носеше проклятието на "причинителите на смърт". Тези хора са мразени, презирани, унижавани. Защото са отнели живот, защото са причинили нещастия. И ако всичко се разкрие, тогава..... тогава той ще попадне в затвора. Ще изгуби и работа, и учене, и шанс за перспектива. Ще изгуби всичко, което има.
  Най-вече съвестта. Ето, той е убил Барбара, той е прекъснал живота на това малко момиче. Той е ВИНОВЕН за нейната смърт. Щеше да чувства тая вина до края на живота си, щеше да живее с тая вина, щеше да умре с тая вина! Дори ако по някаква случайност не бъде разкрито убийството, самата негова съвест ще го погуби!
  Ех Барбара, Барбара, Барбара! Защо така го предизвика, че да изпусне нервите си до краен предел? Защо...
  Една МЕЛОДИЯ проехтява наоколо - беше GSM-а на Барбара! Може би оня Джорджи я търси! Трябва да се абстрахира от нея, да я остави да чурулика....
  Но не!
  Телефонът би могъл да бъде проследен! Чрез него всеки ще достигне до къщата му! И тогава..? Тогава ще го открият и ще го вкарат в панделата!

  Мики отваря един гардероб, взема някакви гумени ръкавици и ги надява. След това вдига чантата на девойката, отваря я, хваща мобилния апарат и със замах го хвърля към пода. Телефонът се разпада на части. Той намира картата и набързо я пуска в тоалетната чиния, после се връща при другите части и започва да ги тъпче с крак! Те се трошат. Мики ги хваща, чуди е къде да ги хвърли! В тоалетната?! Не, прекалено големи са! Дали да ги метне през прозореца?! Но тогава някой ще ги намери и може да ги предаде - това е малко вероятно, но все пак възможно! Или пък.....?!
  Една идея светкавично прорязва мозъка му - той намира запалка, отива в банята, увива частите в хартия, слага ги върху фаянсовия под и ги пали......Хартията гори, пластмасата се топи, излиза неприятна миризма. Но телефонът на девойката вече го няма! Вече е изгорял!
  Мики хвърля изгорелите останки в тоалетната чиния. След това отново се връща при тялото.

  Ами Джон и Мерибет - родителите на Барбара! Как ще реагират те, ако научат че именно синът на техните съседи и добри приятели е убил дъщеря й! Тези хора го уважаваха толкова много, радваха се когато той бе приет в Детройдския университет, подкрепяха го! А сега?! Те ще го мразят от дъното на душата с. Цялото добро впечатление, което си е създал в техните очи, ще бъде тотално разбито!
  А Хорас и Клайв? Или приятелките и приятелите на Барбара. Нима и те няма да са шокирани? Може би всички ще са в шок!
  Как можа да се случи точно на него? Та той винаги е бил стриктен, винаги е гледал да се представи добре, където и да се намираше, почти никога не грешеше. Наистина много често бързаше, искаше всичко да се направи скоростно, да е както трябва и често грешеше в бързината (както всъщност се случи преди малко), но той бързо намираше решения, винаги изглаждаше нещата. Но сега положението беше сериозно, много сериозно. Той не знаеше как да постъпи, не знаеше кое решение е правилно и кое не. Всъщност много добре знаеше, че най-добре би било сам да се предаде на полицията, така ще изкупи не само своя грях, а и своята съвест. Но дали би могъл да го направи?
  А Барбара бе умряла - умряла от неговите ръце. Значи оттук на сетне животът му ще се превърне в ад.
   "Човече, ако ще правиш нещо го прави бързо, никой няма да те чака" - подсети го един от вътрешните му гласове. Мики затвори очи, въздъхна шумно и бавно тръгна към банята.


                            ...............

  Взема една кофа и я пълни с вода, после хваща някакъв парцал и го топи в кофата. Лицето му вече изразява безкрайно отегчение, очите му за полуотворени като на силно уморен човек, кожата му е жълта, дори бледа. Вади парцала и го изстисква водата, после я взема, носи я към всекидневната и я оставя на пода между трупа и лопатата. Отива в килера и оттам донася един голям черен чувал за смет, след това отново се връща при тялото на Барбара. Вече едва се държи на краката, устата му се отваря, тялото му се отпуска заради отчаянието, защото му предстои му да се заеме с една отвратителна задача. Хваща чувала и го разтваря до главата на Барбара, след това с леко приплъзване се опитва да я вкара вътре, но заради съсирената кръв тялото й е залепнало за пода. За да изпълни манипулацията, Мики трябва да повдигне главата.
 Сбръчква нос в израз на огромна досада и сграбчва Барбара за косата. Повдига я и започва да я надява в черния найлон. От тялото се носи металическата миризма на кръвен съсирек, Мики още повече гърчи лицето си, от вътрешността на тялото му се надига някаква гадна течност - смес между бърбън, стомашни сокове и остатъци от храна, но той я преглъща. С леки движения вкарва тялото все по-навътре, кръвта вече не лепне и то се движи значително по-леко. Ето и краката вече са покрити, цялото тяло е вътре. Мики връзва чувала, след това го затяга силно с тънко конопено въже.
  С мъка тегли тежкия товар към големия гардероб, силите му вече са на привършване. Отваря вратата и избутва тялото вътре, след това я затваря и заключва с райбер. Дано само найлонът не се пробие.
  Мики избърсва потта от челото си и се заема с другата гнусна задача - почистването на кръвта. Той кляка на пода, взема мокрия парцал от кофата, отново го изстисква и започва. Кръвта се попива трудно, вече се е сгъстила и прилича на конфитюр от ягоди или мармалад от шипки - едни от любимите му сладости. Течността пак излиза от стомаха и отива към гърлото, но и този път Мики издържа стоически и я гълта. И продължава да бърше кръвта с парцала и да го мие в кофата.

