"Славянски хроники" на Коста Сивов.

  В това ревю ще представя поредната добра книга от български автор - това е фентъзи- романът на Коста Сивов с интересното заглавие Славянски хроники, спечелил първото място на конкурса за роман "Таласъмия" през 2013 г.


  Той се буди в някакво поле, без никаква представа как се е озовал тук, без спомени за самоличността си, без спомени за близките си. С мъка се добира до първото село и влиза в селската кръчма, където неколцина души кротко си пият питиетата. След разговор с тях обаче разбира, че те не са хора!..
  Той узнава, че е създаден с мисия. Ходи от селище на селище и прави добрини. Но съвсем скоро тези добрини ще ядосат някои от лошите Богове! След време той ще разбере, че също има божествен харктер и може да решва съдбите на хората.
  Във Вселената съществуват три свята - Яв, Прав и Нав. Прав е светът на Боговете и е забранен за обикновените създания. Яв е светът на видимото, който е населяван от хората, а Нав е светът на Мъртвите.

   Славянски хроники е епичен фентъзи-приключенски роман, в който Боговете властват над хората. Изпълнен е със голямо количество напрежение, мистерии, битки и събрания, в които се решава съдбата на света. Книгата може да се намери във почти всички по-големи книжарници. Препоръчвам.

"Вино за мъртвите" на Явор Цанев

Книгата ''Вино за мъртвите"  на Явор Цанев е много приятна за четене и я препоръчвам искрено. В жанрово отношение е разнообразна - можете да намерите хорър, фантастика, фентъзи, драма, трилър, романтика, - но всички те пропити с мъдрост, с нотки на лични преживявания, с чудесен изказ. Щом човек започне да чете "Вино за мъртвите", той няма как да спре по средата, а ще стигне докрай - защото книгата е невероятно завладяваща и в нея няма слаб разказ.
Абсолютно всички разкази са добри. И все пак ще кажа по няколко думи на тези, които ме впечатлиха най-силно:



Вино за мъртвите - Главният герой е клошар, който ходи нощем в гробището и пие виното, оставено за мъртвите.
Кладенецът - Единствената надежда на семейството на болен мъж е прочут кладенец с лековита вода.
Да попаднеш на разум - Много хубав фантастичен разказ, в който извънземен пришълец каца на земята.
Старицата - Разказва се за странна възрастна жена, която всяка година приготвя изобилие от зимнина...
Тука има-тука няма - При тарикатите, мамещи минувачите с известната игра "тука има-тука няма" идва слаб младеж, който залага много пари.
Хартиени фенери - Силно емоционален разказ, в който се говори за младо момче, неговата баба и... хартиени фенери.
Понтонът - Мъж всеки ден идва край реката, за да се върне в сладките спомени на своето детство.
Котакът - Също емоционален разказ, в който котарак чака стопанина си да се завърне. Но вместо него се появяват... други хора.
Колелото - Възрастни хора сякаш се преобразяват и подмладяват, щом подкарат колелото...
Тихия - Странен млад мъж е измамен от майстори, които повиква за да му оправят банята. Той жадува за кърваво отмъщение!
Лешникът и катеричката - Разказ, на който се смях от сърце! На главният герой всяка година му обират лешниците. Той подозира съседът, но... дали е точно така?

"Пустинният скорпион" на Бранимир Събев

Ето че прочетох поредната добра книга - сборник с разкази и новели на млад български писател, - а за мен е удоволствие да правя рквюта на такива книги. В "Пустинният скорпион" - третата книга на Бранимир Събев, -  има десет творби - девет разказа и една новела в стилове фентъзи, фантастика и хорър. Ще ги представя един по един.

Пустинният скорпион - Една отлична фентъзи новела, чието действие се развива в далечното бъдеще - свят на пустини, на глад, на гибел, управляван от Принца на мрака - зловещия човекоподобен звяр Шериман, който обитава замъка си на остров Абис. Блъди ред - Пустинният скорпион, Джон Тракър - Преследвача, Джеси Сандуокър - Крачещия и Джак Блу - Синия са четирима "ловци", живещи в различни части на Земята. Те са единствените, които заедно могат да убият Шериман и да спасят света.

Кулата в леденото езеро - Разказът го има и в сборника "Мечове в леда" на Национален клуб за фнтъзи и хорър. Принц Глациус е силен и уважаван войн, който тръгва на път, за да намери любовта си в името на красивата принцеса Вернатар. По пътя среща много препятствия, въвлича се в страховити битки, намира и добри приятели.

Златин и змеят - В малкото село Станюва могила внезапно се появяват два дракона, които отвличат две моми и открадват иконата на свети Георги - закрилникът на селото. Единствената надежда на селяните е снажният и надарен с невиждана сила момък Златин.

Цикъл - Интересен кратък разказ за герой, пътуващ с машина на времето и появяващ се на различни места в различни епохи.

Бразая - Чудесен хорър-разказ, чието действие се развива в село Черна вода. Непосредствено след Бразаица - обичай, в който местните навличат чудовищни маски и вървят по улиците, - едно момиче е отвлечено от неизвестно страховито същество. Селяните, които впускат в издирването, са убити един по един...

Игра на боговете - Епичен разказ. Богът на светлината и Богът на мрака събират войници от различни години и епохи, за да ги пуснат в арена отвъд времето и пространсвото. Предстои умопомрачителна битка между доброто и злото.

Дракус - Разказът на ужасите, развиващ се през 1462 година, по врмето на турското робство. По заповед на султана, Мемиш ага и четата му са изпратени на мисия във Влашко, за да разучат и по възможност да убият деспотичния владетел Влад. Но когато опитват да пресекат Дунава, се случва нещо неочаквано и страшно.

Битка за вселената - Междупланетарни и междугалактически битки, гигантски насекоми, дисковидни летящи апарати... това е просто игра, която обяче никой не е успял да превърти.

Жертвоприношение - Любимият ми разказ. Разказва се за младият Ангел Белчев и кариерата му като велик писател - как започва от нищото и стига върха. В същия момент около него умират или изчезват близки хора.

Ще крача редом с теб - Отново много добър разказ - апокалиптичен, военен, с елементи на хорър и фентъзи. В бъдещето светът се пържи в бремето на Третата световна война. Джими и Ерик са приятели и партньори на фронта, но Ерик е убит от враговете. След време призракът на Ерик се появява пред Джими, помагайки му да избегне куршумите. Но истинската цел на призракът съвсем не е тази! Оказва се, че във войната са намесени и други институции!

"Вилата" - Донко Найденов и Коста Сивов

                       (Разказът публикуван в книгата "Съ-вместим")


  Ще ви разкажа за едно страховито приключение, в което наскоро бях въвлечен. Може би всеки който ме познава, вече е свикнал с моите ужасяващи творби и навярно този разказ ще му се стори един от многото такива, но пък тук, за разлика от друг път, аз съм сигурен в онова, което съзряха очите ми. Някои казват, че в силни моменти мозъкът си прави шеги и изпраща хаотични импулси във вид на халюцинации (макар че колкото и провокативно да звучи, според мен халюцинациите са нещо много по-различно от игра на съзнанието). И наистина - видяното е толкова фрапиращо, че на фона на привидно нормалния околен свят, то изглежда стряскащо! Нека опитам да възпроизведа ужасните събития, които преживяхме аз и един мой приятел, надявайки се това да ми помогне отново да възвърна своя начин на мислене и да заживея както преди. За да звучи по-достоверно и убедително ще посоча мястото, в което се случи всичко това - вилната зона на село Лозен, Софийско. Става въпрос за голямата червена вила със зеления покрив, намираща се на двадесетина метра от един вековен бук.
  Така преди седмица във „Фейсбук” получих много странно писмо от една моя позната. Ще я нарека само с инициалите - ММ. Та тази жена ми бе написала следния текст:

  „Здравейте приятелю! Искам да ви кажа, че чета с удоволствие вашите „ужасни” творби, макар и досега да не се осмелявах да ви пиша. Но сега осъзнавам, че вероятно само вие и някои ваши приятели бихте могли да ми помогнете. Проблемът е следния - във вилата ми има ДУХ! И ако говоря за такъв, нямам предвид някои странни проскърцвания или пък игра на въображението. Аз говоря за истинско астрално същество, което мести предмети, отваря и затваря врати, издава странни звуци, предизвиква кошмари. Отчаяна съм, защото съм сама, пенсионерка - съпругът ми почина преди няколко години. Най-лошото е, че никой (дори и моите деца, които живеят далеч) не обръща внимание на приказките ми и всеки се опитва да ме убеди, че онова, което виждам е просто плод на обърканият ми разсъдък, макар че въпреки това, никой не проявява смелост и дързост да влезе в къщата.
  Аз вярвам, че след като вие пишете за такива явления, поне малко вярвате или пък проявявате интерес към тях. А също така познавате и други, които творят във вашата област. Тъй че ви моля, ако имате възможност, сам или с приятели, да прекарате една-две нощи в моята вила... Не искам от вас да решите проблема, а да ми дадете някой съвет, наставление или поне да се убедя, че не съм сама участница в лоша игра на сенки. Също така онова, което бихте могли да зърнете, може да ви даде идея за някоя от бъдещите ви творби.
  Ако ми откажете ще ви разбера. Обаче ако го направите, ще ви платя подобаващо.
 
    С уважение - ММ.”

  Първият път, когато прочетох това писмо, аз се засмях диво, защото то ми се стори, меко казано, странно. Не знаех какво да мисля, написаното звучеше убедително, не личеше да е плод на психически разстроена личност. От друга страна едва ли беше шега. Според снимките жената изглеждаше сериозна. Не знаех нищо за нея, дори и как сме станали приятели. Но, както се казва, има всякакви хора.
  Дотогава не бях сигурен дали вярвам в свръхестественото. Никога не бях виждал нищо подобно, нямах доказателства, че такива неща се случват, ала дори и да видя... не бих си представил как ще реагирам. В творбите, които създавам, съм доста смел. Обаче в този интересен момент осъзнавах, че ако пред мен се появи нещо, не от този свят, бих се побъркал от страх.
  До настъпването на вечерта мислите ми се обърнаха в различни насоки, но постоянно надничайки към написаното от възрастната жена. Независимо дали при нея имаше дух или не, аз бих могъл да преживея отново онези тръпки, които изпитвах като дете. По онова време, когато доближавах изоставена къща, аз затаявах дъх или пък обръщах глава и тичах бясно, за да избегна имагинерната опасност. Често това се случваше и при преминаване покрай гробищата, които бяха доста далеч от дома ми.
  Затова аз направих „събитие” във Фейсбук-страницата си, пращайки покана на приятелите, които пишат или които са фенове на този жанр. За дата посочих предстоящата събота, защото тогава ми бе възможно да се отдам на лов на духове. Ако трябва да бъда честен, не вярвах че някой ще се навие, но, уви!!! На поканата се отзоваха четирима души, обаче в последствие тримата се отказаха (и без друго никога не ги бях харесвал). Така останахме само аз и Дебелия - също като мен автор на хоръри и човек, който никога не бях предполагал, че ще се навие на подобно нещо. Въпреки предразсъдъците ми, мобилният ми телефон иззвъня и чух приятния глас на другаря си:
  - Здрасти, Донко, как са нещата при теб?
  - Добре са, Коце. Как я караш?
  - Чудесно. – Колегата ми по перо направи малка пауза, сякаш искаше да изгони нахален комар и продължи: - Ще гоним ли духове тази събота?
  Обясних, че именно това е намерението ми. Не струваше много усилия да получа отговора, че за него ще е удоволствие, както и продължението: „От доста време се каним да напишем нещо заедно, а май моментът ще е повече от подходящ за вдъхновение”.
  Писах на жената и се разбрахме да се видим в едно кафене около спирката на „Окръжна болница”. Тя се съгласи и ми благодари, обяснявайки, че съм първият, който приема на сериозно проблема й.