  Червената течност на живота вече я няма по пода, водата в кофата е станала мръсно червена, а парцалът е добил кафеникав цвят. Мики хвърля дрипата в боклука, а водата в тоалетната, след това взема голямата кърпа за под и започва да чисти мястото на убийството, за да не остават никакви следи. Взема кърпата и лопатата и ги измива на мивката с топла вода, след това ги оставя по местата си. Накрая се навежда над тоалетната чиния и повръща............ Гадна алкохолна горчилка дразни гърлото му. Той изплаква уста и плюе в мивката.......
  Работата е свършена, деянието временно е прикрито. Мики отива до стаята си и сяда на леглото. Обхваща глава с ръце, главоболието идва постепенно - отначало на слаби пулсации, които бавно усилват интензитета и след малко главата му вече пържи в адска тласкаща болка. Бавно, без желание той става, взема аналгин от аптечката, налива си чаша мляко и пие хапчето. След това се отпуска върху леглото и гледа с влажен, уморен поглед към тавана.....

                   .................

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" на Бранимир Събев

Най-накрая дойде момента да представя един шедьовър, появил се наскоро в българското хорър-пространство - това е сборникът от разкази на Бранимир Събев - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

Ето ги и разказите:

Арлекин - Много добър разказ, носител на Националния литературен конкурс на СУ. Разказва се за един убиец с прякор Арлекина, който е вманиачен по играта Го.

Бягството - Футуристичен трилър! Един затвор, намиращ се на последния етаж на голям търговски комплекс и един затворник, правещ опити да избяга.

Котешкият господар - Действието се развива в Африка, по времето когато британските колонизатори са стъпили на континента в търсене на роби и в превземане на земи. Армията на капитан Джеймс Баунти попада в едно нубийско селище, където войниците са посрещнати с почести. Те обаче опитват насила да покръстят диваците, но някакви неземни сили се намесват и ги спират.....

Докъде водят мечтите - При отегчен от безпаричието издател идва млад писател, който му дава четири листа с напиан от него разказ. Разказът е слаб и издателят се отказва да го издаде, но младежът се появява отново, този път с още по-слаб и неграмотно написан разказ. След втория отказ обаче се случва нещо неочаквано....!

Страх от страха - Летен лагер в стара, мрачна сграда. Нощ! Ученици си разказват зловещи истории. Всичко все пак е спокойно, докато едно русо момиче не пожелава да разкаже своята история!

Видеокасети - Действието се развива по времето, когато видеокасетите са били на мода. Четиридесет и една годишният Стилиян Калчев е работник в комбинат "Свилоза" и е маняк на филмите на ужасите. Той редовно посещава видеотеката "Червено и черно" в търсене на поредният ужасяващ филм. Но един ден се случва невероятното - всички герои от филмите сякаш оживяват и започват да преследват клетника.

Към ада - Иво чака автобуса за родния Свищов. Пред него спират коли и му предлгат да го закарат в града, но Иво им отказва категорично. Но когато спира автобуса той вижда, че шофьорът е стар негов познайник, на когото трябва да отмъсти.

Жените на живота ми - Тази вечер и петте жени ще дойдат. Тази вечер той ще ги посрещне както подобава. Тази вечер той ще се разплати с тях.

Хижата - Сребрин Дорианов е спечелил конкурс за разказ. Той отива в Шумен, в една хижа, където трябва да се срещни с другите наградени от конкурса. Но се оказва, че всички те са попаднали в някакъв варварски капан!!!! Един страхотен и ужасяващ разказ с неочакван край.

Кралят - Много интересен разказ, който прочетох за първи път в списанието "Смесена китка". Недоволният от стечението на обстоятелствата Геро се движи ядосан по софийките улици. Когато излиза на площад "Македония" и пред погледа му се открива сградата на КНСБ, той вижда нещо умопомрачително!!!!

Любов моя, ангел мой -  Момиче е събужда гола, легнала на една поляна. Група бандити я виждат и решават да се изгаврят с нея. Но....

Човекът, който обичаше Стивън Кинг - Слаб и зле изглеждащ мъж краде книгите на Стивън Кинг от различните книжарници, щандове и книжни пазри. За Стефан Кралев краля на ужаса е всичко в животът му. Тази отдаденост е толкова голяма, че той започва да преписва романите на писателя, да му праща писма на пощата, да търси хора, тясно свързани с книгите му. Разказът е с трагичен край. Тук се появяват и автора Бранимир Събев като герой в разказа, появяват се и Вихра Манова, Любомир Николов, Адриан Лазаровски, кучето на Адриан Лазаровски, та .... дори и самият Стивън Кинг!!!

Необичайно предложение - Разказът го има и в сборника "До ада и назад", на който вече направих ревю в блога. Темата е много интересна - разговор между човек, намиращ се на границата със смъртта и ... самата смърт. Накрая смъртта разкрива едно зловещо предсказание!!!