  В кафенето пристигнах първи, след което се появи и Коцето, който по незнайни за мен причини бе познат сред литературното ни братство като Дебелия. Този прякор сякаш го забавляваше, защото не пропускаше възможност да се самоиронизира. Вярно, че беше приятно закръглен, но височината му доста добре прикриваше този недостатък.
  Жената пристигна малко след като ние заехме местата си. Представихме се един-друг и без да губи време тя започна да ни разказва за вилата и за причината, поради която ни бе събрала. По нейните думи къщата е обладана от дух, дори не дух, а по-точно полтъргайст. В началото, когато се нанесли със съпруга й, единствено лампите се полюшквали и се местели леки предмети. В последствие натрапникът увеличил силата си, като започнал да отваря и затваря врати и прозорци, големият стар телевизор също бил бутнат от неизвестна сила и се разбил на земята. Един ден, когато се прибрали със съпруга си, с ужас открили, че всички стаи са обърнати „с краката нагоре”.
  Понякога от нищото се чували силни загадъчни и неразбираеми звуци, наподобяващи гласове на хора в състояние на силен страх. От съседите научили, че преди години в тази къща е изчезнал мъж. Според някои от тях той бил убит от близките, а по мнението на други, се загубил в недалечната гора и никой не бе открил следите му.
  След края на разказа аз и приятеля ми се спогледахме многозначително. Историята ни стресна донякъде, защото изобщо не приличаше на фарса, който до последно очаквахме. От друга страна, получавахме възможността да видим нещо, за което само бяхме чели, гледали, дори и писали. Затова предложих след като изпием кафето да тръгнем към Лозен. Трябваше да огледаме имота.

  Когато слязохме в село Лозен, аз почувствах приятната чистота на местността. Въздухът ухаеше на цветове, не се усещаше димът на изгорелите газове, а планината над селото доминираше със своята приятна зеленина. Слънцето печеше силно, времето беше много топло за началото на пролетта. Тръгнахме по един малък път нагоре.
  - Ще вървим около половин час - спомена ни М.
  Малко след края на селото започваше вилната зона, съставена от кокетни малки къщурки и големи новопостроени „палати”. Движехме се бавно и мълчаливо под жаркото априлско слънце, а по лицата ни бяха избили капки пот. След малко жената посочи с пръст:
  - Ето я там.
  Вилата беше на два етажа, червена на цвят със зелен покрив, както описах в началото. Около нея имаше неголямо дворче с няколко дръвчета, градини и лехи, а на края на двора сивееха две малки постройки, едната навярно служеше за склад, а другата беше външна тоалетна. Вътре всичко си стоеше непокътнато, стаите бяха чисти и подредени, носеха духа на средната класа, но не това биеше на очи. След бързия оглед излязохме на двора и си разменихме няколко думи с приятеля ми.
- Гладни ли сте? - попита жената и стовари два плика върху една външна масичка..
- Ами нека хапнем - предложи Коцето, смело защитавайки прякора си.
Набързо изядохме храната, състояща се от бекон, домати и сирене. Изпихме и по чаша силна домашна ракия, която домакинята любезно ни предложи. След като напълнихме стомасите аз попитах:
- И сега какъв е плана?
- Ами влизаме вътре и чакаме - отвърна жената. Така и сторихме.
    Докато тръпнехме в удобните си кресла и се надявахме да станем свидетели на появата на Каспър, Коцето, вдъхновен от събитието и няколкото изпити ракийки, започна да ни разправя, че имал идея за нов хорър роман, който според него щял да е най-доброто му произведение до момента. Този човек не млъкна два часа и ако не бях задрямвал в по-голямата част от тях, може би щях да получа най-жестокото си главоболие от години насам. За разлика от мен, М го слушаше с нескрит интерес и попиваше всяка негова дума. Въпреки приказливостта му, не можех да отрека, че приятеля ми го биваше в разказваческата дейност.
    - Казвам ви, госпожо „М” – почти изкрещяваше всяка дума Коцето, а усмивката му не падаше от закръгленото му лице, - обажда ми се един издател и ми казва: „Ще публикуваме книгата ви, само при положение, че промените главният си герой”. Вероятно предвиждате моят отговор. Викам им да ходят да... – усетил се, че навлиза в дебрите на простащината, той замълчава. После с нови сили подновява разказа си: - Отнело ми е повече от година да създам един истински жив образ, а някакви си новаци, които не са прочели ни една качествена книга през кратките си животи, ме карат да го изтрия. Няма да стане, защото Коста С...
    В този момент нещо зад нас изтрещя и големият гардероб се срути като тежък паметник. Тримата скочихме на крака. Домакинята ни беше възрастна, но забелязах, че не й липсва пъргавост. Коцето, въпреки алкохолното си опиянение и празните си приказки, обгърна тялото на старицата, в стремеж да я предпази от последваща атака. Аз се заоглеждах за някаква следа от пакостника.
    - Ей сега я втасахме! – оплака се приятелят ми. Видях, че лицето му е доста сериозно и доскорошната му усмивка се е стопила. Беше готов за действие. 
    - Какво ще правим, момчета? – попита домакинята ни.
    Не знаех какво да й отговоря. Нямах си на идея как да процедираме. Все си мислех, че като дойдем тук, ще прекараме една скучна вечер и нищо няма да се случи. Много грешех, както се оказа.
    - Знаете – започна Коцето с един нов тон в гласа си, - има причина за тази активност.
    Попитахме „М” дали има нещо странно в живота й, нещо което можеше да е предизвикало появата на полтъргайста или духа, или каквото там беше това. Тя поклати глава и ни увери, че живота й е бил не по-интересен от коя да е серия на „Дързост и красота”. Имаше предвид, че като при всяко нормално семейство, той се беше движил в определените му рамки.
    Коцето обаче не можеше да приеме подобен отговор и продължи с разпита: Да не би дядо й и баба й да са имали ратаи, към които са се отнасяли зле? Да не случайно съпруга на „М” да е убил нечие чуждо животно и така да е предизвикал проклятията на съседа си? Ами онази комшийка отсреща, която все надничала зад завесите – да не би да била баячка или пък вещица?
    Не можеше да му се отрече, приятелят ми си го биваше. Какво обаче не виждахме в цялата картина? Какво ни убягваше и какво ни лишаваше от удоволствието да разрешим загадката?
    Отдадох се на мислите си, а Коцето продължи да омайва домакинята ни, която със сигурност след срещата ни щеше да си намери всички негови произведения. Приятелят ми беше преполовил бутилката с ракия и мезето, което ни беше предложено. Май никой дух или таласъм не можеха да го уплашат и лишат от удоволствието да разказва идеите си.
    - Госпожо „М” – започна приятелят ми, - предполагам, че тази къща е семейна собственост от дълги години.
    - Да, така е – потвърди домакинята ни. – Някъде от стотина години притежаваме това място и къщата на него.
    Коцето отпи нова глътка ракия и лапна едно саламче.
    - Да са ви разказвали бабите или дядовците някоя интересна легенда?
    На мадам „М” й отне няколко минути да отговори, но когато го направи, двамата с приятеля ми се заслушахме, вглъбени в историята:
  - Спомням си една легенда, която старите ни разказваха като деца. Не се бях сещала за нея повече от половин век, но дори и да няма капчица истина в нея, ще ви бъде интересно да я чуете.
  Да, определено щеше да е така.
  - В селото ни – започна госпожа „М”, - имало много змейове, които всяко лято прибирали най-красивите моми в пещерите си. Там те се грижели добре за тях, угаждали им, купували им всичко, за което някога жените мечтаели, а накрая ги вземали за невясти. Никоя не се връщала, защото това означавало много работа на полето и в дома, грижи за безчет деца и разправии с пиян съпруг. Какво ти да се върне, те повечето моми мечтаели да бъдат крадени.
  Имаше логика в думите й, кой не искаше лесното.
  - Змейовете обаче не предвидили нещо друго. Село Лозен било територия на таласъмите.
  - Ей тука вече са го объркали – ухили се Коцето. – Това наистина са пълни глупости, но приказката си я бива. Продължете, госпожо, нямам търпение да науча края. Ще излезе чудесен разказ от този мит.
  - Таласъмите въстанали срещу змейовете и успели да ги изгонят отвъд пределите на Лозен.      Това от своя страна пък разгневило всички млади девойки, които от раждането си чакали да бъдат откраднати.
  Коцето щеше да излезе прав. Приказката беше добра, но нямаше никакъв шанс да бъде приета на сериозно.