Благословеният, вещицата и дяволът - безспорно най-бруталният разказ (който мен ме изкефи много). Разказва се за странен манастир с още по-странни закони и порядки. Един от монасите - брат Беатус - често напука двора на тази обител, за да съгреши с вещицата Венефика, живееща наблизо в една дървена барака. Той се влюбва безпаметно в тази вещица, а пък тя от своя страна се възползва от него, за да унищожи манастира. Вещицата обаче има един свой страх, който се нарича Адилио - демонът на мрака.... Разказът е изпълнен с небивали ужасии и брутални сцени, които ще се харесат изключително много на любителите на хоръра.




Разказите са много добри и за мен беше удоволствие да ги прочета!

"Пътуване" на Весислава Савова

Здравейте. За мен е изключително удоволствие да представя втората самостоятелна книга на Весислава Савова - "Пътуване"!!

Тук имаме две чудесни мистични новели, които са написани по действителни преживявания. Едната новела носи заглавието Ана, а другата - Рон. Нека представя и двете поотделно:

Ана - Младата и амбициозна Ана е ученичка на мадам Фани, която дълги години преподава френски език. При поредното(и последно) посещение на часа по френски, Ана мистериозно пада от терасата на апартамента й, намиращ се на триста шетдесет и две тъпала височина.
 Ана е в кома цели осем години! През това време тя е настанена в клиниката на доктор Хаджипетров. Но един френски доктор - професор Андре - също проявява интерес към пациентката и прави всичко възможно тя да се озове в клиниката му в Париж.
Намиращата се на границата между живота и смъртта Анна има странни преживявания - сякаш попада в някакъв друг живот - намира се в зловещ замък, където вижда фигура на мъж, който й се струва познат и който твърди, че двамата са влюбени......
 Ана се събужда и .... вече има дарбата да чете милите на хората.
 Но това съвсем не е всичко. Френският профеор Андре продължава да прави опити да привлече Ана. Скоро и тя, и майка й и лекуващият доктор Хаджипетров ще се окажат в някакъв страховит капан.

Рон - Рокерката Мина, която все още страда заради голямата си любов Рон, по някаква незнайна причина попада в стара, но интересна барака. На дървения под на бараката има капак, водещ към някакво мазе. Странно облаче от прах е неин спътник в това пътешествие, то я води все по-надолу и по-надолу по спираловидните стълби на тъмното подземие. В същото време тя е силно подвластна на спомените за любимия и Рон.
 В  какво ли място е попаднало това момиче. Какво ще се разкрие в края на това необикновено пътешествие? Прочетете новелата "Рон" и ще разберете!

Брагумус

                                ужаси

  На осемнадесет километра от Белоградчик, непосредствено до пещерата "Магурата", се простира едно голямо езеро, известно на всички като "Рабишкото езеро". На пръв поглед местността е спокойна, подходяща за летни къмпинги и риболов, водата е относително тиха и топла през лятото, а от южата страна се издига красива вилна зона, съставена от кокенти вили и малки хотелчета.
  Езерото обаче е известно и с една легенда, която до преди време се разказваше шепнешком от местните пуритани и едва наскоро - когато белоградчишкия край доби световна слава - тя се разпространи извън пределите на района. Помогнаха някои вестници, списания и интернет-сайтове, които обаче описаха вяло и недотам достоверно това страховито предание.

  Едни записки на изчезналия преди няколко години водолаз Тома Киронов, отнасящи се до Рабишкото езеро, които аз лично открих и предадох в полицията (а те пък от своя страна ги изложиха в оригиналния им вид в белоградчишкото читалище), събудиха интереса на голяма част от местните хора, както и на туристите, отбили се да разгледат района. В този мой разказ аз ще приложа писанията, надявайки се те да достигнат до още повече читатели. Не давам гаранции, че написаното е истина или част от истината, просто ще цитирам дословно намерените от мен ценни бележки:

  "Чрез тези записки аз искам да опиша кошмарът, който ме сполетя при навлизането в дълбоките води на Рабишкото езеро. Дотогава само бях чул за легендарното чудовище Брагумус, обитаващо тъмното му дъно, но като всеки здравомислещ млад човек, аз причислих това сказание към многобройните такива, внедрени дълбоко в българските култура, бит и история.
  По това време аз все още обожавах реките, езерата, язовирите, морето и всякакви други басейни, бях любител-водолаз и често се гмурках някъде, за да изследвам дълбините и обитателите на водата.

  Когато през онзи топъл септемврийски ден на 2001 година, очите ми за пръв път видяха "Рабишкото езеро", аз усетих неговото красиво величие - водата синееше в унисон с небето, а обширните зелени полета и околните планини създаваха приказна илюзия. Без да се замислям се качих на кулата намираща се в североизточната му страна, облякох черния и непромукаем костюм, поставих и водолазната бутилка на гърба, като чрез маркучето я свързах към устата си, а накрая със засилка се хвърлих във водата.

  Миг след като се гмурнах, светлината на слънчевите лъчи  ме огря с яркозелени краски. Аз плувах навътре и надълбоко. Знаех, че езерото е може би най-дълбокото тектонско езеро в България, достигащо до цели петнадесет метра. Виждах малки риби, повечето каракуди, но тук-таме се разминавах с някой шаран или уклей. По-надолу рибите вече изчезнаха, а зелената светлина добиваше вече сини отенъци.
  Още по-навътре синьото власташе над всеки един цвят, сякаш всичко около мен, дори ръцете ми, бяха боядисани със синя боя. Може би вече бях на десетина метра дълбочина, където според някои местни зевзеци виреели и по-големи риби, но аз не съзрявах никаква жива твар!
  Мехурчетата, излизащи от шнорхела за издишване, се издигаша бавно и ритмично към повърхността, която отдолу не изглеждаше равна, а по-скоро конусовидна. Все по-трудно се спусках надолу, понеже налягането на водата се увеличаваше и тежестта на водолазната бутилка вече не ме тласкаше надолу. Трябваше да използвам ръцете и краката си.

  Синият цвят лека полека отстъпваше мястото си на виолетовия. Налягането вече ставаше непоносимо, ушите ми кънтяха и пукаха. Беше ми добре известно, че ако стоя прекалено дълго на високо налягане, организмът ми ще се пренасити с азот и ще настъпи "азотната наркоза", макар и да се намирах "само" на около десетина-данадесет метра от повърхността. Все пак вече се виждаше дъното, което още бе във видимия спектър (езерото не бе чак толкова дълбоко, че то да е потънало в непрогледен мрак). Аз плувах над него, сякаш бях волна птица, рецитирайки си наум някои от страховитите куплети, написани от "Незнайният поет" и появили се ненадейно и безпричинно в разсъдъка ми, сякаш вещаеха моята участ:     

Гарвани черни от нощен кошмар,
с облаци тъмни се губеха в мрака.
Злъчна прокоба над пъклен олтар
в своята обител дебне и чака.

Ето я грозната част на света,
брулеща с маска на гняв и омраза.
Гробищен танц ме завлича в пръстта,
в тъмната дупка на гнет и проказа.

  Изведнъж съзрях ОЧЕРТАНИЯТА МУ във виолетовия сумрак! Стоеше на около петнадесет метра от мен, като размахваше некоординирано многобройните си пипала. Изглеждаше огромно - на височина около десетина метра, а на ширина - поне двадесет. Бегло наподобяваше октопод, но бе значително по-голямо и по-грубовато!
  Навярно това бе Брагумус - легендарният Брагумус, ужасяващият Брагумус! Сега той стоеше пред мен - реален, съвършен, грамаден - а пипалата му, които приличаха на огромни питони, се опитваха да ме достигнат и обхванат.
  Макар че инстинктивно се опитвах да спра, инерцията ме носеше напред и ме доближаваше до звяра!
  Виждях очите му - свирепи и грозни, вещаещи гибел и тлен! Виждах устата му - крива мрачна паст, поглъщаща всичко, досущ като космическа черна дупка!
  От грамадното му гърло излезе нещо като въздушен балон, който безшумно се разпадна в безброй мехурчета.
  Един силен УДАР ме тласна към дъното. Обръщайки се интуитивно забелязах, че силна струя газ извира откъм гърба ми - водолазната бутилка се бе пробила! Малко преди калта от дъното да размъти водата около мен, аз зърнах две огромни пипала, надвесени грозно над мен.
 
  Съзнавах, че трябва възможно най-бързо да се отърва от бутилката с жизненоважния въздух. Докато бавно плувах нагоре, аз поех дълбоко дъх, отвих маркучето от клапата, откачих тежкото приспособление от гърба си и се освободих от него. Налягането ме изстреля рязко към повърхността и за мой късмет минах между двете пипала, без да докосна нито едно от тях!
  С ръцете се изтласквах нагоре, за да се добера колкото се може по-скоро до спасението. Опитвах се да не мисля за предходните събития, щях да направя равносметката едва тогава, когато се добера до сушата, на безопасно място. Налягането на водата бавно отпускаше лапите си и не след дълго се озовах на повърхността. След това започнах да плувам към брега....
 
  Когато ръцете и краката докоснаха суха земя, аз се строполих върху й, като задишах тежко и мъчно. Огромният потрес не допускаше прииждащия поток от мисли да навлезе в мозъка ми, единственото, което идваше откъм съзнанието, бяха зловещите стихове на "Незнайния поет" -  онзи поет, който без да е излязъл от булото на анонимността, продължава да стряска и до днес сънищата на мнозина:
     .......       
Когато падне черен мрак
и странни сенки се събудят,
страхът изправя те на крак
в скована, трескава възбуда!

оглеждаш се насам - натам,
вървиш по коридора тесен,
във здрача абсолютно сам,
и в тъмни размисли унесен!
       .....

 Тома Киронов, Белоградчик, 17-ти септември, 2001 година"

Сам сред нищото

                 разказ на ужасите

                              ..............

  Таксито се движеше плавно по заснежените и мрачни софийски булеварди и Калин с усмивка наблюдаваше падащия върху предното стъкло сняг, осветяван от оранжевите светлини на уличните лампи. Беше около полунощ и движението бе доста разредено, тук-там се появяваха бели и червени светлини от други автомобили, които малко след това изчезваха в тъмната снежна мъгла. Шофьорът се опитваше да проведе разговор с него, но умората надделяваше върху мисловната дейност на Калин, който отговаряше краткосрично и неясно. След малко двамата вече бяха потънали в мълчание и всеки се занимаваше със своите дейности.
  Автомобилът мина жълтите павета на "Цар Освободител", след това свърна през кръстовището до Софийския Университет и се насочи към Орлов мост. Когато прекоси и това кръстовище, колата пое по правия и широк булевард "Цариградско шосе", увеличавайки значително скоростта си. Все пак до "Младост 4" имаше доста път и Калин реши да се отпусне в сладка дрямка върху меката седалка. Разноцветните и светещи коледни украси по уличните лампи  преминаваха като на парад през уморените му очи, като постепенно започнаха да се сливат и разреждат в тъмнината на съня...