  По едно време прозорецът се отвори с трясък! Веднага след това лампата светна и изгасна - сама, без външна намеса! Мразовита вълна мина през тялото ми и аз потреперих. А застиналите лица на Коцето и госпожа "М" безспорно показваха, че и те са усетили внезапния студ.
  - Хайде да отидем навън - предложи жената и тръгна към вратата. Ние покорно я последвахме.

  Бяхме седнали на една дървена масичка пред къщата и госпожа „М” продължи:
  - По неизвестен за мен начин, момите прогонили и таласъмите от селото ни. Това обаче довело до множество злини – лоши реколти, голяма смъртност както при животните, така и при хората, пресушаване на кладенците и водоемите, увеличаването на вредителите и болестите. Не можело да продължава така. Трябвало да се намери начин грешката да бъде поправена.
  Не знам защо, но някак си предвиждах какво ще се случи нататък. Оказах се прав.
  - Змейовете отдавна си били отишли от тези земи, така че на тях не можело да се разчита за помощ. Оставали таласъмите, но за жалост никой не знаел и те накъде са поели. Веднъж прогонени, тези създания могат да отидат навсякъде, дори и в Другите светове.
  Това привлече вниманието ми. Видях, че и Коцето не е останал безразличен, защото подемаше да зададе въпроса си, но аз го изпреварих:
  - Какви са тези Други светове?
  Госпожа „М” ми отговори:
  - Те са подобни на паралелните измерения от вашите произведения, Донко.
  Поклатих глава. Никога не бях писал подобно нещо.
  - Навярно се бъркате. Аз нямам текст, в който да се говори за други измерения.
  Жената беше на години, нямаше нищо странно в това да се е заблудила.
  - Но аз съм сигурна, че съм чела такова – настоя тя. – Мога да цитирам пасажи от него.
  Е, наистина го направи, само че аз никога не бях писал подобно нещо.
  - Това е мое – ухили се Коцето. – Значи все пак сте се сблъсквала с перото ми. Няма как да ме пропусне човек.
  Мадам „М” увери приятеля ми, че никога не го бе правила. Убеди ни, че не е загубила ума си и че е много наясно с приказките си.
  - Казвам ви, Коста, никога не съм чела ваше произведение.
  - Но това е мое – настоя Коцето. - От разказът ми „Упири по пътя” е. Няма как да го сбърка човек.
  - Чакайте малко – мина ми една мисъл през главата. – Госпожо „М”, помните ли кога четохте това произведение?
  - Разбира се – кимна жената. – Точно преди да ви напиша писмото.
  Тук ставаше нещо много странно.
  - От къде се сдобихте с разказа?
  - От Интернет, от къде другаде. Книгите ви се изкупуват като топъл хляб, а тук в Лозен, нямаме книжарница.
  Странно!!!
  - Значи нещо ви е накарало да прочетете разказа, да ми пишете и да ме помолите аз и някои от приятелите ми да посетим къщата ви.
  Мадам „М” кимна.
  - Мисля, че имам отговор на въпроса ви, госпожа. Мога да твърдя, че причината за всички тези ваши проблеми си имат мотив.
  Коцето се засмя:
  - Това стана като сцена от Шерлок Холмс, приятелю. Казвай си какво имаш наум и да си ходим, че навън след малко ще просветне.
  Да, наистина бях напипал нишката на нещата.
  - Госпожо „М”, преди колко време започна всичко?
  Жената се замисли, но накрая ми отговори:
  - Може би вече минаха три години.
  Нещата отиваха точно там, където очаквах.
  - Коце, кога почина дядо ти?
  Приятелят ми остана като вцепенен. Усмивката изчезна от лицето му и бях сигурен, че тази нощ няма да се върне повече на него. Отговори ми, но някак си резервирано и без желание.
  - Преди малко повече от три години. Но какво общо има това с... – спря на средата на въпроса си, защото бе започнал да отгатва намека ми. – Не може да бъде!!!
  Колкото и да не искаше да го повярва, така си беше.
  Да, всичко звучеше много странно, но ако се върнем назад в миналото и разкрием семейната тайна около семейството на Коцето, ще разберем за какво всъщност ставаше въпрос.
Преди много години дядо му, който носеше същото име, се оженил за първата си съпруга и имал дете от нея, а именно - бащата на приятеля ми. По незнайни за мен, а навярно и за колегата ми по перо причини, тя изоставила мъжа си и избягала. Човекът никога повече не я видял през живота си и не чул нищо за нея. Със сигурност не я беше и търсил, защото къщата й винаги си бе била тук. Можел е да дойде и да й поиска обяснение, но явно не го беше сторил. Уважил бе решението й.
  След смъртта си обаче дядото успял да стори това, което не му се отдало приживе. Навярно искал да запознае внук си с истинската му баба, която въпреки някогашната си постъпка, не била лоша жена. Даже ако проследим и по-нататъшните събития и разказа й, ще разберем, че това било най-тежкото й решение. Сега се разкайвала и би направила всичко, за да промени нещата, но за жалост не можела да го стори.
  Коцето говори дълго с баба си. През повечето време двамата плакаха и се смяха, разменяха си истории от животите си, разкриваха си отдавна забравени моменти. Когато си тръгнахме, приятелят ми беше доволен и усмихнат, въпреки някогашната тъга, която тази жена бе причинила на семейството му. Тогава осъзнах какъв всъщност е другаря ми – „голям човек”. Той можеше да разбере и да прости, без да изисква обяснение, защото хората правеха грешки и не винаги вземаха най-добрите решения. Но не бе важно какво е било, а какво е и какво ще бъде. Така че аз прегърнах огромната гърбина на наричания от много Дебелия и му казах сериозно:
  - Гордея се с теб, човече! Много се гордея!
  Как си обяснявам нещата сега, когато пиша този разказ-мемоар. Духът на Коста Старши бе търсел начини да осъществи тази среща, но неговата нематериалност сигурно му бе пречила да го стори (едва ли е могъл да набере телефона и да призове внука си на мястото и да му обясни какво се е случило). Три години е търсил прийом и накрая го бе открил. Познавайки добре Коцето, който от много отдавна се бе отдал на перото и виждайки интереса на бившата си съпруга в паранормалното, той бе нагласил срещата, изпращайки й мисловни (и материални) напътствия към моите произведения. Той е очаквал, знаейки за приятелството ни, че ще се появим двамата, търсейки причината за паранормалните явления в къщата. Е, бе се оказал прав. Наистина така стана.
  Когато пратих първата версия на настоящата история на един приятел, той ме попита доста логичен въпрос – защо мадам „М” беше объркала разказа за паралелните светове „Упири по пътя” с мое произведение? Отговорът ми беше следния:

  Всъщност никой не дойде с мен във вилата в онази съботна утрин. Бях сам, но намерих утеха в другото си Аз, което винаги ми бе помагало да решавам проблемите си.
   
   

Усмивка в полунощ

    Дойде време да представя поредния сборник с добри разкази - Усмивка в полунощ, написан от популярният автор Сибин Майналовски.

    За разлика от предишния си сборник "Сянката" в "Усмивка в полунощ" авторът е наблегнал повече на фентъзи-елементите, отколкото на хоръра.
    Тази книга, също като предишната, е съставена от кратки разкази, като в почти всеки присъстват героите-магове Тери Сторн (според мен този герой е олицетворение на самия Сибин), Джонатан Деветте пръста, Били зеленчука, Рей Макгавърн и др, както и разбира се, може би една от най невероятните кръчми - кръчма "Зелената котка", която може да се материализира във всеки един свят, във всяко едно измерение.
    Едва ли е нужно да споменавам, че всичките разкази са много добри - Сибин Майналовски борави майсторски с думите, има интрига, действия, разследвания, мъдрост, също така много любов и... много разочарования от любовта. Очевидно всеки един разказ е изживян, във всеки един присъства под една или друга форма истинското, реалното страдание.
    Разказите са много - цели 45 , така че ще напиша тези, които ми направиха най-силно впечатление:
    Горчивият вкус на миналото
    Джонатан и звездите
    Любовта е мъртва
    Нарисувай ми убийство
    Момичето с очи от слънце
    Прощаване с магьосника
    Коледни сълзи
    Бира, магии и пържена цаца
    Ловецът на спомени,
    Крадецът на сънища
    Целувките на нощта
    Нощта на истината
    Магьоснически астигматизъм

Мечове в града

Мечове в града - сборник с фентъзи-разкази на "Националният клуб за фентъзи и хорър", Съставител - Александър Драганов.





Ето че дойде и моят ред да представя този успешен сборник. Надявам се да се хареса на всички, които се сдобият с него. Аз смело мога да кажа, че за мен беше удоволствие да го прочета. Разбира се, аплодисменти заслужават редакторът Весислава Савова, Сибин Майналовски, който направи предпечата и корекцията, както и Бранимир Събев - виновникът този сборник да излезе на хартия.






Ето ги и разказите:

Тримата пазители и златната ябълка на Александър Драганов - . Уникален разказ! Браво Сашо! Помните ли приказката за Тримата братя и златната ябълка? Тук историята е малко по-различна, но разказана по фантастичен начин от фентъзи-майстора Александър Драганов. Действието се развива в София, в квартал Княжево. Старият Върбан извиква трима супергерои, които трябва да пазят "златната ябълка" от зли нашествия. И... приклюението започва!

Шаман на Васил Мирчев - Един много дълъг разказ, чието действие отново се развива в София. Тук обаче градът е изпълнен с всякакви създания - от шамани, през "кучета", "вълци", мори и т.н. Една история с много битки, с много герои и много напрегнати моменти. История, която ще се хареса на много читатели.

Краят на сънищата на Димитър Димитров - След смъртта на приятеля й, младата учителка Моника започва да страда от безсъние. Един ден, след като отваря вратата на класната стая, тя се озовава на непознато място. В последствие разбира, че се намира във вътрешността на замък. Вътре вижда мъж, облечен с черен плащ, който приближава до нея и й прошепва нещо... какво се случва по-нататък, ще разберете, ако прочетете този интересен разказ.

Елпида на Димитър Дъковски - Елпида е малък и спокоен град, в който почти нищо не се случва. Дори няма следа от магии, както е в по-големите градове. Един ден приятелката на главния герой Майкъл Доджсън Лили изчезва безследно. След като полицията не успява да открие Лили, Майкъл сам предприема издирването... и тогава попада в някакъв друг свят. Елпида е много приятен за четене разказ.

Битката за Дурикс на Донко Найденов - Е, аз нямам навика да хваля творбите си. И този път няма да го сторя. Тук се разказва за Уктарис, който решава отново да се бие с кралицата на Дурикс Питолия, за да си върне властта, изгубена в битка преди четири години.

Спас и вълшебния медальон на Иван Димитров - Въздействащ приключенски разказ с фентъзи елементи. На една картинна изложба дванадесетгодишния Спас вижда картина, която му въздейства по някакъв особен начин. Тогава към него се приближава странен непознат, който се опитва да го убеди, че някога е бил вътре в тази картина. След това непознатият му дава един медальон...