                             .................
                                    
  Събуди се заради лютия мраз, обзел и сковал тялото му! Всичките стави го боляха, а гърбът му бе изкривен от неудобната поза. По космите на носа се бяха образували ситни ледени капки и той поемаше чрез тях мразовит въздух! Отвори очи и се загледа!
  Седеше в автомобил на седалката до шофьорската! А на мястото на шофьора нямаше никой! Отпред, на предното стъкло студът бе сътворил красиви снежни шарки, а слабата синкава светлина идваща от всички посоки показваше, че е ранна сутрин!
  Къде се намираше по дяволите?! Какво правеше тук? Спомените от снощи постепенно започнаха да нахлуват в главата му.

  Беше на гости при приятелите си, стоя до към единадесет и половина, след което хвана такси за Младост 4. По-нататък не помнеше нищо, защото по време на пътя се опита да заспи и може би наистина бе заспал. И се бе събудил тук!
  Дали това е същото такси?!  Навярно да, защото Калин видя угасналия таксиметров апарат и тъмночервеното екранче, което трябваше да показва цената и километрите!
  Обърна глава към празната шофьорска седалка и постепенно насочи погледа си към волана. Ключовете бяха на стартера!
  Една страшна мисъл мина като гръм през съзнанието му: Ами ако е отвлечен? Отвлечен и изоставен в студа! Той бавно натисна дръжката на колата и бутна замръзналата врата. След кратко усилие тя поддаде и се отвори!
  Леден въздух нахлу във вътрешността на колата, забивайки се безкомпромисно в лицето и тялото му. Веднага след това той усети по краката си рохкавия сняг, който бе влязъл отвън и бе затрупал обувките му 
  С рязка крачка Калин излезе и се загледа в околността. Намираше се в неравна местност, съставена от ниски дръвчета и храсти! Зимна мъгла се бе спуснала и ограничаваше обхвата на погледа му. Студът бе свиреп и непоносим, той щипеше лицето, ушите и ръцете му, които бяха придобили розово-лилавия цвят на изстудяването. Навярно беше поне десетина-дванадесет градуса под нулата.

  А снощи беше около петнадесет градуса над нулата,  Калин се бе облякъл със сако и блуза и въпреки тънкото си облекло, вчера му беше топло. А сега изведнъж се оказа на място, където е поне с двадесет и пет или тридесет градуса по-студено!
  Какво се бе случило тук? Къде се намираше сега? Това място трябва да е извън София, защото въздухът бе сравнително чист. Навярно е попаднал във Витоша!
   Погледна към спрелия автомобил, марка "Хюндай" - жълт на цвят с множество надписи по него, но десетсантиметровият сняг отгоре пречеше да се види надписа "Такси". Все пак на средата на капака имаше лека снежна издатина, показваща мястото на табелата.
  Значи шофьорът го е зарязал тук и е отишъл някъде. И все пак възможно ли е един таксиметърджия да остави своя автомобил на някой непознат и да хукне из гората?! Може би не! Може би се е случило съвсем друго нещо.
  Калин отново се върна на мисълта за отвличането. Дали са го отвлекли и са го докарали дотук. Той напипа джобовете си и извади документите и парите си. Всичко бе там, така както си го е оставил!
Тогава защо да го отвличат? Семейството му не е богато и едва ли ще е в състояние да плати някой огромен откуп. Може пък и да са го объркали с някой друг! Всичко е възможно?
  Тогава? Тогава навярно похитителите ще дойдат, ще го упоят с някакво вещество и ще го закарат някъде!! Калин потръпна от тази мисъл!
  Не, и в това обяснение нямаше логика. Ако някой е решил да го отвлича, досега да го е направил. Щеше да се събуди не в гората, а в някоя тъмна стая, прикован с белезници към някое легло или завързан с въже за някой стол. От тук следва, че навярно не е отвлечен.
  В такъв случай какво е станало с него? Какво е станало с шофьора? Калин отиде от другата страна и се загледа - около колата нямаше никакви стъпки, нито вдлъбнатини в снега, които да оказват мястото им. Отзад следите от гумите също се бяха заличили, сякаш този автомобил е стоял тук от дни!
  Отвори шофьорската врата и седна на седалката пред волана. С ключа завъртя стартера, но автомобилът не запали? Опита още веднъж... и още веднъж... и отново същият резултат! Транспортното средство беше дълбоко замръзнало!
  В началото чувстваше страх, който донякъде бе притъпен от неистовия студ, но сега започна да го обзема и отчаяние. Той бе сам на непознато място с чужда неработеща кола и без никаква идея как се е озовал тук! Всичко беше прекалено шантаво, за да е истина!

  А възможно ли е в близката околност да се подвизават и други хора? Но дори и да ги има, той няма как да е сигурен в тяхната добронамереност! И въпреки всичко, в това странно положение, в което се намираше, най-добрият му шанс бе да рискува. Той се изкачи на едно по-високо място и се провикна:
   - Ехоооооооо, има ли някой туууууууук?
  Последва мълчание! Страшно и тягостно мълчание! Той отново се изпъчи и наддаде още по-силен вой:
   - Ехоооооооооооооооо, има ли някой туууууууууууууук!
  Но и този силен ек се изгуби безвъзвратно в тишината на мъглата, остана да звучи последвалото кънтене в ушите му  Светът наоколо бе пуст и скован от дебела снежна покривка.
  Дали пък не сънуваше? Дали след малко ще се събуди и ще се смее над ненужното си притеснение? Но за съжаление не беше сън, той познаваше и различаваше сънищата от реалността, а реалността, колкото и да бе странна, се простираше пред очите му.

  Калин осъзна, че е нужно да тръгне нанякъде. Трябва да поеме по някоя посока, без значение по коя. Важното е да не е тук.
  Хвърли един последен взор към сгушения в снега таксиметров автомобил и тръгна в избрана от него посока.
  Освен дървета и сняг, не се виждаше нищо друго. Нямаше представа накъде да поеме, не знаеше къде е изток, запад, север или юг. Тогава се сети да погледне часовника си и с изненада откри, че стрелките са спрели на нула часа и единадесет минути! Той завъртя копчето, но часовникът не тръгна! "Навярно механизмът му бе замръзнал от студа" - помисли си Калин и изруга наум.

   Стъпваше с бързи крачки по рохкавия сняг, а при всяко издишване от устата му излизаше топъл слой пара. Мъглата леко се разстилаше и местността постепенно се показваше пред зоркия му поглед. Природата бе еднотипна - редуваха се малки хълмове с полегати склонове, по които бяха накацали безброй дървета. Не се забелязваха никакви указателни табели или маркировки. Вече не беше сигурен, че е на Витоша, можеше да се намира в Люлин, или Плана, или която и да е част от света! Умората и гладът започнаха да си казват своята дума и той намали темпото на крачките си.
  Отпред нямаше нищо по-различно от безкрайните редици с дървета. Надяваше се да види някое отсечено дърво, или издълбани надписи по кората... или... каквото и да е, направено от хора. Но засега не намираше никакви знаци или следи от човешко присъствие.
   - Ехооооооооооооо! Има ли някой наблизооооооооо? - Калин отново се провикна и се заслуша в ехото на отразения му глас.
   - Ехооооооооооооо! В бедаааа съъъъм! - крещеше силно, а вълните на отчаянието все повече и повече притискаха мисловната му дейност.
  Вероятно е поел по грешна посока! Нямаше смисъл да се върви повече - всред огромните поредици от дървета не се виждаше нищо отличително. Спря объркан, като се двоумеше дали да продължи напред или да се върне към колата. След малко се обърна и пое в обратната посока, от там откъдето бе дошъл.
  Стъпките в снега му помогнаха бързо да намери мястото, където грозно и самотно жълтееше автомобилът. Разходката бе загряла тялото му и мислите му вече щяха да бъдат далеч по-освободени и координирани. Той отиде към задната част на "Хюндай"-а и отвори багажника: Освен една резервна гума, нямаше никакви други неща. После погледна отдолу, като и там не видя нищо особено.

  Изведнъж се сети за GSM-а си!! Той се намираше в джоба му! Как не бе помислил за него по-рано, може би прекалената възбуда е объркала цялостно мислите му и Калин бе разсъждавал по доста неправилен начин. Телефонът - неговият малък приятел, можеше да се окаже спасението. Надяваше се да има обхват: ако имаше, щеше да си помогне много. Един разговор с близките, със семейството или приятелката би му дал много повече увереност.
  Той извади телефона от джоба си и... с ужас разбра, че батерията му е паднала! Опита се да го включи, но не успя - екранът продължаваше да бъде тъмен!
   - Мамка му!!! - заруга той на глас.
  След това той отново влезе в колата и опита да я запали: Отново без успех - липсваше и светлинна индикация, което значеше че в превозното средство няма ток.
  Отвори предния капак и се загледа - клемите се намираха върху акумулатора и бяха правилно свързани. Провери маслото, антифриза, дори и спирачната течност и установи, че всичко си беше в нормата. После махна капачето на резервоара и видя, че е почти пълен.
  "Навярно акумулаторът е паднал" - помисли си той, осъзнавайки че няма как да го зареди. Помнеше, че в предишната вечер когато хвана таксито, батерията на GSM-а му беше заредена наполовина. Така че не бе възможно да е паднала толкова бързо. Освен ако не е бил изложен на силен студ!!!


  Отново влезе в колата, затвори вратата, подпря глава на волана и се замисли! Вероятно таксиметровият шофьор го е зачакал да заспи, или го е упоил, после го е закарал тук и го е оставил. Може пък и да е сменил батерията на телефона му и след това да е сложил изхабен акумулатор на колата. И е избягал! Или е станало нещо с него! Или...
  Всичко беше прекалено налудничаво и безумно! Нямаше никаква логика, никакъв смисъл! Какво се бе случило, по дяволите? И защо? Защо точно на него?
  Опита да си спомни с най-дълбоки подробности предишната вечер. Последното, за което се сещаше, бяха коледните украси на булевард "Цариградско шосе". След това беше заспал дълбоко, много дълбоко. И се събуди сякаш на край света!!
  Ами шофьорът!! На пръв поглед в него нямаше нищо интересно - разговорлив и усмихнат мъж, с прошарени коса и мустаци. Навярно беше обикновен човек, водещ обикновен начин на живот. Калин си спомни, че снощи му се спеше много и затова не бе настроен за разговори.
   Но... защо му се спеше толкова много?!
   Заради късния час и заради бирата, която бе изпил!
    А възможно ли бе някой от приятелите му да не е направил нещо? Нямаше как - те бяха негови стари приятели от детството, Калин ги познаваше много добре! Освен това той бе хванал таксито доста време след като се раздели с тях.
   Таксито беше на една от известните фирми и паркирано на специализиран паркинг, заедно с много други таксиметрови коли...