Непростимият грях на Иван Русланов - Много добър и много емоционален разказ, напълно в стила на Иван Русланов, който няма да ви остави безразлични. Главният герой  влиза в подземията на Народния театър Иван Вазов и открива странно общество, което непрекъснато играе разнообразни театрални постановки и което се подчинява на много различни закони.

Чуждите на Ивета Атанасова - За пръв път чета Ивета и виждам, че е един чудесен писател. В разказа си тя описва далечното бъдеще, в което светът е окупиран от Чуждите - същества от извънземен произход. В тъмните места на разрушената София живее малка група хора, спасили се от апокалипсиса, които непрекъснато водят борба за оцеляването си. Това е разказ, който силно препоръчвам.

До преизподнята и обратно на Коста Сивов - Коста Сивов е доказан майстор на хоръра, фентъзито и фантастиката. И тук той не изневерява на себе си. Разказът е написан така, че да не можеш да откъснеш очи. Бившата жена на Кристиян Нели му се обажда по телефона и му иска заем за да направи аборт. Малко след това му се обажда Светльо - най-добрия му приятел, работещ в болницата, - който му съобщава новината, че същата Нели е... мъртва от няколко часа! Това е разказ, който не бива да се пропуска.

Наследството на Lady Pol The Beloved - Отново много добър разказ. Младежът Чефо, заедно с група приятели, отиват на един метъл-кенцерт. Там той вижда много красиво момиче, като в последствие рабира, че е от румънски произход. Чефо решава на всяка цена да се запознае и да прекара една нощ с него. Момичето откликва на предложението му.  Всичко върви страхотно, докато в даден момент Чефо вижда... нейната зловеща същност!.

Сенки над града на Петър Пенев - Епичен разказ с много битки, действието на който се развива във Велико Търново. Уилям и Крум са стари приятели, които се срещат на търновската гара. Обаче тяхната цел не е просто да се видят, а да избавят града от тъмните сили, надвиснали над него.

Дъга на Радослав Балабанов - Интересен разказ. Джеръми и Сюзън са гаджета, които пътуват с влак към Нортридж - малък град с много културни паметници - където възнамеряват да прекарат един незабравим месец. Не щеш ли в тяхното купе се настанява странен възрастен господин, който им се представя за разказвач на страховити приказки. Но те с ужас разбират, че всичко, разказано от непознатия, се случва наистина.

Бира, магии и пържена цаца на Сибин Майналовски - Отново майсторски написан разказ от майсторът Сибин Майналовски. Кръчмата "Зелената котка" присъства в много от разказите на Сибин. Тя може да се появи във всеки един свят, във всяко едно време, на всяко едно място - стига някой да е получил пропуск за нея. Тя осъществява връзка между тези светове и най-различни създания се срещат, обменят опит, гостуват си. В този разказ Слави от София (наскоро получил пропуск) се запознава с красивата Кити от Нова Византия, която го моли за помощ...

Никога не се доверявай на демон на Станьо Желев - Увлекателен разказ тип "криминално фентъзи". Красивата Хейзъл Найт пристига заедно със своя вълк Алек в малкото градче Армингтън за да разследва отвличанията на тридесет и седем души. Лека полека тя разбира, че в отвличанията са замесени демонични сили.

Приключенията на Пикуел на Чавдар Ликов - Всеобхватен разказ. Младият програмист Пикуел е отвлечен от красивата млада жена Алфимея, която му възлага мисия да спаси Вселената от злите чудовища. И той се впуска в невероятно космическо приключение, в което се бие с демони, кератонини, зли дракони и т.н.

Енергиен вампир на Явор Цанев - Каквото и да напиша тук, ще е малко. Разказът просто е невероятен! Главният герой е млад и привлекателен мъж, желан от много жени. Само че той е енергиен вампир, който несъзнателно изпива енергиите на тези жени. Един ден той се влюбва в много красива девойка и с радост осъзнава, че не може да черпи от нейната енергия. Но... в последствие ще осъзнае друга, много по-зловеща истина.

Странности във вилната зона

          ужаси


   

    Странностите са навсякъде около нас.
    Няма човек да не е преживял или поне видял събитие, което не би могъл да обясни лесно, използвайки логиката и известните нам природни закони. Често губим безследно предмети, за които смятаме, че едва ли не са били пред очите ни; често чуваме неведоми звуци, идващи сякаш от никъде; често ни се присънват неща, които могат да предскажат бъдещето; често виждаме човеци или места с необикновени способности, които завинаги оставят диря в съзнанието ни. По-голямата част от хората са свикнали да си "затварят очите" и да си кажат "кой знае какво е", или просто да приемат, че свръхестествените работи навярно ги има, без да правят задълбочени размишления върху тях.
    Когато започнах да се интересувам от неестественото, аз бях малък и неразумен. Беше ми любопитно да зърна нещо необяснимо и да не мисля за последствията. Филмите на ужасите, въпреки че донякъде засилваха страховете ми, не можеха да ме убедят напълно в истинността, че такива явления съществуват; по-късно започнах да пиша хорър-разкази, надявайки се да открия хора с подобен начин на мислене, също и хора, опитали вкуса на свръхестественото. А за да се убедиш в съществуването на нещо, което болшинството от света отхвърля като невероятно и недоказуемо означава, че преди това трябва да си го видял и, респективно, да си го преживял - в противен случай вярваш сляпо и вярата ти не е съвсем основателна.
    На мен лично се падна честта да изпитам на гърба си такова събитие!
    Сега разбирам, че благословени са онези, които живеят под покривалото на неведението. Иска ми се безусловно да забравя всичко, да получа някакъв вид амнезия, която да избави душата ми от разрушение; иска ми се да върна времето назад и с брат ми да не бяхме купували онази проклета къща - подведени от ниската цена и от необмисления ни стремеж за спокоен живот. Можехме просто да изчакаме малко или да реагираме своевременно... макар че в онзи период най-малкото, за което мислехме бе, че къщата е обитавана от духове. А възможно е и късметът ни да е такъв.