  Главата го заболя от тези объркани мисли
   Часовникът беше швейцарски "Сейко", чийто задвижващ механизъм се управлява от движенията на ръцете му. Той бе влаго- и студо-устойчив и е невъзможно да е спрял ей така, от раз. Наистина тук бе доста студено, но не чак толкова, че да блокира механизмите и електрониката! А и нямаше как този часовник да е снет от ръката му, без да усети!
  Свали часовника и загледа капака - пломбата върху него беше абсолютно непокътната! Следователно часовникът е спрял сам, без никаква външна намеса!
  Калин се отпусна върху студената седалка и затвори очи. Вече не знаеше накъде да насочи мислите си. Нито автомобилът, нито телефонът му, нито часовникът му функционираха. Как бе възможно всичко това, дали е плод на голяма случайност, или на нещо много по-мистериозно и ужасяващо!

  Една неприятна идея се мъчеше да излезе в ума му и колкото и да се опиташе да я потуши, тя набираше все по-голяма сила.
   "ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА СЕ НАМИРА В ДРУГО ВРЕМЕ ИЛИ ИЗМЕРЕНИЕ"?!!!
  В началото я бе приел за поредната глупост, появила се в размътения му мозък, но сега тя му се струваше разумна, дори реална! Дали по някакъв неведом природен закон бе попаднал в свят, където няма никакви живи същества, където студът и тишината властват над всичко наоколо?
  Калин стисна силно слепоочията си, за да прокуди това зловещо прозрение!

                                 ...................

  Излезе навън за да се разтъпче, защото мразът отново го бе сковал. Видя че мъглата се е вдигнала още нагоре и че иззад автомобила планината лека полека се спускаше надолу! Влезе отново вътре изключи от скорост и бутна ръчната спирачка. "Хюндай"-ът не помръдна. Той слезе и забута колата. Тя започна леко да се придвижва по малкия склон, оставяйки меки следи по снега. Калин бързо се качи върху нея, завъртя я така, че да се обърне с предницата надолу и потегли бавно по побелялата земя.
  С потрес установи че спирачките не работят, а когато задърпа ръчната, усети че и тя не оказва никакво съпротивление върху движението на транспортното средство. Спаси го един храст, намиращ се върху малко възвишение: автомобилът просто се заби в него и остана на място.

  Калин беше отчаян. Вече нямаше много шансове, оставаше му само да тръгне слепешком надолу, докато не достигне някой път, пътека или поне знак, че наблизо има селище!

  Но преди да се реши на каквото и да е, той изведнъж се озова в обятията на титаничния стрес, който за миг го хвърли в морето на безбрежната паника! Още преди мозъкът му да преработи информацията, подадена от сетивата, организмът бе задействал спасителния инстинкт за самосъхранение, като тялото му се вцепени и скова, обладано от внезапен шок. След малко той осъзна причината за този негов телесен срив - отнякъде се чуваха СТЪПКИ! Стъпките бяха тихи и бавни, но имаше нещо заплашително в тях, имаше нещо зловещо в самата им методичност, в тембъра им, в честотата им!... Калин се обърна бавно по посока на слабия шум и застана неподвижен, с отворена уста и изцъклени очи, в мълчаливо очакване!
  Дали тези стъпки са на таксиджията? Може пък да са на похитителите му, които идваха да приберат и него!! Кой знае защо някакъв негов вътрешен глас му съобщаваше, че тези стъпки са на нещо далеч по-ужасно. Калин потръпна от тази коварна мисъл!

  Той тръгна бавно надолу, като чат пат извръщаше глава нагоре, от където идваха стъпките. Забеляза, че мъглата отново се бе спуснала зловещо над хоризонта и бе закрила близките възвишения. Дойде му на ум една мисъл, която разсъдъкът му веднага отхвърли, но в последствие я прие като единствена обяснима с нормалните природни закони. Дали не ставаше дума за някакъв военен експеримент, за някакво облъчване, на което да е подложен, и което да влияе пагубно върху механизмите и електрониката? Той беше чел за страховити опити, извършвани от секретните поделения на руската или американската армия. Представи си как е наблюдаван от всички страни, как зорките и строги погледи на военните следят всяко едно негово движение чрез миниатюрни камери, поставени на скрити места.
  Стъпките вече се чуваха по-близо и по-отчетливо, явно непознатият се движеше по-бързо от него! Калин не знаеше дали да бяга от тях или да изчака да види какво ще се появи. Той отиде до една по-светла местност - малка полянка, отрупана с много дълбок сняг - и зачака. Напрежението в тялото му се надигаше от гърдите като тежка ледена буца, която непрекъснато увеличаваше масата и размерите си, заплашвайки да го обгърне целия. Очакването бе непоносимо - в тази мъртва и лишена от звуци (освен прииждащите тежки тропоти по снега) околност, самата ледена тишина предизвиква небивал стрес, който се увеличава прогресивно с течение на времето.
  Кой или какво идваше към него? Защо стъпките му бяха толкова бавни, а в същото време сякаш приближаваха сравнително бързо? И все пак защо досега нещото не се е показало пред погледа му? Навярно то се движеше с огромна и тежка крачка! Студът отново поемаше Калин, заплашвайки да размъти още повече и без това обърканата му мисловна дейност.
 Вероятно това не бяха стъпки! Нещо много по-тежко прииждаше към него, което дори и мекотата на рохкавия сняг не можеше да потуши! Може би беше някаква машинария на военните, или някой секретен разузнавателен апарат!