    Навярно дойде подходящото време да споделя този низ от неестествени събития, които се случиха на мен и които все ще ме държат нащрек, докато обитавам това място. Всеки читател, познаващ моите истории, навярно ще бъде разочарован от липсата на "големия ужас", зрелището или финалния екшън, но според мен обстоятелството, че случките са истински - тоест, не са плод на моето или нечие чуждо въображение, - допълнително ще наклони везните в правилната посока. С този разказ няма да опитвам да ви вкарам в светове на обезумели чудовища, кръвожадни вампири, плашещи призраци или войнствени демони, също няма да търся връзки между отделните събития, нито пък ще разгадавам заровени в миналото тайни; просто ще ви разкажа за кошмарите, станали във вилата ми и в местността около нея. Защото вече съвсем ясно разбирам максимата, че когато човек предизвиква "господарите на мрака", идва момент, когато те се стоварват яростно върху плешките му.
        Както много от приятелите ми знаят, аз живея във вила в околностите на София, която заедно с брат ми Иван купихме преди четири години. Тогава разполагахме с нужните пари за да решим, че няма смисъл да плащаме наеми, а е по-добре да "инвестираме" в този недвижим имот, с цел, след години той да възвърне многократно цената си. А и е много по-добре да имаш собствен покрив над главата си, отколкото безвъзвратно да "хвърлиш" част от спестяванията си за нечии чужди облаги.
    Три месеца след като се сдобихме с жилището, ние напуснахме старата квартира в центъра на София и заживяхме в новото ни жилище, намиращо се на красив склон в подножието на Стара Планина. Вилата, макар и студена изглеждаше спокойна, а природата около нея - приказна, невероятно красива. Поне в началото мястото с нищо не подсказваше, че крие страховити тайни.  
    Ще споделя тези тайни накратко, без излишни обяснения, без да изказвам мнение. Бих бил благодарен на уважаемите читатели ако опитат (стига да е възможно) да открият отговори на загадките или поне да намерят разумно обяснение.

                                                  ***
        И така, първото по-странно събитие се случи шест месеца след като се бяхме настанили. Не помня точната дата, зная само че беше около полунощ  и с брат ми тръгнахме на разходка по пътечката към близката гора. По принцип, в цялата вилна зона има само три напълно обитавани къщи, но тези около малката пътечка бяха пусти през повечето време, тъй като собствениците им идваха главно през уикендите и празниците.
        Есенната нощ бе мъглива, а часът минаваше дванадесет. С брата закрачихме покрай последните вили и навлязохме в тъмната гора. Аз за пръв път влизах тук, а той беше идвал два или три пъти. Пътеката закриволичи покрай една голяма скала, и малко преди да навлезем в гъсталака, в далечината се чуха странни кряскащи звуци, все едно някой стържеше по дървесина. Бяха прекъснати и се повтаряха на определени периоди, започваха рязко и затихваха също толкова рязко. С брат ми застанахме мирно и се вторачихме изумени в дърветата на мрачния лес.
        - Хайде да си ходим - предложих аз с изтънял от вибрациите на стреса глас, без да отвръщам поглед. Двамата мълчаливо се обърнахме и с ускорени крачки поехме в обратна посока.
        Разбира се, това първо приключение бързо намери своето обяснение - братът предположи, че звуците са издавани от птица, а пък аз - че са от някой съсед, дървар, който за да не бъде забелязван, излиза по нощните часове и сече дърва за зимата. И макар че двете обяснения изглеждаха неестествени, имайки предвид същността на звуците, ги приехме като разумни и единствени възможни.

        Мина почти година и вече бях забравил станалото в гората, когато ми се случи второто събитие - далеч по-зловещо и необяснимо. Това събитие описах подробно в разказа "Пряката пътека", макар че тогава използвах други герои и други местности.
        Всяка сутрин, в четири и двадесет, ставах за работа и изминавах почти едно километровото разстояние от вилата до гарата, за да хвана сутрешния влак за София. Помня, че тогава беше хубава лятна сутрин и аз с нормална крачка слизах по черния път, преминаващ през вътрешността на гората и водещ към малката железопътна станция. Искам преди това да спомена следният факт - на един от завоите, между пътя и дерето, има гроб на мъж, който до колкото зная от местните хора, е загинал при автомобилна катастрофа.
        През онази лунна сутрин едно кученце на съседите кротко тичаше покрай мен - това кутре често ме изпращаше до някъде, след което се връщаше у дома. Тогава обаче, насочвайки се игриво към гроба, кучето изведнъж изскимтя силно! Обърнах се и видях, че беше вперило очи в паметника и боязливо стъпваше към него.  По едно време то залая свирепо, вторачено в огрения от светлината на месечината паметник, сетне се обърна и побягна с все сила надолу по пътеката. Аз стоях като препариран, без да зная какво да предприема! И точно в този кратък момент се случи най-страшното - една ледена вълна премина през мен и за секунди скова тялото ми. Не, това не беше внушение или илюзия - това бе истински, необясним хладен повей, появил се внезапно и изчезнал също толкова внезапно. Стреснат от необичайната ситуация, аз хукнах след кучето и закрещях уплашено. Колкото повече тичах, толкова повече крещях...
        От този ден нататък за голям период от време заобикалях гроба, като минавах по малка просека между дърветата.

        Следващите три събития се случиха в периода от 13 декември 2012 година, до 12 януари 2013 година.
        В първом, искам да споделя случая на 13 декември вечерта, когато с брат ми пак решихме да излезем на малка разходка в околността. Часът беше около десет и половина, времето навън бе неестествено топло, а многобройните звезди се открояваха ясно в черния небосвод. Минавайки край последната вила, малко преди да се впуснем в тъмната гора (същата, в която преди време чухме необичайните звуци), някаква ярка светлина блесна и освети всичко за миг. Ние се спогледахме - не бе възможно тази светкавица да е дошла от небето, тъй като, съдейки по звездите, нямаше облаци.
        И макар че не видяхме други светкавици при разходката около гората, когато на връщане отново преминахме до тази последна вила, аз изтръпнах, защото усетих необясним полъх - по-слаб и по-различен от онзи до паметника, приличаше на някакво докосване или полюшване на въздуха... не зная как точно да го опиша.
        Естествено, и на тези събития намериха обяснение. Светкавицата според нас идваше от жп-линията, пресичаща дефилето недалеч от нас - може би точно в тоя момент е преминавал влак и пантографът на движещия се локомотив, както често се случва в този сезон на годината, се е допрял до заледена или неизправна част от контактната мрежа и е дал на късо. А полъхът навярно беше лек ветрец или просто внушение.
        Но на другия ден научихме ужасна скръбна вест - точно в десет и половина вечерта, собственикът на последната вила (тази, до която се намирахме когато проблесна светкавицата), - е починал...
        Оставям този случай без коментар.
 
        На 31-ви декември аз се намирах в София и пътувах с приятелката ми към едни мои другари, с които щяхме да празнуваме Нова Година. Возейки се в автобус 76 към Младост чух, че телефонът ми звъни. Беше Иван, брат ми, който поради неудобния си работен график беше решил да празнува сам във вилата:
        - Донко, току-що имаше паранормално явление - започна той с привидно шегаджийски глас.
        - Как така бе, човек?! Какво паранормално явление?
        - Абе не знам, ама такова беше - гласът му вече беше напрегнат, правеше паузи между думите, сякаш обмисляше всяка една от тях.
        - Кажи какво е станало.
        И той започна:
        - Както си бех в банята (банята е с отделен вход), изведнъж вратата се отвори рязко! Аз ти казвам..., направо се удари в стената. Немаше как да е котката или друго животно.  Немаше и вятър, за да е течение. А най-странното знаеш ли кое беше? След като видех, че навън нема никой и влязох отново, вратата се затвори сама със същия трясък! Пак я отворих и погледнах навън. И пак немаше никой.
        - Стига, бе човек. Верно ли?
        - Да бе, аз ти казвам! Тука става нещо. Не помниш ли онова, което светна оня път. Казвам ти, че тука не я бива работата!
        - Кой знае к'во е било. Аз ще затварям, брат ми. Айде... и приятно прекарване.
        - Приятно и на теб.
        От този разговор ме побиха тръпки. Въпреки, че пишех разкази и новели за вампири, изчадия и призраци, вътре в себе си бях прагматичен човек, който нито за миг не би допуснал, че такива твари съществуват наистина. Макар че с Иван бяхме преживели странни събития във вилата и околностите, аз смятах, че те биха могли да се обяснят с познатите ни закони на природата.
        Ала все пак изтръпнах след това преживяване на брат ми.
        Когато се прибрах на другия ден сутринта и погледнах вилата, над която се издигаше дивата и посивяла от снега гора, изпитах внезапен, суров страх, който по-късно следобед успях да го трансформирам като поредната игра на въображението ми.

                                                  ***
        Може би ако на дванадесети януари не се бе случило събитието, което ще опиша по-долу, аз нямаше да създам този разказ. Въздействието на отминалите странности отдавна бе намаляло и аз вече ги възприемах като някакви импулси в съзнанието ми, което като че ли се опитваше да даде колорит на моето скучно ежедневие в това спокойно място. Брат ми, който доскоро изглежда не успяваше да се отърси от преживяното на Нова година, в последствие също прие предходните случаи за естествени и за негова радост (но не и за моя) на дванадесети януари той бе на работа и не изпита ужасът, стоварил се върху мен с нечувана, гигантска мощ.
        Тогава, както можете да се досетите, бях сам в къщата. Минаваше пладне и аз току-що бях привършил с обяда и се готвех да се отдам на приятния следобеден сън. Навън времето не беше лошо и слабият, но топъл зимен дъжд ромолеше по покрива, чукаше в стените, а мъглата, обвила в студенина голите корони на дърветата, придаваше на природата някакъв свеж, но загадъчен оттенък.
        В един момент ми се стори, че отвън се носят гласове. Изправих се мързеливо и погледнах през прозореца. В двора нямаше никого. Върнах се в леглото и си легнах.
        Но гласовете не изчезнаха. Бяха слаби, едва доловими, като далечни трептения на въздуха, но по тембъра и неравномерните им прекъсвания можеше да се разбере, че някой говори. Най-вероятно са виладжиите в съседните вили, успокоих се аз и се обърнах на другата страна.
        Гласовете обаче не спираха. Дори напротив - имах усещането, че във всеки изминал момент се усилваха. Вече се улавяха интонациите, гласните тонове, преплитащи се в полифония - сякаш онези, които говореха, идваха бавно към мен. Отново станах от леглото, направих няколко крачки към прозореца и се зазяпах навън. Мъглата беше станала гъста, бяла, подвижна, но още се забелязваха дърветата, оградата на двора, външната тоалетна. И пак не видях хора. Нито пък каквито и да е движещи се предмети.
        Излязох навън и набързо обиколих къщата. Дъждът бе станал по-студен и навярно скоро щеше да премине на сняг. Нямаше абсолютно никой, а и малко преди да се прибера установих, че гласовете бяха изчезнали. Отворих вратата и се скрих в мрачната вътрешност на вилата. Изведнъж звуците се появиха пак, този път значително по-гръмко и идваха не отвън, а някъде отвътре!
        Влязох в стаята и понечих да легна, когато... вратата се отвори с трясък!
        Изкрещях!
        Зад нея антрето изглеждаше празно!
        Страхът дойде на големи ударни талази. Седях на леглото, скован и неподвижен. Сърцето ми туптеше бавно, но силно. Не е вярно, че сърцето на човек бие учестено при силен продължителен стрес, нито пък самият той е напрегнат до пръсване - просто тялото му изстудява и се обездвижва заради ледените вълни на ужаса, обземащи го постепенно, с мощни тласъци.
        Гласовете проехтяха около мен - бавни, треперещи, гръмки, но заваляни, неразбираеми. Приличаха на стонове, издавани от човек в състояние на транс, с ясно изразени и продължително стелещи се гласни звуци -е, -а, о, - и слети, губещи се в тях съгласни.
        Извисяваха се страховито от въздуха и идваха отникъде, а на фона на отварящата се врата, клатушкащия се полилей и местещите се предмети, те сякаш добиваха зловещи, застрашителни нюанси.
        Аз рязко скокнах от леглото, бутнах мърдащата врата на стаята, после със сила отворих външната врата на къщата и излетях навън, сред влажната бяла мъгла. Бях задъхан, а ужасът идваше все по-осезаемо...

        През онази вечер преспах при съседите, а на другата сутрин с брат ми решихме да се изнесем на квартира.
    Не успяхме. Оказа се, че не е толкова лесно да намериш набързо подходящо жилище под наем, а и (по-важното) не разполагахме с достатъчно пари. Така че се наложи просто да свикнем със страха и да приемем отминалите събития за нормални.
        От онзи ден до днес не се случи нищо страшно, но очакването, че някой ден отново ще преживеем нетленен кошмар, все още е впито силно в мен и сякаш няма намерение да напусне разсъдъка ми.
        Дано не съм прав.