  А дали не идваше зловещо чудовище, огромен и свиреп звяр като от филмите на ужасите, който бавно да приближава към него с тежките си крайници и скоро да го погълне с гигантската си уста?!! Хладен импулс на мимолетно сковаване, задействан от тази нечестива мисъл, мина като електрически ток през тялото му,.
  Трябваше да бяга! Трябваше да се измъкне от тук!

  Калин се обърна и побягна надолу по склона! Топла пара излизаше като цигарен дим от устните и ноздрите му, предизвикани от неговите шумни издишвания, прииждащи с все по-голяма честота и мощност заради увеличаването на умората. Сняг полепваше по сакото, ризата и лицето му, а безкрайният парад от ниски дървета и храсти като че ли притъпяваше още повече и без това плахата надежда за оцеляване.
  Надолнището постепенно се превърна в равно място, а след това се промени в нагорнище, по всяка вероятност започваше друг хълм. Калин вече се задъхваше, бързата му крачка сякаш се стопи в снега и се снизи до тромаво провлачване. Бялата мъгла притискаше душата му в ледената прегръдка на обречеността. Той спря и се строполи на колене, загледан отчаяно в пространството пред себе си, което само след няколко метра свършваше в нищото. Тогава усети слаби вълни от миризма на РАЗЛОЖЕНО МЕСО!!!

  Чу отново хрупащи стъпки, които идваха дясната му страна! Нямаше сили да бяга, можеше само да се остави в ръцете на съдбата и да се моли тя да е по-благосклонна към него. Надяваше да се появи човек, който да успее да го измъкне от тази мистериозна, застрашителна ситуация.
  Други стъпки се появиха, този път отляво. Може би няколко създания идваха към него! Вече не изпитваше всепоглъщащия страх от преди малко, а в душата му изскочи някакво мътно чувство на отвращение. Калин пое дълбоко дъх и извика:
   - Помооооощ! Имам нужда от помоооооощ! - след което на секундата съжали за тази може би недобре обмислена постъпка.
  Но никой от идващите не отвърна на този зов, нито пък някой спря да се заслуша в звуците. Стъпките приближаваха стремглаво и безкомпромисно към него!

  И изведнъж го видя! То идваше с тежка тромава походка...!!

                      .................

  Ако организмът на Калин не бе толкова напрегнат, а неведомия страх в него не бе толкова зловещ, навярно сърцето му нямаше да издържи на гледката. Защото именно този насъбрал се страх тласна тялото му към онова спасително състояние на апатия и безтегловност, което блокира почти всички сетива и принуждава мускулите да се отпуснат като по команда. По този начин Калин стана неволен и неподвижен наблюдател на случващото се, все едно бе погълнал голямо количество алкохол или поел доза силен наркотик. Очите му сякаш не предаваха напълно ужасa на организма му, или пък мозъкът отказваше да го приеме с истинските му стойности.
  Защото от дясната му страна идваше едно
 изключително грозно и кошмарно СЪЩЕСТВО, което носеше със себе си отвратителна воня!! Белезникавата му кожа сякаш бе покрита с лепкава червеникава слуз, а покритите със скреж и мръсотия парцали върху него бегло наподобява дрехите на таксиметровия шофьор. Черната му коса бе разчорляна, а озъбената мъртвешка гримаса, вирнатият нос и дълбоките неправилни дупки от двете му страни показваха безспорно, че съществото е полуразложен труп на мъртвец, реещ се върху белия свят, съживен по някакви грозни, изродени закони.
  Калин бе клекнал върху снега, отдаден на умопомрачението. С периферията на зрението си забеляза, че отляво идваше ДРУГО СЪЩЕСТВО, а зад него трето...и четвърто....

  И той, клекнал върху снега и замаян от потрес, попита с отчаян сипкав глас надвесилото се над него създание, което смътно приличаше на таксиджията:
   - К-ъ-д-е с-ъ-м?

  Чудовището сякаш го погледна с мразовитите дупки, където трябваше да бъдат очите му, след това отвори уродливата си уста и изрече с бoботещ стон следните смразяващи думи:
   - Ти си никъде! Ти си сам сред нищото! Ти си там откъдето никой никога не се завръща!


   
  Остър задух прониза гърдите, но болката бе слаба и далечна. Студът и страхът престанаха да съществуват, а лицата на приближаващите се зверове сякаш се съединиха с мъглата и снега, образувайки сивкава еднородна паст, която постепенно започна да се разтваря и да потъва в дебрите на черния мрак.